Р Е Ш Е Н И Е № 264 гр. София, 08 юли 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ружена Керанова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Блага Иванова при секретар Даниела Околийска и в присъствие на прокурора Мадлена Велинова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова наказателно дело № 544/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава ХХХІІІ от НПК и е образувано по искане (назовано „молба”) на осъдения П. Г. Г., чрез защитника му адвокат Д. М. от Бургаската адвокатска колегия, за отмяна по този ред на решение № 48 от 25 юни 2012 година на Бургаския окръжен съд, по внохд № 1850/2011 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 2050 от 14 септември 2011 година на Бургаския районен съд, постановена по нохд № 4607/2010 по описа на този съд. В искането формално са заявени всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, към които препраща разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, доколкото допуснатите нарушения са съществени. Акцентът е поставен върху фактическите изводи на редовните съдебни инстанции относно авторството на деянието и участието на молителя в съвместната инкриминирана престъпна дейност, които изводи са компрометирани поради допуснати нарушения при събирането, оценката и анализа на доказателствата по делото. Тези пороци в дейността на съда са довели до неправилно приложение на закона и осъждането на молителя Г. по повдигнатото му обвинение. Заявена е и явна несправедливост на наложеното му наказание. Отправените до ВКС алтернативни искания са за възобновяване на делото и оправдаване на осъдения Г. по повдигнатото му обвинение или намаляване на размера на наложеното му наказание с приложение на разпоредбата на чл. 55 от НК. В съдебно заседание пред ВКС осъденият Г. не участва лично, редовно призован. Представлява се от защитника си адвокат М., която поддържа искането за възобновяване на делото при посочените в него основания и доводи, които ги подкрепят. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С влязлата в законна сила присъда, потвърдена изцяло от въззивния съд, е ангажирана наказателната отговорност на молителя П. Г. Г. за това, че на неустановена дата през периода 18. 01. 2010 година – 13. 02. с. г., от фургон в Рибарско селище в местността „Ченгене скеле”, Бургаска област, след предварителен сговор с И. М. Б., чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот, в немаловажен случай, е отнел чужди движими вещи – рибарски мрежи на обща стойност 1491. 06 лева, от владението на Х. Д. Т., без нейно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 5 във вр. чл. 194, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила. Оправдан е по обвинението да е осъществил деянието в условията на продължавано престъпление по чл. 26, ал. 1 от НК и при условията на повторност, както и за отнемане на вещи на обща стойност 699 лева. Делото е решено със споразумение по отношение на И. М. Б., като за съучастническата дейност, осъществена от него при условията на опасен рецидив, му е определено наказание от десет месеца лишаване от свобода при първоначален „строг” режим на изтърпяване. Присъдени са направените по делото разноски и дължима държавна такса, като са възложени съответно в тежест на осъдените Б. и Г., съобразно разпоредбата на чл. 189, ал. 3 от НПК. Решението на въззивния съд не е проверявано по реда на касационното обжалване като неподлежащо на такъв инстанционен контрол. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от лице, което има право на това съгл. чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, то е неоснователно. Ангажираните в искането отменителни основания се подкрепят изцяло с доводи за недоказаност на обвинението, вкл. за неговото авторство, съдържащи собствен на молителя Г. и неговата защита прочит на доказателствените източници по делото, най-вече на гласните такива. Тези доводи са относими към обосноваността на фактическите изводи на редовните съдебни инстанции и няма как да бъдат обсъждани в настоящето производство, ако се държи сметка за естеството и характера на проверката за наличие на основания за възобновяване на наказателните дела, която препраща към основанията за касационен контрол, при това ако допуснатите нарушения са съществени. Доколкото обаче съдържанието на искането позволява да се установят действителните причини за недоволството на осъдения Г. от постановената по отношение на него и влязла в законна сила осъдителна присъда, ВКС извърши проверка и установи следното: Оспорването на влязлата в сила присъда касае основно наличието на надлежна и достатъчна доказателствена основа за формираните от редовните съдебни инстанции фактически изводи относно участието на молителя Г. в осъществяване на деянието и знанието му за принадлежността на инкриминираните вещи. Твърди се, че по делото липсват преки доказателства за съпричастност на осъдения към отнемането им, защото същият е бил с убеждението, че това са вещи на осъдения Б., които трябва само да бъдат преместени, че отнемането е извършено всъщност от Б., а осъждането на молителя е резултат от едностранчив прочит и анализ на дадените от него показания в качеството му на свидетел след одобряване на споразумението за решаване на делото и игнориране на показанията на свид. Гр. Г. – баща на осъдения Г.. Заявена е и явна несправедливост на наложеното му наказание поради формален подход на съда към съществуващите по делото обстоятелства по чл. 54 от НК и игнориране на оценка по приложение на чл. 55 от НК. І. Възраженията по отношение на доказателствената дейност на съда не намират опора в данните по делото. Вярно е, че решението на въззивния съд може да бъде определено като схематично и твърде лаконично по отношение на дължимия доказателствен анализ. Но при положение, че този съд изцяло се е съгласил и възприел фактите, както те са установени от първоинстанционния съд и не е формирал различни фактически изводи на базата на доказателствата по делото, неговият съдебен акт не следва да съдържа всичко онова, което е задължително за мотивите на присъдата. А по отношение на тях ВКС прави констатацията, че те са подробни, аналитични и задълбочени и позволяват да се проследи начинът, по който е формирано вътрешното убеждение на съда. 1. В основата на фактическите си изводи съдилищата са поставили съдържанието на събраните и проверени по предвидения процесуален ред гласни доказателствени средства и най-вече показанията на свид. Б. като източник на преки доказателствени факти. Поради специфичния характер на тези показания, депозирани при хипотезата на чл. 118, ал. 1, т. 1 от НПК, основният съд особено внимателно ги е анализирал и оценил, съобразно и другите доказателства по делото – данните за взломяване на дворната врата и вратата на фургона от протокола за оглед и фотоалбума към него (л. 59-61 от ДП), показанията на свидетелите Хр. и М. Т. за състоянието на вратите и липсващите вещи (л. 80-81 от нох дело, с. з. на 06. 07. 2011 година), отчасти и показанията на свид. Г. Г. за проведения разговор с Б. през инкриминираната вечер по повод рибарски мрежи и пр. Не намира опора в данните по делото твърдението в молбата за възобновяване на делото, че тези показания са игнорирани – те са ползвани при формиране на фактическите изводи на съда, въпреки формално заявеният отказ на съда да ги кредитира за достоверност единствено поради близките отношения на свидетеля с осъдения Г. и неговата заинтересованост от изхода на делото (с. 7 от мотивите на присъдата) – констатация, която ВКС по принцип не споделя като некоректна по отношение на правилата за оценка на доказателствените източници по делото. Извън посочените по-горе обстоятелства, свид. Г. не е бил пряк очевидец на действията на сина си и на Б. в двора и фургона на Т. и не съобщава данни, които да са относими към предмета на доказване и които съдилищата да са игнорирали, както се твърди в молбата за възобновяване на делото. Така че, показанията на свид. Б. са оценени по действителното им съдържание и съобразно останалите доказателства по делото, поради което правилно са кредитирани за достоверност. Няма никакви данни по делото, сочещи на предубеденост на този свидетел по отношение на осъдения Г. или на заинтересованост от негова страна, още повече при направеното от него признание на фактите и ангажиране на отговорността му в рамките на одобреното споразумение за решаване на делото. 2. ВКС намира за некоректно позоваването на дактилоскопното изследване и твърдяната в тази връзка от защитата на осъдения Г. недоказаност на обвинителната теза, тъй като иззетата дактилоскопна следа се е оказала негодна за идентифициране (л. 67 от ДП), поради което не позволява формиране въз основа на нея на каквито и да било фактически изводи. 3. Действително, точната дата на деянието не е установена, но е фиксиран период на извършването му, което не е прецедент в наказателната практика. Несъмнено е, че става въпрос за една вечер през този период, в която са се случили инкриминираните и установени впоследствие събития. 4. Доводите за несъставомерност на деянието от субективна страна и свързаното с тях искане за оправдаване на осъдения Г., също не могат да бъдат споделени. Те вероятно са последица от схващането, че въпросите за вината са такива само по приложение на правото, но не и на фактите, което е неправилно. При изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че заявените в искането процесуална незаконосъобразност и доказателствена недостатъчност не са налице. Съдът е посочил и обсъдил доказателствените източници за направените от него изводи по фактите. Няма причина оценката за достоверност на тези източници да не бъде споделена. Защитната теза на молителя е изградена изначално върху отричане на съзнателното му участие в инкриминираното деяние и при условие, че е останала доказателствено незащитима, с основание е отхвърлена от инстанциите, оправомощени да установяват фактите по чл. 102 НПК. ІІ. При така приетите за установени факти от кръга на подлежащите на доказване, материалният закон е приложен правилно. Съответствието между фактите и правната им оценка обуславя законосъобразността на съдебния акт. Затова и претендираното от осъдения оправдаване по повдигнатото му обвинение няма как да бъде удовлетворено, тъй като касационната инстанция няма правомощие да приема нови фактически положения, а от надлежно установените от редовните съдебни инстанции не следва извод за несъставомерност по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. ІІІ. ВКС намира за неоснователно и възражението за явна несправедливост на наложеното на осъдения Г. наказание. Индивидуализацията му е извършена в пределите на предвиденото в закона, при съобразяване на всички установени обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК и е наложено наказание, близо до предвидения в закона минимум от една година лишаване от свобода, а именно – една година и шест месеца, като изтърпяването е отложено за минималния изпитателен срок от три години. Вярно е, че към момента на извършване на престъплението Г. е имал само едно осъждане с влязла в законна сила присъда, като наказанието е „пробация”, определено при условията на чл. 55 от НК. Касае се обаче за същото по вид престъпление – по чл. 195 от НК, извършено в съучастие с трима съизвършители. Освен това, на 01. 02. 2011 година е влязло в сила осъждане отново за извършена кражба, за която му е наложено отново наказание „пробация”. Макар и да не се отразява на настоящето деяние и на индивидуализацията на наказанието за него, то също е индиция за формиране в осъдения Г. на трайно противоправно поведение и посегателство по отношение на собствеността. Посочените обстоятелства не позволяват извод за наличие на изключителни или многобройни смекчаващи отговорността му обстоятелства, каквато претенция е отправена в молбата му за възобновяване на делото. ВКС намира, че така определеното на осъдения наказание осъществява целите на наказанието по чл. 36 от НК и способства за поправянето и превъзпитанието му към спазване на правовия ред и обществения морал. При изложените съображения ВКС намира, че искането за възобновяване на делото следва да бъде оставено без уважение като неоснователно. Поради това, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения П. Г. Г. за отмяна по реда на възобновяване на наказателните дела на решение № 48 от 25 юни 2012 година на Бургаския окръжен съд, по внохд № 1850/2011 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 2050 от 14 септември 2011 година на Бургаския районен съд, постановена по нохд № 4607/2010 по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.