Ключови фрази
Изнудване и приготовление * неоснователност на касационна жалба * справедливост на наказание * предубеденост

Р Е Ш Е Н И Е
№ 189
гр. София, 19.07.2017 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение,
в публично заседание на шестнадесети юни две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА

при секретаря Ил. Рангелова в присъствието на прокурора Ат. Гебрев изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 564 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия К. Т. К. против въззивно решение № 10/11.04.2017 г. на Апелативния специализиран наказателен съд (АСпНС), постановено по ВНОХД № 322/2016 г., с което е била изменена присъда № 26/26.09.2016 г. на Специализирания наказателен съд (СпНС) по НОХД № 702/2015 г.
В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и неговия защитник, се изтъкват доводи за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Претендира се отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия или алтернативно - връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наказанието.
Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила.
В последната си дума подсъдимият моли делото да се върне за ново разглеждане.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:
С първоинстанционната присъда подсъдимият е бил признат за виновен в извършването на две престъпления:
- по чл. 143, ал. 1 от НК за това, че на 18.06.2014 г., за времето от 09.30 ч. до около 14.00 ч., в [населено място], принудил И. И. Н. да извърши нещо противно на волята му (да оттегли подаден сигнал за извършено престъпление), като употребил за това заплашване (че ще разгласи позорящи Н. обстоятелства), поради което и във връзка с чл. 54 от НК му е било наложено наказание 2 години лишаване от свобода.
- по чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 7, вр. чл. 29 ал. 1, б. „б” от НК, за това, че за времето от 14. 09 ч. на 18.06.2014 г. до около 13.30 ч. на 19.06.2014 г., в [населено място] и в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага, принудил И. И. Н. (чрез заплашване, че ще разгласи позорящи го обстоятелства) да му преведе 230 лв. по банкова сметка, като с това му причинил имотна вреда в размер на 230 лв., като деянието представлява опасен рецидив, поради което и във връзка с чл. 54 от НК му е било наложено наказание 8 години лишаване от свобода и глоба в размер на 6 хиляди лева.
На основание чл. 23, ал. 1 и 2 от НК му е било определено общо най-тежко наказание 8 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор, като е присъединена и глоба в размер на 6000 лв.
Със същата присъда подсъдимият е бил оправдан по обвинението за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК.
С въззивното решение, предмет на настоящата касационна проверка, АСпНС е изменил първоинстанционната присъда в частта относно наказанието за престъплението по чл. 214 от НК и общото по чл. 23, ал. 1 и 2 от НК, като е намалил лишаването от свобода от 8 на 6 години, а глобата – от 6000 лв. на 5000 лв. Потвърдил е присъда в останалата й част.

Касационната жалба е неоснователна.

От съдържанието на касационната жалба е видно, че единственият изтъкнат довод за допуснато процесуално нарушение, което евентуално да е съотносимо към основанието по чл. 348, ал. 1 от НК, е за пренебрегнато от въззивния съд възражение за предубеденост на първоинстанционния съд. Според защитника изискването на справки за семейното и имотно състояние на подсъдимия, както и за неговата съдимост, преди изслушване на съдебните прения, означавало, че съдът е „започнал подготовка за произнасяне на осъдителна присъда” и че същата е била „предопределена”.
Направения довод е изцяло неоснователен. Обстоятелствата относно семейното и имотно състояние на подсъдимия, а също и за съдебното му минало в контекста на обвинението за опасен рецидив, са включени в предмета на доказване (вж. чл. 102 от НК) и те очевидно се събират именно преди съдебните прения в хода на съдебното следствие, както е сторено от първоинстанционния съд. Съответно, на тази основа, не могат за се израждат изводи за предубеденост и предрешаване на наказателната съдба на обвиненото лице. Отделен е въпросът, че пред въззивната инстанция предубедеността е била мотивирана с отказ на СпНС да преразпита св. М., за което АСпНС е взел нужните мерки и е сторил това, а в мотивите си е обсъдил неговите показания поотделно и в съвкупност с останалите доказателствени източници. В тази връзка касаторът не е излагал никакви възражения, поради което и няма място за обсъждането им в контекста на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.
Неоснователен е и довода за незаконосъобразно осъждане на подсъдимия за престъплението по чл. 143 от НК, а и по чл. 214 от НК. Практически ВКС е възпрепятстван да се произнесе по тези възражения, тъй като в тази връзка отсъстват каквито и да са мотиви. Единствено за престъплението по чл. 143 от НК е посочено, че св. Н. сам бил предложил да оттегли подадения сигнал за извършения спрямо него грабеж на златен ланец. Това обаче е само един аспект от приетата фактология, като защитата очевидно е пропуснала, че до това оттегляне на сигнала се е стигнало поради упражнената върху св. Н. принуда под формата на заплашване за разпространение на изготвения от подсъдимия файл за съвместния им сексуален контакт и което е довело основателно до квалифициране на деянието като престъпление по чл. 143, ал. 1 от НК.
Твърдението за недоказаност на деянието по чл. 214 от НК (което е единственото посочено в жалбата), освен че е относимо към обосноваността на въззивния акт, което не е касационно основание, то и е напълно голословно. Въззивната инстанция не е допуснала нарушения от процесуален характер, които да поставят под съмнение преценките й за доказателствената подкрепа и относимост на поведението на подсъдимия към деяние, обхванато от състава по чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 7, вр. чл. 29 ал. 1, б. „б” от НК, за което е бил законосъобразно осъден. Не се твърди, а и липсва каквото и да е основание да се счита, че вътрешното й убеждение, което е суверенно не само относно оценката на доказателствата, но и за тяхната достатъчност за формиране на конкретен фактически и правен извод, е било опорочено, а също и че присъдата почива на недопустими предположения в нарушение на чл. 303 от НПК.
На последно място, липсата на аргументи за явната несправедливост на наложените наказания, респ. на общото по чл. 23 от НК, препятства възможността за обсъждане на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Следва обаче да се отрази, че общото заявление за прекомерност на наказателната репресия е и неоснователно, доколкото наказанието за престъплението по чл. 214 от НК, което е определящо и за това по чл. 23 от НК, е било намалено на 6 години лишаване от свобода, респ. една година над минимума от 5 години, а глобата на 5000 лв., като в тази връзка адекватно е съобразено значението на установените по делото смекчаващи обстоятелства, основно относими към семейното и имотно състояние на подсъдимия, както и ниската стойност на причинената имотна вреда и възстановяването й. С основание обаче не са били игнорирани, като съответно са били оценени съобразно тежестта им, отегчаващите отговорността обстоятелства, свързани със спецификата на деянието (сред които особено се откроява интензивното въздействие върху психиката на пострадалия, вкл. след довършване на изнудването с превеждане на исканата от подсъдимия сума), които съпоставени с останалите данни за личността му и предходна съдимост, са очертавали необходимост от прилагането на наказателна репресия в степен, съответстваща на извършеното и достатъчна за постигане на всички цели по чл. 36 от НК.
Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 10/11.04.2017 г. на Апелативния специализиран наказателен съд, постановено по ВНОХД № 322/2016 г.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.



2.