Р Е Ш Е Н И Е № 326 София, 4 юли 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи юни 2012 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря ............И. ИЛИЕВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........П. МАРИНОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 1088/2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по молба на осъдения С. Г. С. с искане за възобновяване на въззивното производство по ВНОХД № 140/2012 г., по което е било постановено решение № 68 от 27.04.2012 г. от Ямболския окръжен съд, с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото. С първоинстанционна присъда № 23, постановена от Елховския районен съд на 24.02.2012 г. по НОХД № 55/2012 г., подс. С. e бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 196 ал.1 т.2 пр.2 вр.чл. 195 ал.1 т.2, т.4 вр. чл. 194 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. чл. 29 ал.1 б. А и б. Б от НК вр. чл. 58 а ал.1 от НК го е осъдил да изтърпи наказание лишаване от свобода в размер на две години и осем месеца, което да бъде изтърпяно при строг режим. В молбата за възобновяване се релевират доводи по чл. 422 ал.1 т.5 от НПК - допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в признаването му за виновен по обвинение, по което е била допусната техническа грешка в размера на предмета на деянието, в това, че неоснователно е отказано одобрение на споразумение, че защитникът му е сменен непосредствено преди съдебното заседание, в което е било разгледано делото, както и явна несправедливост на наложеното наказание, тъй като не са отчетени всички смекчаващи обстоятелства, които биха обусловили наказание при условията на чл. 55 ал.1 т.1 от НК. Прави се искане за възобновяване на делото и облекчаване на наказателноправното положение на осъдения чрез намаляване на наложеното му наказание. Пред касационната инстанция защитата на осъдения С. поддържа искането, като счита, че е нарушен и материалният закон, тъй като съдът е бил длъжен да индивидидуализира наказанието при хипотезата на чл. 55 от НК, което не е сторил, както и че е допуснато съществено процесуално нарушение, като проектът за споразумение не е приложен по делото. Поддържа искането за намаляване на наказанието. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането за възобновяване, тъй като при разглеждането на делото не са допуснати никакви процесуални нарушения, то е разгледано по реда на Глава двадесет и седма от НПК и материалният закон е бил приложен правилно, като наказанието е редуцирано по правилата, предвидени за тази диференцирана процедура. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в искането, установи следното: Искането е допустимо, тъй като поради липсата на възможност за касационно обжалване на въззивното решение присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение – 27.04.2012 г. Искането за възобновяване на въззивното дело се явява подадено в изискуемия се 6 месечен срок по чл. 421 ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, същото е неоснователно. 1. По отношение на твърдението в него за нарушение на процесуалните норми. Първоинстанцинното производство по делото е протекло по реда на съкратеното съдебно следствие по чл. 371 т.2 от НПК. Преди да започне първоинстанционното съдебно следствие по общия ред в присъствие на служебния защитник на подс. С., с участието на когото той изрично се е съгласил /л. 47/, с пълното съзнаване на последиците от своето изявление, подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като изрично се е съгласил за тях да не се събират доказателства. На тази основа първоинстанционният съд, след като е констатирал, че самопризнанието се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства, е обявил, че при постановяване на присъдата ще се ползва от тях и от признанието на подсъдимия и е разгледал делото по реда на чл. 372 ал.4 вр. чл. 373 ал.2 от НПК. Видно от обвинителния акт, подс. С. е бил надлежно обвинен за кражба в съучастие с други лица на кабел на стойност 2250 лева. По същество, макар и да не е оспорил фактите по обвинителния акт, осъденият С. чрез искането си за възобновяване навежда довод за несъгласие със завишения размер на предмета на престъплението. В изследване на този негов довод касационният съд не установи да е било прието за установено обстоятелство, без съдебните инстанции да са се уверили в това, че самопризнанието на този факт, съдържащ се в обвинителния акт, се потвърждава от други доказателства по делото. Не е налице каквото и да е нарушение, което по някакъв начин да е накърнило правото на защита на осъдения и той да е бил признат за виновен в извършването на престъпление с предмет, за стойността на който да липсват други доказателства освен неговите признания. Видно от заключението на оценителната експертиза /л.73 от досъдебното производство/, тази стойност е била изяснена още на досъдебното производство, за която на С. е било предявено обвинение по надлежния процесуален ред. Вярно е, че по делото в хода на разследването той е бил привлечен към наказателна отговорност първоначално за кражба на кабел на стойност 1000 лв. /л.8/, но впоследствие обвинението е било изменено и след установяването на действителната стойност на предмета на престъплението, той е бил привлечен към наказателна отговорност за кражба на стойност, за която е и внесеният обвинителен акт /л.94/. Съгласно ТР № 2/2002г. на ОСНК на ВКС актуално и правно значимо е последното повдигнато обвинение, тъй като всяко предходно е само работен вариант, който може да се променя в зависимост от събраните по делото доказателства. С. е съзнавал смисъла на направените от него признания на фактите, съдържащи се в обвинителния акт, и че това признание е направил напълно доброволно. Признанието на фактите с оглед приложението на процедурата по чл. 371 т.2 вр. чл. 372 ал.4 вр. чл. 373 ал.2 и ал.3 от НПК обхваща всички факти, описани в обвинителния акт – обективни и субективни, включително и размера на предмета на престъплението. След като съдът не може да установи, че волята на подсъдимия да ги признае в тяхната цялост, така както са описани те от прокурора в обвинителния акт, е била опорочена по някакъв начин, то самият подсъдим не би могъл впоследствие, след постановяване на присъдата да се позовава на това, че не е съзнавал, че признава определен факт от твърдяната от обвинението обективна или субективна страна на соченото престъпление. В настоящето дело процедурата по чл. 371 т.2 от НПК е проведена стриктно, като съдът е проверил доказателствата от досъдебното производство, направил е извода, че те подкрепят самопризнанието на подс.С. и неговите съпроцесници, приобщил ги е към материалите по съдебното дело и е обявил, че ще ги ползва при постановяване на присъдата си. По този начин, след като подсъдимият сам доброволно е поставил началото на възможността за провеждане на диференцираната процедура и съдът е удовлетворил волята му, той се лишава по този начин от възможността да оспорва повече фактите по обвинителния акт. Като процесуална последица от тези действия той и защитата му са лишени по закон от възможността да оспорват пред по-горните инстанции „недоказаността” на обвинението от фактическа страна. С оглед на това не е налице нарушение нито на процесуалния , нито на материалния закон в насоката, твърдяна от осъдения в искането за възобновяване. Не е нарушено и правото на защита на осъдения С. с оглед осигуряването му на служебен защитник непосредствено преди съдебното заседание, в което е разгледано делото. Изричното искане на този осъден, залегнало в съдебния протокол от 24.02.2012 г. /л.47/, за промяна на защитника му, тъй като не е съгласен със защитата, осигурявана му от назначения до този момент служебен защитник адв. Д., е било удовлетворено, като незабавно е изискано от АК-Ямбол посочването на друг защитник. За такъв е определена адв. Д., с назначаването на която като служебен защитник С. изрично се е съгласил. Производството е продължило с нейно участие, като нито тя, нито подс. С. са изразили желание за отлагането му с оглед подготовката на защитата по делото. Напротив, видно от съдебния протокол, адв. Д. е имала активно процесуално поведение, направила е съответните искания, а впоследствие е подала и въззивна жалба срещу присъдата в интерес на подс. С.. Не се установяват каквито и да е основания да се счита, че краткото отлагане на делото за осигуряване на друг служебен защитник на подс. С. е нарушило по някакъв начин неговото право на защита. Настоящето дело не се е отличавало с фактическа и правна сложност или с особен обем, за да се счита, че адв. Д. не би могла да се подготви, за да осигури адекватна процесуална защита на осъдения. Освен това, тя не е направила възражение в този смисъл, очевидно ненамирайки основания за това. Предвид на тези съображения, ВКС не констатира да е налице допуснато нарушение на правото на защита на осъдения С.. Не е основателно и възражението, че по делото не е приложен проектът за споразумение между предишния служебен защитник на осъдения и прокурор от Елховската районна прокуратура. Повече от ясно е, че споразумение не е било постигнато между тези страни. Прокурорът е преценил, че следва да бъде внесен обвинителен акт в съда, където при желание от страна на участващите страни отново би могло да се приложи тази диференцирана процедура, ако са били налице предпоставките за това /една от които е възстановяване на причинените имуществени вреди/. Такова искане не е постъпило от нито една от страните по делото, като защитниците са имали претенции единствено за приложението на процедурата по Глава Двасет и седма /чл. 371 т.2/от НПК. Това искане е удовлетворено, при което възможността за провеждане на всяка друга диференцирана процедура /вкл. и постигане на споразумение/ се изключва. При това положение никаква правна стойност не би имало прилагането по делото на проекта за споразумение между прокурора и защитника на подс. С., тъй като то не би имало никакво правно значение за реализацията на неговата наказателна отговорност. С оглед на това ВКС не констатира да е налице което и да е сочените в искането съществени процесуални нарушения, които да дават основания за възобновяване на производството по делото. 2. Относно твърдението на осъдения за явна несправедливост на наказанието. Наказателната отговорност на осъдения е била реализирана при спазване на нормативното изискване на чл. 373 ал.2 от НПК. С оглед диференцираната процедура по провеждане на съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371 т.2 от НПК С. е имал и законовата гаранция, че при осъждането му ще се приложи разпоредбата на чл. 58 а от НК. Тя дава алтернативна възможност за преценка на съда да прецени дали да индивидуализира наказанието лишаване от свобода в условията на ал.1 или на ал.4 от НК. Съдебните инстанции правилно са приложили закона и индивидуализирали точната мярка за наказателно въздействие върху С., преценявайки, че наказателната му отговорност следва да се реализира при хипотезата на чл. 58а ал.1 от НК. Те не са допуснали нарушение на закона, тъй като приложението на чл. 55 ал.1 т.1 от НК не е задължителна последица от провеждането на съкратеното съдебно следствие, а само алтернативна възможност, която съдът би могъл да използва, ако счете, че са налице предпоставките за това. В случая такива не са констатирани. Отчетени са били всички смекчаващи /дадените обяснения на досъдебното производство, съдействали за разкриване на обективната истина по делото, както и демонстрираното съжаление и разкаяние за извършеното/ и отегчаващи обстоятелства /сред последните са били: наличие на множество осъждания, които не влияят на правната квалификация на престъплението, висока степен на обществена опасност на деянието, осъществяването му при наличие на две квалифициращи обстоятелства/. Въпреки преобладаващия брой отегчаващи обстоятелства съдилищата са индивидуализирали наказанието лишаване от свобода към минималния размер, предвиден за престъплението по чл. 196 ал.1 т.2 вр. чл. 195 ал.1 т.2 и т.4 вр. чл. 194 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 чл. 29 ал.1 б.А и б.Б от НК, а именно четири години лишаване от свобода. По правилата на чл. 58а ал.1 от НК това наказание е редуцирано с 1/3, като реалният размер от наказанието, което С. следва да изтърпи, е две години и осем месеца лишаване от свобода. Не са налице каквито и да е основания за по-голяма снизходителност към него, тъй като така индивидуализирано наказанието очевидно съответства на обществената опасност както на дееца, така и на деянието и е в състояние да постигне целите на чл. 36 от НК. Съдебните инстанции са обсъдили и възможността за определяне на наказание при условията на чл. 55 ал.1 т.1 от НК, но не са констатирали предпоставките за това. Не са били налице нито многобройни смекчаващи отговорността на С. обстоятелства, нито каквото и да е изключително такова. От друга страна, не е констатирано че и най-лекото предвидено в закона за това престъпление наказание, се явява несъразмерно тежко. С това законът, касаещ индивидуализацията на наказанието, е бил приложен правилно и липсват основания за намеса на ВКС по реда на възобновяването. С оглед изложеното липсват основания за възобновяване на производството по делото, поради което и на основание чл. 425 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на С. Г. С. за възобновяване на наказателното производство по ВНОХД № 140/2012 г. по описа на Окръжен съд – гр.Ямбол. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: