Р Е Ш Е Н И Е № 50152 София, 12.01.2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 337/2022 година Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимите Ц. Н. И. и К. И. К. срещу осъдителната част на въззивна присъда № 18н/26.10.2021 г., постановена по ВНОХД № 291/2020 г. от Окръжен съд – Велико Търново. В касационната жалба на подсъдимия И. се изтъкват аргументи, че разглеждането на делото срещу него е започнало по реда на глава ХХVІ, чл. 368 и сл. от НПК (изм.). С позоваване на конкретно решение на Върховния касационен съд (ВКС) се отбелязва, че неприключилата процедура по глава ХХVІ от НПК е следвало да бъде финализирана със съдебния акт на въззивната инстанция. Твърди се още, че „от страна на прокуратурата има недопустимо изменение на обвинението“, което е ограничило процесуалните права на подсъдимия да разбере обвинителната теза и да изгради защитата си. Настоява се, че част от доказателствата, върху които се основава присъдата, са събрани в нарушение на Закона за електронните съобщения, конкретно данните за собствеността на IP адрес, комуникация по електронна връзка и направление. Изтъкват се аргументи за допуснато нарушение на чл. 105, ал.2 от НПК във връзка с част от гласните доказателствени средства. Оспорва се качеството на атакувания съдебен акт, като се маркира довод за липса на мотиви и неизпълнение на задължителните указания, дадени с предходното отменително касационно решение. С тези аргументи се претендира недоказаност на обвинението и се отправя искане касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал.5, изр. 2 от НПК и оправдае подсъдимия И.. В жалбата на подсъдимия К. се сочи, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, а наложеното наказание е явно несправедливо. В обхвата на второто от касационните основания се поддържа довод, че дейността на втората инстанция не съответства на заложените стандарти в закона и предходните отменителни решения на ВКС. Акцентира се върху оплакването, че обвинението е било подкрепено единствено от твърденията на наказателнонеотговорното лице Р. Г., чиято свидетелска годност е отречена по експертен път, и от обясненията на подсъдимия Е., представляващи типична форма на „оговор“. С позоваване на решения, постановени от върховната съдебна инстанция, се претендира, че съдът недопустимо е използвал показанията на полицейските служители по отношение на проведените от тях „оперативни беседи“. И в тази жалба се настоява за наличие на процесуално нарушение, изразило се в неизпълнение на указанията на ВКС. Отправеното искане е за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия К.. В съдебното заседание подсъдимият И. и неговата защита поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Подсъдимият К. и неговата защита, редовно призовани, не се явяват. С писмена молба е заявена позицията им да се даде ход на делото в тяхно отсъствие. Подсъдимите К. К. и П. Е., редовно призовани, не се явяват. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура намира жалбите за неоснователни и пледира за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С присъда № 569/21.11.2017 г., постановена по НОХД № 175/2016 г. от Районния съд - Горна Оряховица, подсъдимият К. И. К. е признат за невинен и оправдан по обвинението по чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 във вр. с чл. 209, ал.1 във вр. с чл. 26, ал.1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. Със същата присъда подсъдимият Ц. Н. И. е бил признат за невинен и оправдан по повдигнатото обвинение по чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 във вр. с чл. 209 и чл. 20, ал. 4 от НК. Районният съд признал подсъдимите К. К. и П. Е. за виновни в това, че за времето от 14.08.2012 г. до 21.09.2012 г. в гр. Търговище и гр. Варна при условията на продължавано престъпление -с две деяния от 14.08.2012 г. до 17. 08.2012 г., съответно от 14.09.2012 г. до 21.09.2012 г., след предварителен сговор и с посредственото извършителство на Р. Г., с цел да набавят за себе си имотна облага възбудили у К. Д. заблуждение, че ще му доставят и продадат 600 тона, съответно 700 тона царевица, и с това причинили на „А. Б.“ ООД имотна вреда в големи размери, възлизаща общо на 623 400 лева, измамата е извършена от две лица, предварително сговорили се за нейното извършване, поради което и на основание чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 във вр. с чл. 209, ал.1 във вр. с чл. 26, ал.1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК ги осъдил на по три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от пет години. На основание чл. 67, ал.2 от НК спрямо подсъдимите са постановени възпитателни грижи през изпитателния срок. На основание чл. 304 подсъдимите К. и Е. са оправдани да са извършили двете деяния, част от продължаваното престъпление, след предварителен сговор с К. К., а второто и в съучастие с Ц. И. – помагач. По протест на прокурора срещу оправдателната част на първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 378/2018 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново. С постановената по него въззивна присъда съдебният акт на районния съд е бил отменен в частта, с която подсъдимите К. К. и Ц. И. са били признати за невинни и оправдани по повдигнатото им обвинение. Подсъдимият К. е бил признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 във вр. с чл. 209, ал.1 във вр. с чл. 26, ал.1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, за което му е наложено наказание в размер на три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК за срок от пет години. Подсъдимият Ц. И. е бил признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 във вр. с чл. 209, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал.4 от НК, за което му е наложено наказание в размер на три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК за срок от пет години. В останалата част присъдата е била потвърдена. Присъдата на окръжния съд е била оспорена от подсъдимите Ц. И. и К. К. по касационен ред. С решение № 135/18.07.2019 г. по н.д. № 502/2019 г. по описа на Върховния касационен съд, второ наказателно отделение, въззивната присъда е била отменена и делото е върнато за ново разглеждане от втората инстанция. След връщане на делото е образувано ВНОХД № 244/2019 г., като с постановената по него присъда първоинстанционният съдебен акт е отменен изцяло, като : подсъдимите К. К., П. Е., К. К. са били признати за виновни по повдигнатите им обвинения по чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 във вр. с чл. 209, ал.1 във вр. с чл. 26, ал.1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, за което им са наложени наказания от по три години лишаване от свобода за всеки един от тях, а изпълнението е отложено с изпитателен срок на основание чл. 66, ал. 1 от НК в размер на пет години; подсъдимият Ц. И. е признат за виновен по повдигнатото обвинение по чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 във вр. с чл. 209, ал.1 във вр. с чл. 20, ал.4 от НК, за което му е наложено наказание от три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок на основание чл. 66, ал. 1 от НК в размер на пет години. По отношение на подсъдимите П. Е. и К. К. е приложена и разпоредбата на чл. 67, ал.2 от НК. Така постановената въззивна присъда е била обжалвана отново от подсъдимите И. и К.. С решение № 64/06.08.2020 г., постановено по н.д. № 62/2020 г. по описа на Върховния касационен съд, трето наказателно отделение, въззивната присъда е отменена и делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд При новото разглеждане на делото от окръжния съд е постановен сега оспореният въззивен съдебен акт, с който на основание чл. 336, ал.1, т. 2 от НПК първоинстанционната присъда е била отменена в частта, с която подсъдимите К. К. и Ц. И. са били признати за невинни и оправдани по повдигнатите им обвинения и вместо това : 1. Подсъдимият К. И. К. е признат за виновен в това, че в периода 14.08.2012 г. - 21.09.2012 г. в гр. Търговище и гр. Варна, действайки при условията на продължавано престъпление : - в периода 14.08.2012 г. - 17.08.2012 г. след предварителен сговор с подсъдимите П. Е. и К. К., и с посредственото извършителство на Р. Г. с цел да набави за себе си и за другите подсъдими имотна облага възбудил у К. Д. заблуждение, че е земеделски производител – Р. Г. ще му продаде и достави 600 тона царевица и с това причинил на „А. Б.“ ООД имотна вреда в размер на 320 400 лева; - в периода 14.09.2012 г. - 21.09.2012 г. след предварителен сговор с подсъдимия П. Е. и в съучастие с Ц. И. – като помагач, и с посредственото извършителство на Р. Г. с цел да набави за себе си и за П. Е., К. К. и Ц. И. имотна облага е възбудил у К. Д. заблуждение, че земеделски производител Р. Г. ще му продаде и достави 700 тона царевица и с това причинил на „А. Б.“ ООД имотна вреда в размер на 312 000 лева, като общата причинена вреда възлиза на 632 400 лева и е в големи размери, измамата е извършена от повече от две лица, сговорили се предварително за нейното извършване, поради което и на основание чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 във вр. с чл. 209, ал.1 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК и при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК е осъден на единадесет месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК за срок от три години. Подсъдимият К. е признат за невинен и оправдан да е осъществил деянието за периода 14.09.2012 г. – 21.09.2012 г и след предварителен сговор с подсъдимия К. К.. 2. Подсъдимият Ц. Н. И. е признат за виновен в това, че в периода 14.09.2012 г.- 21.09.2012 г. в гр. Търговище и гр. Варна, в съучастие като помагач с подсъдимите П. Е. и К. К.- извършители и с посредственото извършителство на Р. Г., с цел да набави за себе си и за другите подсъдими имотна облага умишлено улеснил подсъдимите П. Е. и К. К., след предварителен сговор помежду им, да възбудят у К. Д. заблуждение, че земеделски производител Р. Г. ще му продаде и достави 700 тона царевица и с това причинил на „А. Б.“ ООД имотна вреда в големи размери -312 000 лева, поради което и на основание чл. 210, ал.1, т. 5 във вр. с чл. 209, ал.1 и чл. 20, ал. 4 от НК е осъден на единадесет месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК за срок от три години. Подсъдимият И. е признат за невинен и оправдан в това да е осъществил деянието в съучастие като помагач с подсъдимия К. К.. 3.На основание чл. 337, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК първоинстанционната присъда е изменена по отношение на подсъдимите К. К. и П. Е., като : - подсъдимият К. К. е признат за виновен да е извършил деянието в периода 14.08.2012 г.-17.08.2012 г. след предварителен сговор и с К. К., като на основание чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 във вр. с чл. 209, ал.1 и чл. 55, ал.1, т. 1 от НК му е наложено наказание от осем месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК за срок от три години. Отменено е приложението на чл. 67, ал.2 във вр. с ал. 1 от НК; - на основание чл. 304 от НПК подсъдимият К. е признат за невинен и оправдан в това да е извършил деянието по чл. чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 във вр. с чл. 209, ал.1 от НК в периода 14.09.2012 г. – 21.09.2012 г.; да е извършил престъплението при условията на чл. 26 от НК, както и за разликата от 320 400 лева до 632 400 лева. - подсъдимият П. Е. е признат за виновен да е извършил престъплението и след предварителен сговор с подсъдимия К. К.; деянието в периода 14.09.2012 г.- 21.09.2012 г. да е извършено в съучастие и с подсъдимия Ц. И. – като помагач, като на основание чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 във вр. с чл. 209 във вр. с чл. 26 във вр. с чл. 55 от НК е осъден на осем месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК за срок от три години. Отменено е приложението на чл. 67, ал.2 във вр. с ал. 1 от НК; - на основание чл. 304 от НПК подсъдимият Е. е признат за невинен и оправдан деянието в периода 14.09.2012 г. – 21.09.2012 г. да е извършено и след предварителен сговор с подсъдимия К.. В останалата част присъдата на районния съд е потвърдена на основание чл. 338 от НК. ІІ. По жалбата на подсъдимия И.. Правилното решаване на повдигнатите с тази жалба въпроси по необходимост предпоставят преглед на усложненото процесуално развитие на настоящето производство в две насоки : 1.Отразеното по-горе процесуално развитие в съдебната фаза показва, че делото се разглежда за трети път пред касационната инстанция. Това очертава приложимост на разпоредбата на чл. 354, ал.5, изр. 2 от НПК, съобразно която ВКС решава делото, без да го връща за ново разглеждане, като има правомощия на въззивна инстанция. Текстът изрично забранява ново връщане на делото, което показва, че с него се ограничават правомощията на касационната инстанция, регламентирани в чл. 354, ал. 3 от НПК. Касае се за изрична законова запрета, независимо от вида и сериозността на допуснатите от предходните инстанции процесуални пороци при разглеждане и решаване на наказателното производство. Законодателят е отдал приоритет на справедливостта на процеса в контекста на „разумния срок“ по чл. 6,§ 1, от ЕКПЧОС, като е счел, че са налице достатъчно предвидени процесуални механизми за компенсиране на процесуалните нарушения: касационният съд встъпва във функциите на въззивния, което предоставя възможност за самостоятелна оценка на фактите и за нови фактически изводи; предвидената възможност да събира в рамките на съдебно следствие нови доказателства (изключението по чл. 353, ал. 5 от НПК); въведеното основание за проверка постановените от ВКС актове в хипотезата на встъпването му в правомощията на въззивен съд по реда на извънредния способ за контрол – чл. 422, ал.5 във вр. с чл. 354, ал.5 от НПК. 2. Досъдебното производство (ДП) № 182/2012 г. по описа на ОДМВР – гр. Търговище е водено срещу подсъдимите П. Е., К. К., К. К. и Ц. И.. В хода на същото на подсъдимия И. нееднократно са предявявани обвинения, постановленията за които са позиционирани в том 6, л. 45, л. 47, л. 52, л. 281. Последното предявено постановление за привличане в качеството на обвиняем по реда на чл. 219, ал. 4 от НПК е от 04.09.2015г. за това С предходните постановления за привличане на подсъдимия И. е предявено обвинение за това, че от 13.08.2012 г. до 10.10.2012 г. след предварителен сговор с останалите подсъдими е осъществил престъплението по чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 във вр. с чл. 209 от НК., но в хода на досъдебното производство е осъществено изменение на обвинението, при което делото е продължило да се движи по последното обвинение – виж указанията, дадени с ТР № 2/2002 г. на ВКС, ОСНК, т. 2. „че за времето от 21.09.2012 г. до 10.10.2012 г. в гр. Търговище и гр. Варна при условията на продължавано престъпление, действащ като помагач, умишлено улеснил извършването на престъплението чрез даване на съвети, разяснения и отстраняване на спънки, след предварителен сговор и в съучастие като съизвършители с К. К., П. Е. и К. К. и с посредственото извършителство на Р. Г., с цел да набави за себе си и за П. Е., К. К. и К. К. и Р. Г. имотна облага, възбудил заблуждение у К. Д. и К. К. – управители на „А. Б.“ ООД, че ще достави 700 тона царевица, като с това причинил имотна вреда на „А. Б.“ ООД в размер на 312 000 лева, като причинената вреда е в големи размери – престъпление по чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 във вр. с чл. 209 във вр. с чл. 26 и чл. 20, ал. 4 от НК“. С това постановление на подсъдимия е предявено и обвинение за извършено в периода 28.08.2012 г. до 31.08.2012 г. престъпление по чл. 215, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК. С молба до Районен съд – Горна Оряховица Подсъдността на делото е променена от ВКС на основание чл. 43, т. 3 от НПК с определение, постановено по ч.н.д. №165/2014 г. подсъдимият И. е поискал приложение на процедурата по чл. 368 и сл. от НПК (изм.). По тази молба съдът се произнесъл с определение № 511/14.08.2015 г., постановено по ЧНД № 556/2015 г., Т. VІ, л. 273 от досието на ДП. като на основание чл. 369, ал.1 от НПК (изм.) върнал делото на прокурора и му дал възможност в тримесечен срок да го внесе за разглеждане в съда с обвинителен акт, с предложение за освобождаване на обвиняемия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или със споразумение, или да прекрати наказателното производство, като уведоми за това съда. В хода на това допълнително разследване на подсъдимия И. е предявено постановлението за привличане в качеството му на обвиняем от 04.09.2015 г. и на 12.11.2015 г. в съда е внесен обвинителен акт. С разпореждане, постановено по образуваното НОХД №866/2015 г., съдията – докладчик констатирал, че актът е внесен в срока, визиран в чл. 369, ал.1 от НПК (изм.), предвид произнасянето на районния съд с определението по ЧНД №556/2015 г. Направил е констатация, че са допуснати съществени процесуални нарушения при изготвянето на обвинителния акт, ограничаващи правото на защита на подсъдимите, конкретно да разберат точно в какво са обвинени. Приел е, че тези пороци са отстраними от прокурора във фазата на действия след завършване на разследването. На основание чл. 369, ал.3 от НПК съдебното производство е било прекратено и делото върнато на прокурора за отстраняване на констатираните пороци в едномесечен срок. След връщане на делото прокурор от по- горестоящата прокуратура на основание чл. 46, ал. 3 от НПК (изм.) е отменил като незаконосъобразно постановлението на наблюдаващия прокурор, с което е било възложено на разследващия орган извършване на допълнителни действия, вкл. и ново привличане на подсъдимия И.. Делото е върнато на Районна прокуратура – Търговище с указание за изготвяне на нов обвинителен акт Виж, том VІ, л. 300-304 от досието на ДП. . С оглед на тези указания е изготвен нов обвинителен акт, по който е образувано НОХД № 175/2016 г. и се е развило производството в съдебната фаза. Защитата на подсъдимия И. и лично той с нарочна молба, са настоявали пред съда, че на досъдебното производство са били допуснати съществени процесуални нарушения, което с оглед на действащия към този момент регламент на глава двадесет и шеста от НПК (изм.) е предпоставяло приложението на чл. 369, ал. 4 от НПК – прекратяване на наказателното производство срещу обвиняемия И.. По същество поддържаните претенции са се свеждали до това : че не са отстранени съществени нарушения на процесуалните правила; на И. не му е предявено постановление за привличане на обвиняем за престъплението, за което е внесен обвинителния акт; както и че липсва постановление за частично прекратяване по отношение на повдигнатото му обвинение по чл. 215 от НК, извършено в периода от 28.08.2012 г. до 31.08.2012 г. Първостепенният съд се е произнесъл последователно в две съдебни заседания по тези доводи. Счел ги е за неоснователни при съображения, че „обвинението се повдига с обвинителния акт от прокурора….., като всеки следващ изключва предходния“ . Във връзка с повдигнатото обвинение по чл. 215 от НК е приел, че същото е отпаднало и не присъства в обвинителния акт. Аргументи, дистанцирани от задължителните указания, дадени с ТР № 2/2002 г. на ВКС, ОСНК, т. 2 относно необходимостта от частично прекратяване на наказателното производство, когато от обвинението се изключват определени деяния, намиращи се във връзка с деянието по обвинителния акт. Пространното изложение в този пункт на развилото се съдебно производство не е самоцелно. Първо, и в отговор на защитата настоящият състав отбелязва, че действащият до 05.11.2017 г. институт по глава двадесет и шеста от НПК – „Разглеждане на делото в съда по искане на обвиняемия”, беше създаден и предназначен да послужи като ефективно средство по смисъла на чл. 13 от КЗПЧОС за обезпечаване на правото на разглеждане на наказателното дело в „разумен срок” на досъдебната фаза на процеса. Докато са съществували правилата на глава двадесет и шеста от НПК, законът е предвиждал и особеното правомощие на въззивния съд да наложи прекратяване на наказателното производство в случаите, когато това не е сторено от първоинстанционния съд по реда на чл. 369, ал.4 от НПК. В този смисъл е и цитираното в жалбата решение №261 от 21.07.2014 г. на ВКС, І н.о. Със ЗИДНПК (ДВ, бр. 63/2017 г.) се създаде изцяло нов модел, целящ ускоряване на наказателното производство Виж, мотиви към проекта на ЗИДНПК, и се премахна възможността за неговото прекратяване. Новите наказателнопроцесуални норми влизат в действие незабавно и спрямо висящите производства, предвид на което и всички действия следва да се съобразят с тях (чл. 3 от НПК). В цитирания закон за изменение не са предвидени разпоредби Виж, чл. 34 от Указа за прилагане на Закона за нормативните актове, с които се продължава действието на старите правила по чл. 368 –чл. 369 от НПК, включително и за посоченото правомощие на въззивния съд. Инстанционният контрол на постановената първоинстанционна присъда се е развил при сега действащия процесуален закон, поради което и прекратяването на наказателното производство като резултат от проведената процедура по глава двадесет и шеста от НПК (изм.) е непостижим. Второ, видно от материалите по делото и с оглед на описаната процесуална ситуация, в хода на разследването последното във времево отношение предявяване на постановлението за привличане на И. като обвиняем е от 04.09.2015 г., чието съдържание бе посочено по-горе. С обвинителния акт, по който се е развило съдебното производство, е повдигнато обвинение за това, че И. за времето от 14.09.2012 г. до 21.09.2012 г. в съучастие като помагач с К. К., П. Е. и К. К. и с посредствения извършител Р. Г. обещал помощ след деянието – че ще получи предмета на престъплението с оглед подялбата му; набавил средства, като създал имейл адрес, на който приел документи относно сделката за продажба; съставил фактура за плащането; след подписване и подпечатване ги предал на представител на ощетеното дружество, с цел да набави за себе си и за К. К., П. Е. и К. К. имотна облага, с което умишлено улеснил К., Е. и К., след предварителен сговор помежду им, да възбудят у К. Д. заблуждение, че земеделски производител Р. Г. ще му продаде и достави 700 тона царевица и с това причинил на „А. Б.“ ООД имотна вреда в големи размери -312 000 лева, като измамата е извършена от повече от две лица, предварително сговорили се за нейното извършване - престъпление по чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 във вр. с чл. 209 и чл. 20, ал. 4 от НК. В съдебната практика и правната доктрина последователно е застъпвано становището, че обвинителният акт е средството, чрез което се формулира окончателното обвинение. С този обвинителен процесуален документ обаче прокурорът не може да внася съществени изменения в обвинението, за което лицето е било привлечено като обвиняем в хода на разследването. До внасянето на обвинителния акт в съда, вече, с конкретна фактическа и правна рамка, обвинението може да бъде променяно от прокурора както по фактите, така и по правото, стига обвиняемият да е незабавно и изцяло информиран за тази промяна по съответния процесуален ред. Това право е гарантирано от чл. 225 от НПК „когато при разследването …съществено се изменят фактическите обстоятелства, разследващият орган докладва на прокурора и извършва ново привличане.“. Еднопосочно е и тълкуването на понятието „съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението“. Обвинението има правно и фактическо съдържание. Последното обхваща фактите, които са свързани и определят фактическия състав на престъплението (място, време, начин на извършване на деянието, участниците в него, пострадалото лице, размер на вредите). Всяко разширяване на обема на тези фактически обстоятелства или промяна в съдържанието им представлява изменение на обвинението. Времето на извършване на деянието е съществен елемент на обвинението както във фактически, така и в правен аспект, и не може да бъде произволно променян, а изисква намеса по предвидения за това процесуален ред – на досъдебното производство по чл. 225 от НПК, а в съдебното по чл. 287 от НПК. В разглеждания случай видно от съдържанието на обвинителния акт времевите рамки на инкриминираните действия на И., чрез които той улеснява извършителите, са изменени (14.09.2012 г.- 21.09.2012 г.), тъй като в коментираното постановление за привличане от 04.09.2015 г. те са били темпорално разположени в периода от 21.09.2012 г.- до 10.10.2012г. Включени са и допълнителни факти, обосноваващи обвинението срещу И. като помагач (обещание да се даде помощ след деянието – че ще получи предмета на престъплението с оглед подялбата му). В мотивите на присъдата въззивния съд на стр. 222 е приел, „че съставянето на имейл адрес, за да се получат документите и фактическото им предаване на друго лице в реализация на изпълнителното деяние, осъществено от Е. и К., не изпълва характеристиките на „помагачество“, в която и да е от визираните в чл. 20, ал.4 от НК форми. Обективно съставомерно поведение на И., извън горепосоченото обещание за помощ след деянието, в тези две последни проявления на деятелността му се субсумира и определя като съизвършителство“. Процедирайки по този начин, прокурорът е предприел съществено изменение на фактическите обстоятелства, което е изисквало съгласно чл. 225 от НПК да се извърши ново привличане на обвиняемия, постановлението за което да му се предяви по реда на чл. 219, ал. 4 от НПК. Не е необходимо да се обосновават известните принципни постановки, че от гледна точка момента на изпълнение на престъплението, помагачеството може да предшества или съпътства изпълнителното деяние на извършителя, тъй като само до този момент помагачът може да допринесе за осъществяване на престъплението. Измамата е резултатно увреждащо престъпление, защото вследствие на акта на имуществено разпореждане, извършено от измаменото лице, настъпва имотната вреда, което е достатъчно за довършеността на престъплението. В конкретния случай това е станало на 21.09.2012 г., когато представителят на ощетеното юридическо лице е превел паричната сума по банковата сметка на наказателнонеотговорното лице Р. Г.. Формулираното в досъдебното производство обвинение по отношение на подсъдимия И. с последното предявено постановление за привличане от 04.09.2012 г. изначално съдържа неправилна правна и фактическа конструкция, тъй като деятелността му като помагач е поставена във времевите рамки 21.09.2012 г. – 10.10.2012 г.. Тоест, след довършване на престъплението по чл. 210 от НК. От тази гледна точка въведената с обвинителния акт промяна в информацията за обвинението относно времевите характеристики на престъпната деятелност на И. несъмнено засяга значително неговото положение. Ето защо тази промяна е следвало да бъде съобщена по съответния процесуален ред - чрез съставяне на ново постановление за привличане и предявяване на същото, за да се гарантира справедливостта на производството, и да се позволи ефективно упражняване на правото на защита Сравн. изискванията по Директива2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно правото на информация в наказателното производство. . Нарушеното право на обвиняемия да научи за какво престъпление е привлечен в това качество безспорно е приемано в съдебната практика за съществено и отстранимо, предпоставящо връщане на делото в предходната процесуална фаза. И преди изменението на процесуалния закон, обнародван в ДВ, бр. 63 от 04.08.2017 г., конкретно разпоредбата на чл. 249, ал.4 от НПК, чрез която се дефинираха процесуалните нарушения, съдията –докладчик преценяваше дали е нарушено правото на защита, и в частност правото на обвиняемия да научи в какво се обвинява с оглед формулиране на обвинението на досъдебното производство. Това право винаги ще е нарушено, когато в хода на разследването не е съставено и не е предявено постановлението за привличане на обвиняем по реда на чл. 219, ал. 4 от НПК или когато лицето не е привлечено като обвиняем за престъплението, за което е внесен обвинителният акт в съда, съответно за недостатъци при изготвяне на обвинителния акт. Тези принципни разсъждения пренесени към настоящия казус определят, че наказателният процес в неговата съдебна фаза е проведен по обвинителен акт, с който съществено се изменят фактическите обстоятелства, без подсъдимият И. да е бил привлечен като обвиняем съгласно изискванията на чл. 225 от НПК. На настоящия етап от развитието на производство с оглед на разпоредбата на чл. 354, ал. 5 от НПК (виж, посоченото в пункт ІІ.т.1 от настоящето решение) липсват процесуални способи за преодоляване на допуснатото процесуално нарушение във връзка с правото на защита, конкретно правото на обвиненото лице да научи за какво престъпление е привлечен в това му качество. Както вече се посочи, нарушението е съществено и отстраняването му е било възможно при първоинстанционното разглеждане на делото. Отделен е въпросът какъв би бил резултатът при констатацията за наличие на съществено процесуално нарушение, доколкото към момента на разглеждането на делото в първата инстанция разпоредбите на чл. 368-369 от НПК (изм.) са били действащо право. Дължимата преценка дали проведеният процес е справедлив по смисъла на чл. 6 от КЗПЧОС изисква разглеждането на процеса като цяло. С оглед на всичко казано осъждането на подсъдимия И. е постигнато по внесен в съда обвинителен акт, с който недопустимо е изменено обвинението, без на същия да му е било предявено постановление за привличане в това му качество по реда на чл. 225 във вр. с чл. 219 от НПК. Допуснатият процесуален порок в производството следва да бъде преодолян чрез оправдаването на подсъдимия И. по повдигнатото му обвинение. По този начин той ще бъде компенсиран в достатъчна степен за ограничените му процесуални права и ще се постигне стандартът по чл. 6 от Конвенцията. Това е допустимо и в рамките на редовния касационен контрол, а не само в хипотезата на чл.354, ал.5, изр. 2 от НПК, каквато е претенцията на касатора предвид финалното му искане. При този изход на делото безпредметно е обсъждането на доводите за допуснати процесуални нарушения в аналитичната и оценъчна дейност на съда, налагащи нов доказателствен прочит от касационната инстанция, въз основа на който да се приеме недоказаност на обвинителната теза. ІІІ. По жалбата на подсъдимия К. К.. По отношение на този касатор няма основание да се констатира идентично процесуално нарушение като разгледаното в предходния пункт. В хода на досъдебното производство с последното постановление за привличане от 16.09.2015 г. – л. 285, т. 6 от досието на ДП на К. е предявено обвинение за продължавано престъпление по чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 във вр. с чл. 209, ал.1 във вр. с чл. 26, ал. 1 вв вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, извършено в периода от 13.08.2012 г. до 10.10.2012 г. С обвинителния акт прокурорът е прецизирал повдигнатото обвинение, посочвайки конкретното времеизвършване на двете деяния, елементи на продължаваното престъпление – за първото от 14.08.2012 г. до 17.08.2012 г., съответно за второто от 14. 09.2012 г. до 21.09.2012 г. Прецизирано така обвинението е останало в рамките на общия по цитираното постановление инкриминиран период, през който е прието, че са реализирани измамливите действия на подсъдимия К.. Прегледът на материалите по делото и мотивите на въззивната присъда не подкрепят възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в порочен анализ на доказателствените източници и използване на недопустими такива. В жалбата се поддържа твърдение, че обвинението и присъдата, се „крепи на показанията на наказателнонеотговорния Р. Г.“. Мотивите на въззивната присъда ясно показват, че в обхвата на ценимия доказателствен материал не присъства доказателствена информация, произхождаща от посоченото лице, тъй като съдът е съобразявал експертните констатации по приетите съдебно-психиатрични експертизи, свързани с неговата свидетелска годност. Освен това, изрично е подчертано, че извън доказателствената съвкупност, подлежаща на обсъждане, остават и показанията на полицейските служители и на свидетеля Д., възпроизвели в процеса получената от лицето Р. Г. информация за участието на подсъдимия К. в престъпното посегателство. В този смисъл неубедително е оплакването, че фактологията по престъпната деятелност е извлечена от недопустими доказателствени източници. В подкрепа на оспорването е застъпено и възражението, че „негодни доказателства по смисъла на НПК са и разпитите на полицейските служители И., С., Г., В. по отношение на проведените оперативни беседи“. Оплакването не е ясно формулирано, независимо от цитираните решения на ВКС, разрешаващи въпросите за доказателственото значение на беседата. В жалбата не са представени конкретни разяснения за кои преразказани от полицейските служители признания на заподозряно/обвиняемо лице при проведените беседи става дума – тези, възпроизвеждащи споделеното от Р. Г. или от другите подсъдими. Вече се посочи, че съдържанието на информацията, добита от разпита на свидетелите, беседвали с Р. Г., е изключена от доказателствената съвкупност - виж, мотиви, л. 218, съответно л. 224 (гръб) и сл. от въззивното производство. Непредубеденият прочит на цитираните свидетелски показания, извън тези на Г., показва, че същите не отразяват възприети от тях изявления на подсъдимите Е. и К., уличаващи касатора К., поради което и поддържаната теза е лишена от основание. Свидетеля Г. добросъвестно е споделил за проведени от него разговори (беседи) с подсъдимите лица, за които е имало съмнение, че са съпричастни към извършеното престъпно посегателство. Показанията на този свидетел, депозирани пред районния съд, конкретно в частта им за узнатото от него при проведените беседи, не са използвани за установяване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Тоест, заключенията на съда не се основават на данни, получени чрез извънпроцесуални способи, за наличието на какъвто порок очевидно са претенциите на защитата. На следващо място, неоснователен е доводът, че съдът не е съобразил указанията по второто отменително решение на касационната инстанция, в което според касатора е подчертано, „че обясненията на Е. и К. представляват типична форма на оговор“. Поднесено по този начин оспорването насочва към извод за неразбиране на дадените указания. В отменителното решение касационният състав е отбелязал, че при преценката на сочените в обясненията на Е. и К. обстоятелства за престъпната дейност на подсъдимия К. (а и на И.) въззивният съд е подходил принципно правилно – да съпостави тези обяснения, имащи характер на „оговор“, с други доказателства, за да прецени дали те са подкрепени. В решението не е заявена позиция за изключването на посочените доказателствени средства в коментираната им част. Отправеният упрек е бил насочен към съдебната мотивировка на въззивния акт, която е приета за произволно направена, тъй като не е посочена и анализирана доказателствената обезпеченост на изводите. В изпълнение на тези указания, а и с оглед изискванията на процесуалния закон, окръжният съд не е пренебрегнал забраната осъдителните изводи да се основават единствено на уличаващите обяснения на подсъдимия Е., т.нар. „оговор“. Изпълнил е процесуалните си задължения внимателно да провери обясненията на Е. от двете фази на процеса, съдържащи признания за собствената му дейност и данни, уличаващи К. като съизвършител на престъпното деяние. Оценил ги е като достоверен и надежден източник на доказателства, съобразявайки тяхната последователност, безпротиворечивост и убедителност относно съществените детайли на инкриминираната престъпна дейност, отчитайки и съответствието им с конкретни факти, изводими от останалите доказателствени материали, подробно разисквани в мотивите на присъдата. Коментираното гласно доказателствено средство е обсъдено в контекста на писмените данни, събрани по делото, на свидетелските показания, очертаващи поведението на останалите подсъдими, на заключението по съдебно- графологичната експертиза, установяващо, че ръкописният текст и подписа в документите по сделките и записите на заповед са изпълнени от Р. Г. (виж, мотиви, л. 224 от делото). В обясненията на Е. Виж, приобщените обяснения, депозирани в разпита от 16.10.2012 г., т.6 , л.8 и сл., потвърдени в хода на съдебното следствие пред въззивния съд. се съдържат специфични данни за заявения от лицето Р. Г. в банковата документация произход на средствата, за направена заявка от него за изтеглянето на паричната сума, останало нереализирано и последвалото такова от банковите клонове в точно определени градове. С основание съдът е приел, че тази информация, при отсъствие на данни за лично познанство между Р. Г. и подсъдимия Е., последният не би могъл да я узнае освен от подсъдимия К.. Съобразено е обстоятелството, че разпитът на Е. е проведен преди по делото да са постъпили изисканите от разследващия орган банкови документи, установяващи идентичност на посочените от него данни. Все в тази връзка подлежи на отбелязване и това, че твърденията на подсъдимия Е. за осъществена на 24.08.2012 г. телефонна комуникация между подсъдимия К. и лицето Р. Г., проведена чрез телефона на подсъдимия И., кореспондират на отразеното в справките, предоставени от мобилните оператори. В тези писмени документи се съдържат данни за абонатите, ползващи съответните устройства, и данните за трафика Виж, данните от писма и справки от 19.10.2012 г., получени от ******* ЕАД и ********** ЕАД, т. 2, л. 22 и сл., л. 85 и сл., които също не са били налични към момента на разпита на Е. в ДП. В жалбата, извън общо заявената претенция за неизпълнение на указанията, дадени с отменителното решение, не се изтъкват доводи в насока оспорване на изложената от въззивния съд аргументация, която е съобразена с насоките на съдебната практика за внимателна и подробна оценка за надеждност и достоверност на обясненията на подсъдим, съдържащи уличаващи данни и за други съподсъдими. Впрочем, подсъдимият К. не отрича да е имал лични контакти с Р. Г. по повод получените по банковата сметка на последния парични суми, но обяснява, че е разбрал за това обстоятелство от показаното му платежно нареждане и уведомил компетентните власти за извършената измама. Въззивният съд е положил усилия да провери тези твърдения на подсъдимия. За целта е изискал информация от ОДМВР – Търговище. Според получения отговор за периода 14.08.2012 г. – 17.10.2012 г. не са регистрирани устни или писмени сигнали, подавани от подсъдимия К. за извършени престъпления. Провел е допълнителен разпит на свидетеля Е. И., посочен от К. като лицето, на което е съобщил за измамата. Ето защо не би могло успешно да се претендира, че съдът е игнорирал обясненията на К., оставяйки без внимание, съдържащата се в тях информация. В заключение, касационната проверка не установи наличието на претендираните от касатора нарушения на процесуалните правила. Вън от твърденията за недоказаност на обвинението, в жалбата не се съдържат конкретни аргументи за материална незаконосъобразност на съдебния акт, които да подлежат на осмисляне от касационната инстанция. В рамките на приетите фактически обстоятелства материалният закон е приложен правилно с осъждането на подсъдимия К. по чл. 210 от НК. Заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК също не е подкрепено с конкретни доводи. Определеното при условията на чл. 55 от НК наказание в размер на единадесет месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от три години на основание чл. 66, ал.1 от НК, не разкрива белези на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал.5 от НПК. ІІІ. По принцип, когато става дума за престъпление, извършено в съучастие, процесът за всички съучастници следва да бъде общ и единен, макар законът да допуска изключения (напр. чл. 381, ал. 7 от НПК). Видно от съдържанието на оспорения съдебен акт в едната си част същият представлява въззивно решение, а по отношение на касаторите И. и К. нова присъда по смисъла на чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК. Установеното процесуално нарушение по отношение на подсъдимия И. има за последица отмяна на съдебния акт и оправдаване същия по повдигнатото обвинение. Този резултат рефлектира и върху въззивната присъда в частта й, постановена по отношение на подсъдимия К., която също е възможен предмет на касационно обжалване. Съдебният акт в тази му част подлежи на изменение, като К. бъде оправдан да е действал в съучастие и с подсъдимия И. – помагач относно деянието, извършено в периода 14.09.2012 г.- 21.09.2012 г. и включено в рамките на продължаваното престъпление. Съдебният акт на окръжният съд, постановен като въззивна инстанция, в частта, с която присъдата на районния съд е изменена на основание чл. 337, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК по отношение на подсъдимия Е. има характер на решение, което по аргумент от чл. 346, т. 2 от НПК е изключено от обхвата на касационния контрол (виж и чл. 412, ал.2, т. 1 от НПК). Ето защо в хода на това производство настоящата инстанция не би могла да коригира въззивния съдебен акт в съответната му част, с която той е осъден да е извършил второто от деянията в съучастие с подсъдимия И. Съдебният акт, постановен от окръжния съд като въззивна инстанция, в частта по отношение на подсъдимия К. К. има същите характеристики на необжалваемо въззивно решение, но същият е оправдан да е участвал във второто деяние, включено в рамките на продължаваното престъпление. . Като следствие от оправдаването на подсъдимия Ц. И. въззивната присъда подлежи на отмяна и в частта, с която той е осъден да заплати на основание чл. 189, ал. 3 от НПК сумата от 87,50 лева, представляваща, направени пред въззивната инстанция разноски. С оглед на изложеното от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 18 /26.10.2021 г., постановена по ВНОХД № 291/2020 г. от Окръжен съд – Велико Търново, както следва : - в ЧАСТТА, с която подсъдимият Ц. Н. И. е признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 210, ал.1, т. 5 във вр. с чл. 209, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 4 от НК и го ОПРАВДАВА по повдигнатото обвинение; -в ЧАСТТА, с която подсъдимият Ц. Н. И. е осъден да заплати сумата от 87,50 лева, представляваща, направени пред въззивната инстанция разноски; ИЗМЕНЯ частично въззивна присъда № 18/26.10.2021 г., постановена по ВНОХД № 291/2020 г. от Окръжен съд – Велико Търново, като ОПРАВДАВА подсъдимият К. И. К. да е извършил престъплението по чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 във вр. с чл. 209, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК и в съучастие с подсъдимия Ц. Н. И. –като помагач. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата й част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2. Особено мнение на съдия Р. Керанова. Изразявам несъгласие с възприетото от мнозинството на съдебния състав становище, отразено в пункт ІІ, т.1 от решението, че след като касационната инстанция два пъти се е произнасяла в рамките на продължаващия процес по силата на чл. 354, ал.5, изр. 2 от НПК е длъжна да постанови окончателен съдебен акт, независимо от вида и сериозността на допуснатите от предходните инстанции процесуални пороци при разглеждане и решаване на наказателното производство. Поддържам противоположното разбиране, изразявано в съдебната практика и доктрина Виж решение №358/28.10.2014 г. по н.д. № 1056/2014 г., ВКС ; решение №326/25.01.2018 г. по н.д. №1084/2017 г.; решение№168/04.07.2018 г. по н.д.№591/2018 г.; Р. П.“Правомощията на ВКС и на въззивната инстанция по чл. 354, ал.5 от НПК; М. Г. „Въззивните правомощия на касационния съд по чл. 354, ал.5, изр. 2 от НПК“. , съобразно което ако съдебният акт е постановен при допуснато нарушение на процесуалните правила, представляващо абсолютен повод за отмяна, липсва валидно произнасяне, подлежащо на контрол, поради което и нормата на чл. 354, ал.5, изр. 2 от НПК, е неприложима, вкл. и в частта й относно забраната за връщане на делото за ново разглеждане. Първо, поредността на разглеждане на делото от касационната инстанция е условието, което според мнозинството е достатъчно, за да се изключи правомощието на касационния съд по чл. 354, ал. 3 от НПК. Намирам, тази предпоставка за формална, защото същественият за разрешаване въпрос е какви разглеждания на делото пред въззивния съд има предвид законът. Споделям съдебната теза, застъпена в цитираните решения на върховната съдебна инстанция (по-подробно развита в Р№ 358/28.10.2014 г. на ВКС, ІІ н.о.) и представената в нейна подкрепа аргументация, според която законът има предвид три пълноценни въззивни разглеждания на делото по същество, при които не е допуснато процесуално нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал.3 във вр. с ал.1, т. 2 от НПК. По настоящето производство има три произнасяния от въззивния съд. Видно от проследеното процесуално развитие предходните въззивни присъди са били отменяни от касационната инстанция (решенията, постановени по к.н.д. № 502/2019 г. и по к.н.д. № 62/2020 г.) при направена констатация за липса на мотиви, обосновала извод за наличие на основанието по чл. 348, ал.3, т. 2 от НПК. В касационното решение по второто от посочените дела е отправен упрек за това, че в съществената си част мотивите на атакуваната въззивна присъда представляват буквален препис на тези по ВНОХД №378/2018 г., за използване на техниката copy-paste и за отсъствие на обективирани изводи на съда по въпросите, посочени в чл. 305, ал.3 от НПК. При тези констатации и с оглед на вече казаното не съм съгласна с доводите на мнозинството, че настоящето производство пред ВКС е трето по ред разглеждане на делото по съществото му и попада в хипотезата на ограничението, въведено с чл. 354, ал.5, изр. 2 от НПК. Второ, конкретиката на разглеждания случай изисква направата на определени разяснения. Принципно погледнато процесуални нарушения от категорията на абсолютните (извън тези по чл. 348, ал.3, т. 2-т.4 от НПК) могат да се разграничат и в обхвата на чл. 348, ал.3, т. 1от НПК в случаите, когато не са извършени процесуални действия по повдигане и предявяване на обвинението в досъдебната фаза Виж в тази връзка разясненията, дадени в т. 1 и т. 2 на Тълкувателно решение № 2/2002 г. на ОСНК, макар същото да е постановено по друг повод и по отменения НПК, но продължават да имат значение.. Констатираното по настоящето дело процесуално нарушение би могло да се охарактеризира и като такова, доколкото изменението на фактическите обстоятелства на деянието е изисквало извършване на действията по чл. 219 от НПК по отношение на новото обвинение, както предписва разпоредбата на чл. 225 от НПК. В разглеждания казус както първостепенният съд, така и втората инстанция, са се произнесли за отговорността на подсъдимия И. по обвинителен акт, излизащ извън рамките на повдигнатото в ДП обвинение с цитираното постановлението за привличане от 04. 09. 2015 г. Оправдаването на подсъдимия с първоинстанционната присъда е било атакувано от прокурора с искане за осъждане по обвинението, така както е формулирано с обвинителния документ, сложил началото на съдебния процес. Въззивният съд е уважил протеста без да констатира и обмисли коментираното процесуално нарушение, съответно неговото отражение върху правото на защита и да вземе отношение по значими въпроси, а именно: допустимо ли е осъждане на И. в рамките на измененото с обвинителния акт обвинение, или това е останало непостижимо, тъй като той не е бил информиран за настъпилата промяна по реда на чл. 225 от НПК; връчването на препис от обвинителния акт преди започване на същинското разглеждане на делото в съдебната фаза компенсира ли в достатъчна степен нарушеното право на подсъдимия И. да бъде своевременно уведомен за промяната на обвинението; съответно, може ли да се счете, че по този начин би се осигурил балансът между правото на защита и необходимостта от ефективно наказателно преследване и разкриване на обективната истина. Въззивният съд е дължал разглеждане на тези съществени за изхода на наказателното производство въпроси по отношение на този подсъдим, които несъмнено са имали значение и за решението кое от предвидените в закона правомощия следва да упражни. Без надлежното им разрешаване съдът не е могъл да се произнесе по основателността на протеста и по съществото на обвинението, повдигнато с обвинителния акт. Обобщено, след като очертаната процесуална проблематика не е била предмет на обсъждане от решаващия второинстанционен състав, намирам че дължимата въззивна проверка е дистанцирана от изискванията по чл. 313 и чл. 314 от НПК. Отсъствието на съображения (мотивировка), относими към законосъобразното провеждане на съдебното производство, компрометира сериозно процесуалната издържаност на атакувания съдебен акт, поставяйки под съмнение и валидността на произнасянето по съществото на делото, което да бъде контролирано. Вярно е, че с оправдаването на подсъдимия И. на процесуална плоскост от ВКС той получава максимално възможната защита по повдигнатото обвинение. В контекста на заявената по-горе в особеното мнение позиция относно тълкуването на чл. 354, ал.5, изр. 2 от НПК намирам, за разлика от мнозинството на съдебния състав, че в разглеждания случай касационната инстанция не би могла да се произнесе с окончателен съдебен акт, независимо че делото се разглежда за трети път пред същата. При тези съображения подписвам решението с особено мнение. Съдия Р. Керанова :