Р Е Ш Е Н И Е № 257 гр. София, 19.12.2016 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Биляна Чочева ЧЛЕНОВЕ: Теодора Стамболова Петя Шишкова при секретар Павлова и в присъствието на прокурора от ВКП Гебрев, като изслуша докладваното от съдията Шишкова КНОХД № 1048/16 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на постъпили касационен протест и жалба от частния обвинител срещу решение № 171 от 19.07.2016г. , постановено по ВНОХД № 153/2016г. на Апелативен съд–гр. Велико Търново, с което е потвърдена присъда № 13/14.03.16г. по НОХД № 113/15г. на Габровския окръжен съд. С присъдата подсъдимият С. С. Ч. е признат за невинен в това на 23.08.2014г. в [населено място] на [улица], при условията на опасен рецидив да е направил опит умишлено да умъртви К. И. М., и е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл.116, ал.1, т.12, пр.1, вр. чл.115, вр. чл.29, ал.1, б. „а“ от НК. С протеста се иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Сочат се основанията по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Твърди се, че интерпретацията на доказателствения материал е неточна и това е попречило на съда да достигне до верния извод относно авторството на деянието. Застъпва се становището, че следва да бъде дадена вяра на показанията на пострадалото лице. Жалбоподателят М. прави идентично искане. Предлага собствен анализ на доказателствата и достига до извод, че съдът не е успял да разкрие обективната истина по делото. Твърди, че решението страда от липса на мотиви, тъй като не дава отговор на възраженията на страните. В срока по чл.351 ал.3 от НПК е постъпило възражение от подсъдимия Ч.. Според него тезата на прокурора и частния обвинител е изградена върху предположения и не разкрива по какъв начин да бъдат преодолени констатираните противоречия. Изразява и становище, че правилната квалификация не е опит за причиняване на смърт, а причиняване на средна телесна повреда. В съдебното заседание представителят на ВКП поддържа изложеното в протеста твърдение за допуснати съществени процесуални нарушения и погрешно приложение на материалния закон. Споделя изложеното особено мнение на член от съдебния състав. Моли делото да бъде върнато за ново разглеждане на въззивния съд. Частният обвинител, редовно призован, не се явява в съдебно заседание. От повереника му е постъпило писмено становище, в което заявява, че поддържа жалбата. Защитникът на подсъдимия намира протеста и жалбата за неоснователни, обобщава наличните доказателства и прави извод, че авторството на деянието не е доказано по безсъмнен начин. Самият подсъдим моли решението да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Настоящата инстанция е сезирана с твърдения за нарушение на материалния закон. Това касационно основание е налице, когато законът е приложен неправилно или не е приложен закон, който е трябвало да бъде приложен. Нито в протеста, нито в жалбата на частния обвинител се съдържат обстоятелства, свързани с такива пороци на проверявания съдебен акт. Единственото конкретно твърдение за нарушение на материалния закон е във възражението на защитника, според което точната правна квалификация е по чл.129, а не по чл.116, вр. чл.18 от НК. Този въпрос, обаче, не подлежи на обсъждане, тъй като подсъдимият е оправдан и производството не се развива по негова жалба. Приложимият закон се определя само когато бъде направен извод, че деянието е извършено виновно от подсъдимия. Следва да се има предвид, че страните, които сезират касационния съд дължат да посочат данните, подкрепящи наведеното касационно основание. Тъй като това не е сторено от прокурора и частния обвинител, протестът и жалбата в тези им части не отговарят на изискването на чл.351 ал.1 от НПК и не подлежат на разглеждане. Предмет на проверка са оплакванията за нарушение на процесуалния закон. Част от тях са за формални пороци на въззивното решение. В протеста мотивите на Великотърновския апелативен съд са определени като хаотични и непоследователни, водещи до невъзможност да се направи извод кой измежду три известни лица е нанесъл удара. С жалбата се претендира липса на мотиви, поради необсъждане доводите на страните. От така изложените аргументи, ВКС споделя единствено становището на прокурора за начина, по който са структурирани мотивите на съда. Вярно е, че са преповтаряни обвинителната теза и свидетелски показания, доказателствените материали са обсъждани по отделно и след всеки от тях са правени откъслечни изводи, вместо систематизирано, ясно и конкретно да се посочи какво съдът приема за установено от фактическа страна, кои доказателствени средства се кредитират, кои се отхвърлят и защо. Неумелата формулировка и стилът на изразяване, обаче, не са касационно основание. Съществественото за мотивите на съдебния акт е не структурата им, а наличие на съдържанието, изискуемо по чл.339 ал.1, вр. чл.305 ал.3 и чл.339 ал.2 от НПК. В случая въззивното решение дава достатъчно ясен отговор на въпроса защо съдът се съгласява с установеното от първата инстанция и защо не приема за основателни доводите на обвинението. Подробно са обсъдени наличните доказателства и доказателствени средства, като са изведени конкретнте противоречия, дали основание за потвърждаване на присъдата. Несъгласието на повереника с аргументите, с които е отхвърлена тезата му, не означава липса на мотиви. Неоснователно е оплакването, че с решението не е даден отговор на въпроса кой от трите възможни лица е нанесъл удар на пострадалия. Във връзка с авторството на деянието, съдът дължи отговор единствено на въпроса дали то е извършено от подсъдимия, и в случай че отговорът е отрицателен, няма ангажимет да издирва действителния извършител. В този смисъл, за да бъде признат подсъдимия за невиновен, е достатъчно да се установи, че е възможно друго лице да е извършител на деянието, без значение дали става въпрос за неизвестен извършител или за свидетел по делото. Най съществените и обстойни доводи на касаторите са за нарушение на разпоредбите на чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК, изразяващо се в игнориране, превратно тълкуване и неточен анализ на доказателствата. Всички страни са съгласни с констатацията на съда за изобилие от противоречия в доказателствения материал, обясняващи се с роднинските връзки и минали конфликти между разпитаните лица, както и с пропуска да бъдат извършени някои първоначални действия по разследването. Въпреки тези обективно затрудняващи установяването на обективната истина обстоятелства, въззивният съд е съумял да достигне до обосновани фактически изводи, които от своя страна предопределят крайния правен извод, че не се установява деянието да е извършено от подсъдимия. Установено е, че на инкриминираната дата св.М. М. не е бил с двамата братя С. и И. Ч., нито в магазина на св.М., нито по-късно до контейнерите, че не ги е транспортирал с автомобила си, че с тях е било малкото дете на подсъдимия /стр.5 от решението/. Съдът е приел, че не е имало предходен конфликт, при който св.М. да е вадил нож срещу Ч. /стр.8/. В решението категорично е заявено, че според въззивната инстанция на мястото на инцидента не са присъствали други лица, освен пострадалия, подсъдимия и брат му /стр.7/, както и че на М. не е нанасян втори удар, нито в главата, нито в крайниците /стр.6/. Всеки един от тези изводи е обоснован подробно, като е заета правилната позиция, че при наличното изобилие от противоречия, като ориентир за достоверност на гласните доказателствени средства следва да се ползват заключенията на вещите лица и показанията на свидетелите М. и Д., определени като безпристрастни. От останалите разпитани лица апелативният съд е селектирал тези, които са съобщили информация от значение за изхода на делото, след което е посочил обстойно причините, поради които не им дава вяра – заинтересованост заради роднински отношения и минали конфликти, вътрешна противоречивост на поднесените от тях данни, несъвместимост с останалия доказателствен материал и най-вече с обективните находки, предмет на експертизите. Така е изведен крайният извод, че не се установява деянието да е извършено от подсъдимия С. Ч. /стр.9/. Така по своето съдържание, независимо от начина, по който е поднесено, въззивното съдебно решение отговаря на законовите изисквания. Изведени са значимите факти, те са обосновани с надлежен докозателствен анализ, аргуменгтирано е отхвърлянето на различните други тези, поддържани от страните. Ясно и точно е формулирано заключението, че не се установява подсъдимият да е автор на престъплението, поради което е потвърдена оправдателната присъда. Това дава основание на ВКС да приеме, че при постановяване на проверявания съдебен акт не са допуснати съществени процесуални нарушения и да го остави в сила. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 171 от 19.07.2016г., постановено по ВНОХД № 153/2016г. по описа на Апелативен съд–гр. Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.