8 Р Е Ш Е Н И Е № 13 Гр.София, 02.04.2019г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Кристияна Генковска Мадлена Желева при секретаря Валерия Методиева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 3609 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Виймер унд Трахте” ГмбХ /в несъстоятелност/, Федерална република Германия, представлявано от синдика В. А., съдебен адрес: гр. София, бул.”Цар Освободител” № 8А, ет.4, адв.Г. и адв.С., срещу решение № 1745/03.08.15г. (поправено на основание чл.247 ГПК с решение № 1616/26.07.16г.), постановено по т.д.№ 4650/13г. от Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 1401/29.07.13г. по т.д.№ 3411/10г. на Софийския градски съд и е отхвърлен предявеният от касатора против Ж. О. Т., гр. София иск за заплащане на сумата от 82436,86 лв. на основание чл.812 от германския Граждански кодекс, представляваща общата стойност на два банкови превода, направени при начална липса на основание, ведно с дължимата на основание чл.291 във връзка с чл.288 от Гражданския кодекс на ФРГ законна лихва, считано от 27.12.10г., а при условията на евентуалност и на иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата от 82436,86 лв., представляваща общата стойност на два банкови превода, направени при начална липса на основание, ведно с дължимата на основание чл.291 във връзка с чл.288 от Гражданския кодекс на ФРГ законна лихва, считано от 27.12.10г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно и моли същото да се отмени, като се уважат претенциите му в предявения размер, както и да му се присъдят разноските по делото. Ответникът Ж. О. Т., гр. София оспорва жалбата, като възразява, че въззивното решение е недопустимо. Моли решението да се обезсили, евентуално да се остави в сила. Претендира заплащане на разноските по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното: С определение № 269/11.05.2017г. по т.д.№ 3609/2015г. настоящият състав на ВКС допусна касационно обжалване на въззивно решение № 1745/03.08.15г. (поправено на основание чл.247 ГПК с решение № 1616/26.07.16г.), постановено по т.д.№ 4650/13г. от Софийския апелативен съд за проверка допустимостта на въззивното решение и при преценка, че обжалваният акт е допустим - за произнасяне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по три поставени въпроса. С определение № 100/12.05.2017г. съставът на І т.о. на ВКС отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и на основание чл.631, ал.1 ГПК спря производството по т.д.№ 3609/2015г. С писмо от 15.11.2018г. секретарят на СЕС изпрати на ВКС заверен препис от решение от 14.11.2018г., постановено по дело С-296/2017г. по направеното преюдициално запитване, поради което съгласно чл.631, ал.2 ГПК съдът възобнови производството по делото с определение № 247/19.11.2018г. С решение от 14.11.2018г., постановено по дело С-296/2017г., Съдът на Европейския съюз отговори на първия поставен въпрос, че „Член 3, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1346/2000 на Съвета от 29 май 2000 година относно производството по несъстоятелност трябва да се тълкува в смисъл, че компетентността на съдилищата на държавата - членка, на чиято територия е образувано производството по несъстоятелност, да се произнесат по отменителен иск, основан на несъстоятелността и насочен срещу ответник със седалище или местоживеене в друга държава - членка, е изключителна.”. В т.44 от решението Съдът на Европейския съд е приел, че доколкото вторият, третият и четвъртият въпрос предполагат обратно на следващото от отговора на първия въпрос, че отменителен иск може да бъде предявен пред съд на държавата - членка, на чиято територия се намира седалището или местоживеенето на ответника, на тези въпроси не следва да се отговаря. По поставените втори, трети и четвърти въпроси в преюдициалното запитване ВКС е допуснал касационното обжалване, но само при евентуална преценка за допустимост на въззивното решение. В касационната жалба не са въведени доводи за недопустимост на въззивното решение и въпросът за компетентността на българските съдилища да разгледат исковете бе поставен служебно от състава на ВКС в отправеното преюдициално запитване. След възобновяване на производството по делото касаторът поддържа, че компетентността на българския съд произтичала от потвърденото и влязло в сила съгласно чл.296, т.3 ГПК определение на първоинстанционния Софийски градски съд, което е задължително за съдилищата. Влизането в сила на това определение било установено в т.18 на решението на СЕС, а с влизането в сила на този съдебен акт се стабилизирано решението на съда по въпроса за международната компетентност на българския съд. Върховният касационен съд намира съображенията на касатора за неправилни. С Гражданския процесуален кодекс е въведено служебно задължение на съда да следи за подведомствеността на заведено пред него дело, като този въпрос може да се повдига от съда при всяко положение на спора съгласно чл.15, ал.1 ГПК. Разпоредбата ограничава проверката на подведомствеността само, когато в закон е определен срок за това, но по отношение преценката за международната компетентност на българския съд липсва посоченото ограничение. Процесуалната норма на чл.296, т.3 ГПК, на която се позовава касаторът, определя момента на влизане в сила на съдебните решения и не дава основание за формиране на извод за стабилизиране на международната компетентност на българския съд. От мотивите в т.18 на решението на СЕС не следва, че въпросът за компетентността на българския съд не може да бъде пререшаван, тъй като съдът само е направил констатация за влизане в сила на посоченото определение на СГС. Определението, с което съдебен състав е приел да разгледа делото и този акт е влязъл в сила, не разрешава по същество материалноправен спор и не се ползва със сила на пресъдено нещо по смисъла на чл.298 ГПК. По силата на чл.280, ал.2, пр.2 (предишна ал.3, пр.2) ГПК ВКС допуска касационно обжалване и извършва служебна проверка за допустимостта на въззивното решение, без да е ограничен от съдебни актове, постановени по развили се преди това спорове за подведомственост. Касаторът отправя искане до състава на ВКС да не прилага даденото разрешение по отправеното преюдициално запитване. Според касатора СЕС е отговорил на въпроса, така както е формулиран от състава на ВКС, т.е. за компетентността на българския съд да се произнесе по отменителни искове, основани на несъстоятелността. Касаторът счита, че това са искове, които произтичат пряко от това производство и са тясно свързани с него, докато в случая съдът е сезиран с иск, който не е основан на несъстоятелността и не е отменителен иск. Предявеният иск бил за връщане на нещо, което е получено в резултат на нарушена ограничителна мярка преди откриване на производството по несъстоятелност. Касаторът възприема решението на СЕС като даващо отговор на един хипотетичен въпрос и нямащо отношение към конкретните искове по делото. Ответникът по касационната жалба се позовава на недопустимост на въззивното решение с оглед на задължителното решение на СЕС по отправеното преюдициално запитване, което следва да бъде приложено. Според ответника СЕС е приел категорично, че исковете са подсъдни на германските съдилища, независимо как ще бъдат квалифицирани от ищеца. Върховният касационен съд намира, че с решението на СЕС е даден отговор на въпрос, който е от значение за допустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно нормата на чл.633 ГПК решението на Съда на Европейския съюз е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България. В отговора на поставения въпрос СЕС е посочил, че изключителната компетентност на съдилищата в държавата - членка, на чиято територия е образувано производството по несъстоятелност, обхваща произнасянето по „отменителен иск, основан на несъстоятелността”. В мотивите по т.36 от решението СЕС е посочил, че чл.3, пар.1 на Регламент № 1346/2000 предоставя на съдилищата на държавата - членка, на чиято територията е образувано производството по несъстоятелност, и изключителна компетентност да разгледат исковете, които пряко произтичат от това производство и са тясно свързани с него, и следователно и отменителните искове, основани на несъстоятелността. Според т.26 на решението отменителните искове са тези, „целящи увеличаване на активите на предприятието, намиращо се в производство по несъстоятелност”, поради което подадат в обхвата на компетентността на съдилищата на държавата - членка, на чиято територия е образувано производството по несъстоятелност. Посоченото разрешение е основано на предишна практика на съда, включително решение от 12.02.2009г. по дело С-339/07, в което подобен иск (на синдик на дружество в производство по несъстоятелност, открито във ФРГ, иска от длъжник със седалище в Кралство Белгия да му възстанови преведена сума) е определен като иск, който произтича и е тясно свързан с производството по несъстоятелност. Отговорът на въпроса по конкретното преюдициално запитване е досежно това дали компетентността на съдилищата на държавата - членка, на чиято територия е образувано производството по несъстоятелност да разгледат отменителен иск, основан на несъстоятелността, е изключителна или факултативна. В мотивите на решението е направено разграничение по отношение на международната компетентност на съдилищата, като изрично е посочено, че исковете, които попадат в приложното поле на Регламент № 1346/2000 са изключен от приложното поле на Регламент № 44/2001. Според СЕС (т.39 от мотивите) разпоредбата на чл.18, пар.2 от Регламента, оправомощаваща синдика да завежда всякакви отменителни искове, не може да се приложи при положение като разглежданото пред запитващия съд, тъй като това правомощие е предоставено в хипотезата по чл.3, пар.2 - когато центърът на основните интереси на длъжника е разположен на територията на дадена държава-членка, съдилищата на друга държава-членка са компетентни да образуват производство по несъстоятелност, само ако длъжникът притежава предприятие на територията на тази държава-членка. В този смисъл даденият отговор от СЕС не е хипотетичен, какъвто довод въвежда касаторът, а е относим към настоящото производство, предвид и на обстоятелството, че отправеният от състава на ВКС въпрос е преценен от СЕС като релевантен с оглед на фактите по конкретния правен спор. В исковата молба ищецът „Виймер унд Трахте” ГмбХ /в несъстоятелност/, представлявано от синдика В. А., твърди, че съгласно германския Граждански кодекс и Закона за несъстоятелността прехвърлителните сделки с имущество на дружество (банкови преводи на 18.04.2007г. и на 20.04.2007г.), извършени след като са били наложени обезпечителни мерки, са недействителни и не са пораждали правен ефект, поради което получените суми от общо 42149,30 евро, равностойни на 82436,86 лв., следва да се върнат на ищеца и да се включат в масата на несъстоятелността, съгласно чл.81, ал.1, изр.последно от Закона за несъстоятелността и чл.812 от Гражданския кодекс на ФРГ. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е квалифицирал главния иск по чл.812 от Гражданския кодекс на ФРГ във връзка с чл.21, ал.2, т.2 и чл.24, ал.1 от германския Закон за несъстоятелността. На основание препращащата норма на чл.24, ал.1 на Закона апелативният съд е приложил разпоредбата на чл.81, ал.1, пр.1 на Закона, според която, ако след откриване на производство по несъстоятелност длъжникът се е разпоредил с даден актив от масата на несъстоятелността, това разпореждане е недействително. Решаващият състав е приел за установено, че на 04.04.2007г. в търговския регистър на Районен съд гр. Дортмунд е вписано определение, с което В. А. е назначен за временен синдик на „Виймер енд Трахте ГмбХ” и е наложена обезпечителна мярка, съгласно която всички разпореждания с имуществото му следва да бъдат одобрени от временния синдик, за да бъдат действителни. На 24.05.2007г. е вписано определение от 04.04.2007г. за налагане на дружеството на обща забрана за разпореждане, а на 05.06.2007г. – решение от 01.06.2007г. за откриване на производство по несъстоятелност поради неплатежоспобност и свръхзадълженост и за постоянен синдик е назначен Винфред А., което е влязло в сила на 01.06.2007г. От сметката на ищеца в „Обединена българска банка” АД са били наредени два превода: на 18.04.2007г. – 2149,30 евро с основание „заявление за пътни разходи” и на 20.04.2007г. – 40000 евро с основание „служебен аванс”. За сумата от 2149,30 евро е счетено за доказано, че ответникът е купил самолетен билет на името на Ю. Шоерман и извършеният превод на 18.04.2007г. е за възстановяване на направените разходи. Преводът на сумата от 40000 евро бил за служебен аванс във връзка с писмо на управителя на клона на акционерното дружество в гр. София с фирма „Вимер и Трахте” АД - М. Х., съдържащо указания относно извършването на довършителни работи по договор за „Пречиствателни станции за градовете Мадан, Рудозем и Златоград”. Изложени са съображения, че и двата банкови превода са направени след постановяване на решението на германския съд, според което разпоредителните действия на длъжника с имуществените му активи са действителни само със съгласието на временния синдик. По силата на чл.4.1 от Регламент № 1346/2000 относно това, че нормите за нищожността, унищожаемостта или относителната недействителност на правните действия, които увреждат всички кредитори се уреждат от правото на държавата на образуване на производството по несъстоятелност, решаващият състав е приложил германския закон. Апелативният съд се е основал на чл.24 от Регламента, според който се освобождава от отговорност лицето, което е изпълнило задължение в полза на длъжника в дадена държава - членка, спрямо когото в друга държава - членка е образувано производство по несъстоятелност, вместо в полза на ликвидатора по това производство, ако това лице не е знаело за образуването на производството и по тези съображения ответникът е освободен от отговорност. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивният съд се е произнесъл по предявения от касатора иск, като е обсъдил въведените от ищеца обстоятелства, на които е основана претенцията. В касационното производство касаторът определя искът като такъв „за връщане на нещо, което е получено в резултат на нарушена ограничителна мярка преди откриване на производството по несъстоятелност”. Правната квалификация, дадена въззивния съд съвпада с определената от ищеца, като независимо от нея обстоятелствата, на които се основава претенцията са за връщане на суми в масата на несъстоятелността на дружеството – принципал с оглед недействителността на извършените разпореждания с имущество на дружеството без съгласието на временния синдик. С предявяване на иска синдикът цели увеличаване на активите на предприятието, намиращо се в производство по несъстоятелност, и искът произтича и е свързан с производството по несъстоятелност. Посоченият иск е определен от Съда на Европейския съюз в решението по отправеното от настоящия съдебен състав преюдициално запитване като отменителен иск, основан на несъстоятелността и съгласно чл.3, пар.1 от Регламент (ЕО) № 1346/2000 компетентни да го разгледат са съдилищата на държавата - членка, на чиято територия е образувано производството по несъстоятелност, в случая Федерална република Германия. Българските съдилища не разполагат с международна компетентност по този иск, поради което обжалваното въззивно решение и поставеното първоинстанционно решение са недопустими. Предявеният евентуален иск, квалифициран от ищеца и от съда като иск по чл.55, ал.1, пр.1 от българския ЗЗД, е основан на твърдението, че извършеният банков превод на сумата от 82436,86 лв. е без правно основание – без договор между страните, изискващ плащането на тази сума, фактура или други счетоводни документи, оправдаващи направения разход. Евентуалният иск е заявен при условие, ако съдът „прецени, че сумата не е била прехвърлена в нарушение на обезпечителната мярка”. Въззивният съд е разгледал предявения иск и е изложил съображения, че разпоредбата на чл.812 от германския Граждански кодекс е идентична с нормата на чл.55, ал.1 от българския ЗЗД. По отношение на за сумата от 2149,30 евро е изведена аргументация и от чл.142 на Закона за несъстоятелността. Решаващият състав е приел, че поради липса на увреждане на кредиторите – равностойност на престациите (цената и стойността на самолетните билети) сумата не е получена без основание. Настоящият състав на ВКС констатира, че според мотивите на въззивния съд извършеното разпореждане със сумата по двата банкови превода е прието за недействително, но длъжникът е освободен от отговорност на основание на разпоредбата на чл.24 от Регламент № 1346/2000. Следователно не се е сбъднало поставеното от ищеца вътрешно процесуално условие за разглеждане на евентуалния иск – съдът да е приел по главния иск, че сумата не е била прехвърлена в нарушение на наложената обезпечителна мярка. Въззивният съд не е следвало да се произнася по евентуалния иск при така приетата недействителност на разпореждането, на която се основава главният осъдителен иск. С оглед липсата на компетентност на българския съд да се произнесе по главния иск, основан на несъстоятелността на ищеца, не може да се осъществи и процесуалното условие, под което е предявен евентуалният иск, поради което въззивното решение е недопустимо и в частта, с която е отхвърлена претенцията на ищеца, заявена на основание на българския ЗЗД. По изложените съображения обжалваното въззивно решение и поставеното първоинстанционно решение са недопустими и следва да се обезсилят на основание чл.293, ал.4 във връзка с чл.270, ал.3, изр.1 ГПК и производството по предявените искове да се прекрати. По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски съгласно представения списък по чл.80 ГПК в размер на 3000 лв. за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 10.11.2015г. и разписка от 30.11.2015г. На ответника следва да се присъдят и разноските за първоинстанционното производство в размер на 2400 лв. и за въззивното производство в размер на 1648 лв., или касаторът следва да заплати разноски в общ размер от 7048 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 1745/03.08.15г. (поправено на основание чл.247 ГПК с решение № 1616/26.07.16г., изменено в частта за разноските с определение № 2991/28.10.2015г.), постановено по т.д.№ 4650/13г. от Софийския апелативен съд и отмененото с него решение № 1401/29.07.13г. по т.д.№ 3411/10г. на Софийския градски съд. ПРЕКРАТЯВА производството по делото. ОСЪЖДА „Виймер унд Трахте” ГмбХ /в несъстоятелност/, Федерална република Германия, представлявано от синдика В. А., съдебен адрес: гр. София, бул.”Цар Освободител” № 8А, ет.4, адв.Г. и адв.С., да заплати на Ж. О. Т., гр. София, ул.”Любляна” № 56, ет.1, ап.1 сумата от 7048 лв. (седем хиляди четиридесет и осем лева) – разноски за всички съдебни инстанции. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.