Р Е Ш Е Н И Е
№. 201
гр. София, 02.03.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в открито заседание на двадесет и втори ноември, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2780 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №36 от 18.05.2015 г. по гр.д.№21/2015 г. на ОС Търговище, в частта му, с която е потвърдено решение №629 от 18.12.2014 г. по гр.д.№1133/2013 г. на РС Търговище в частта, с която е признато за установено по предявения от Д. Т. Т. срещу [фирма] иск по чл.146 от З., че клаузата на т.9.4 от Общите условия, вр. т.11.2 от договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №0124/27.06.2008 г., е неравноправна на основание чл.143, т.10, т.12 и т.13 от З. и същата е прогласена за нищожна.
В жалбата се навеждат доводи, че решението в обжалваната част е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Посочва се, че клаузата на т.9.4 от Общите условия, вр. т.11.2 от договор за банков ипотечен кредит на физическо лице не е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 и т.12, доколкото цената на предоставената от банката услуга изцяло зависи от размера на лихвения процент на финансовия пазар, отразен от индекса SOFIBOR, върху който банката не би могла да влияе, респективно налице е хипотезата на чл.144, ал.3, т.1 от З.. Излагат се съображения, че в този смисъл не е налице и основанието по чл.143, т.13, пр.2 от З., още повече, че клаузата на т.9.4 е уговорена индивидуално. Предвид изложеното се иска отмяна на решението в обжалваната част, отхвърляне на предявения иск и присъждане на направените разноски.
Ответникът по касация - Д. Т. Т., заявява становище за неоснователност на жалбата.
С определение №456 от 14.06.2016 г., решението е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса: Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков ипотечен кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент и прилагат ли се за тези клаузи изключенията, предвидени в чл.144, ал.2 и ал.3 от З..
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното:
За да постанови решението в обжалваната част, с която е намерил за неравноправна клаузата на т.9.4 от Общите условия, вр. т.11.2 от договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №0124/27.06.2008 г. /предвиждаща промяна на годишния лихвен процент от банката при кредити, погасявани чрез анюитетни вноски, автоматично при всяко нарастване на базовия лихвен индекс с повече от 0.5 пункта спрямо действащия към момента на промяната размер, като банката променя годишния лихвен процент в същия размер/, въззивният съд е приел, че е налице нарушение на чл.143, т.10, т.12 и т.13 от З., като е посочил, че в случая не може да намери приложение разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 от З., тъй като банката сама е определяла годишния лихвен процент, без в договора и в общите условия да е посочен ясно и в пълна степен механизмът, по който се променя лихвата. Посочил е, че при кредитите в лева, какъвто е процесният, годишният лихвен процент се формира от базовия лихвен индекс и надбавка, с уговорен в договора непроменяем размер на надбавката, като за базов лихвен индекс се прилага едномесечния SOFIBOR, равен на индекса, публикуван на страницата SOFIBOR на R. в 11.00 часа българско време, два работни дни преди първия работен ден от всеки месец и се прилага от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец, включително.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, е формирана задължителна, споделяна изцяло и от настоящия състав, практика на ВКС, обективирана в решение №77 от 22.04.2015 г. по гр.д.№4453/2014 г. на ВКС, ГК, както и в постановените след допускане на касационното обжалване решение №95 от 13.09.2016 г. по т.д.№240/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение №205 от 07.11.2016 г. по т.д.№154/2015 г. на ВКС, ТК, Първо отделение и решение №165 от 03.12.2016 г. по т.д.№1777/2015 г. на ВКС, ТК, Първо отделение. В цитираните актове се приема, че сумите, дължими за лихви и таксата за управление, представляват цената на заетите парични средства, а клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, по принцип са неравноправни клаузи. В разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 от З. законодателят е предвидил изключение от това правило, като основният критерий за приложимостта на изключението е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор. За да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин /чл.147, ал.1 от З./. Потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока. При съмнение обаче съдът има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин /чл.147, ал.2 от З./, във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата /чл.145, ал.1 от З./. Дори и да са налице условията, посочени в чл.144, ал.3, т.1 от З., валидността на клаузата, позволяваща едностранна промяна на лихвения процент от страна на кредитора, е обусловена от добросъвестността на последния, като изискване за поведение по смисъла на чл.143, ал.1 от З..
По основателността на касационната жалба:
В случая в процесния договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №0124/27.06.2008 г. е предвидено, че размерът на годишния лихвен процент /релевантен за определяне цената на заетите парични средства/, се формира от променлив базов лихвен индекс и фиксирана надбавка от 1.664% /т.4.1.а от договора и т.9.1 от приложимите към договора Общи условия/, като за базов лихвен индекс страните са се споразумели да се прилага едномесечния SOFIBOR, равен на индекса, публикуван на страницата SOFIBOR на R. в 11.00 часа българско време, два работни дни преди първия работен ден от всеки месец и се прилага от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец, включително /т.9.2.1 от Общите условия/. От друга страна в т.9.4 от Общите условия е предвидено, че при всяко нарастване на базовия лихвен индекс с повече от 0.5 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер, банката променя годишния лихвен процент в същия размер, като промяната влиза автоматично с публикуването на новата стойност и без за това да е необходимо сключването на допълнително споразумение, като банката може да промени размера на анюитетната вноска по нейна преценка и в интерес на кредитора, включително и към момент, различен от промяната на лихвения процент. Анализът на визираните разпоредби налага категоричен и несъмнен извод, че нарастването на визирания по-горе индекс SOFIBOR /към посочения момент/ с повече от 0.5%, води до автоматично увеличение на базовия лихвен индекс, а оттам и на годишния лихвен процент /респективно до промяна в цената на кредита/. Т.е. критериите, механизмът и начинът на увеличение на годишния лихвен процент са определени ясно и недвусмислено, но в клаузата на т.9.4 от Общите условия /а и в другите разпоредби на общите условия и договора/ не е предвидена реципрочна автоматична промяна на годишния лихвен процент при намаляване на базовия, респективно годишния лихвен процент. Настоящият състав споделя изцяло даденото в решение №236 от 20.12.2016 г. по т.д.№3082/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение разрешение, според което поради липсата на реципрочност /която липса сочи на несъответствие с общото изискване за добросъвестност/, уговорената неиндивидуално клауза в общите условия към договор за банков ипотечен кредит на физическо лице е нищожна на основание чл.146, ал.1, вр. чл.143, ал.1 от З., в случая, когато клаузата предвижда, че посочената в договора цена на финансовата услуга, при промяна на пазарните тенденции, може само да нараства, но не и да намалява. В този смисъл и тъй като стандартните и типови, предварително изготвени от банката общи условия /и в частност т.9.4 от тях/ не са уговорени индивидуално и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, клаузата на т.9.4 от Общите условия е нищожна поради неравноправността й, а предвид обстоятелството, че въззивният съд е достигнал до същия краен извод, решението в обжалваната част следва да бъде оставено в сила.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 от ГПК
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение №36 от 18.05.2015 г. по гр.д.№21/2015 г. на ОС Търговище, в частта му, с която е потвърдено решение №629 от 18.12.2014 г. по гр.д.№1133/2013 г. на РС Търговище в частта, с която е признато за установено по предявения от Д. Т. Т. срещу [фирма] иск по чл.146 от З., че клаузата на т.9.4 от Общите условия, вр. т.11.2 от договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №0124/27.06.2008 г., е неравноправна на основание чл.143, т.10, т.12 и т.13 от З. и същата е прогласена за нищожна.
Решението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|