Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60434
гр. София, 19.07. 2021 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и първа година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2088 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното :


Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЗАД ОЗК - Застраховане“ АД със седалище в [населено място] - чрез юрк.Д. Д., срещу решение № 186 от 01.07.2020 г., постановено по в. т. д. № 171/2020 г. на Апелативен съд - Пловдив. С посоченото решение е потвърдено решение № 129 от 06.11.2019 г. по т. д. № 104/2019 г. на Окръжен съд - Хасково в обжалваната от „ЗАД ОЗК - Застраховане“ АД част, с която дружеството - касатор е осъдено да заплати на основание чл.226 ал.1 от КЗ (отм.) обезщетения за неимуществени вреди, претърпени по повод причинената при ПТП на 29.07.2016 г. смърт на Д. М. Я. и на Н. А. Щ., както следва : На И. Ж. Я. и М. Г. Я. - майка и баща на Д. М. Я., и на М. А. Щ. и А. Л. Щ. - майка и баща на Н. А. Щ., обезщетения в размер на разликите над сумите 80 000 лв. до сумите 200 000 лв.; на Д. Д. Я., Г. К. Я., Д. М. В. и Ж. С. Б. - баби и дядовци на Д. Я., и на А. М. Г. и А. Н. А. - баба и дядо на Н. Щ., обезщетения в размер на разликите над сумите 5 000 лв. до сумите 20 000 лв.; на Л. А. Щ. - сестра на Н. Щ., обезщетение в размер на разликата над сумата 5 000 лв. до сумата 40 000 лева; ведно със законната лихва от 29.07.2016 г. до окончателното плащане, и адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА на процесуалните представители на ищците.
В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че изводът на въззивния съд за недоказаност на възражението за съпричиняване на вредите от пострадалите е необоснован и формиран в нарушение на чл.51, ал.2 ЗЗД. Навежда оплаквания, че при постановяване на решението съдът е възприел изцяло твърденията на ищците, без да обсъди в съвкупност всички факти и доказателства по делото и без да се произнесе по довода му за неизпълнение на произтичащото от чл.125 СК задължение за родителите да упражняват надзор и грижа за децата си, намиращо се в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Релевира оплаквания, че размерът на дължимите обезщетения за неимуществени вреди е определен в нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и не кореспондира с относимите доказателства по делото, както и че изводите на съда относно правото на обезщетение на лицата от разширения родствен кръг /сестра, съответно баби и дядовци/ и размера на полагащите им се обезщетения са изградени в противоречие с кротериите, възприети от ОСНГКТ в Тъкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. Позовава се на нарушение на разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр.101/2018 г.) като излага доводи, че доколкото исковете са предявени след 21.06.2018 г., по отношение на всички останали ищци, извън родителите на пострадалите, следва да намери приложение въведеното с нея ограничение за максимален размер на обезщетението от 5000 лв.
С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са обусловили решаващата правна воля на съда и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото : „1. При настъпване на ПТП между лек автомобил и нерегистриран мотоциклет, управляван от неправоспособен, непълнолетен водач, без каска, след употреба на алкохол, возещ пътник също без каска, който е знаел, че водачът е неправоспособен, следва ли да се отчете процент съпричиняване на вредоносния резултат от страна на водача на мотоциклета и пътника при условие, че въззивният съд приема изброените обстоятелства за безспорни; 2. Налице ли е особен вид съпричиняване по смисъла на чл. 125 СК, когато родител не упражни достатъчен надзор над своето непълнолетно дете като допусне то да употребява алкохол през деня и му предостави да управлява мотоциклет без да има правоспособност; 3. При постановяване на осъдително решение, с което се уважава изцяло или частично предявен иск с правно основания чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) или чл. 432 от КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от лице от разширения кръг лица, предвиден в чл. 493а, ал. 4 от КЗ, съдът следва ли при определяне размера на обезщетението да се съобразява с ограничението, предвидено в § 96, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.); 4. Разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.) приложима ли е при спорове, които се разглеждат от съдилищата по реда на част четвърта от отменения Кодекс на застраховането (отм. ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г.), съгласно § 22 от ПЗР на КЗ /в сила от 01.01.2016 г./; 5. Съществува ли противоречие между задължителни за съдилищата норми на европейското право и разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.), което да обосновава неприлагането на тази разпоредба от вътрешното право; 6. При уважен иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) и при липса на предявена извънсъдебна претенция пред застрахователя за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, от кой момент застрахователят дължи лихва за забава върху присъденото със съдебно решение застрахователно обезщетение“. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено и по отношение на следните въпроси, за които едновременно се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдение, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк д. № 1/2016 г. на ОСНКГТК на ВКС : „1. Какви предпоставки следва да бъдат изпълнени, за да приеме сезираният съд за доказано обстоятелството, че претендиращото обезщетение лице по чл. 493а, ал. 4 от КЗ с предявен иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), респективно чл. 432 от КЗ, е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето; 2. В кои случаи може да се приеме, че претърпените болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка и са сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките за да е справедливо да се признае правото на обезщетение“.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК са подадени отговори от ответниците по касация И. Ж. Я., М. Г. Я., Д. Д. Я., Г. К. Я., Д. М. В., Ж. С. Б. - чрез адв. М. Т. от АК Хасково, М. А. Щ., А. Л. Щ., Л. А. Щ., А. М. Г. и А. Н. А. - чрез дв. К. К. от АК Хасково, които изразяват становища за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговорите е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в полза на процесуалните представители на ответниците по касация.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да потвърди решението на Окръжен съд - Хасково в обжалваната с въззивната жалба на „ЗАД ОЗК - Застраховане“ АД осъдителна част, Апелативен съд - Пловдив е приел, че е сезиран с допустими искове с правна квалификация чл.226, ал.1 КЗ (отм.), предявени от родствениците (родители, сестра и баби и дядовци) на починалите при ПТП на 29.07.2016 г. Д. М. Я. и Н. А. Щ., които са основателни за присъдените от първоинстанционния съд и оспорвани с жалбата размери. Възражението на ответника за недопустимост на исковете поради неизпълнение на процедурата по чл.498, ал.1 КЗ за предварително извънсъдебно предявяване на претенциите за обезщетение пред застрахователя е преценено от въззивния съд като неоснователно. Изложени са съображения, че тъй като договорът за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на водача, реализирал увреждащото ПТП, е сключен преди влизане в сила на новия Кодекс за застрахователно и не съдържа други уговорки относно приложимия закон, по силата на § 22 ПЗР на КЗ спорното правоотношение се урежда от разпоредбите на Част IV на отменения Кодекс за застраховането независимо, че произшествието е реализирано при действието на новия застрахователен кодекс.
В изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд е очертал като спорни във въззивното производство въпросите за размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди от гледна точка на критериите по чл.52 ЗЗД и § 96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ бр.101/2018 г.) и за наличието на съпричиняване на вредите от пострадалите и техните родители, предпоставящо според ответника - застраховател основание за намаляване на дължимите обезщетения.
След преценка на фактите и доказателствата по делото въззивният съд е формирал извод, че ответникът не е доказал твърденията си, че с поведението си преди и по време на инцидента загиналите момичета са допринесли за настапване на собствената си смърт. Без да игнорира направените от ищците признания пред първоинстанционния съд, че Д. Я. е управлявала нерегистриран мотоциклет, без да има свидетелство за правоуправление, че тя и Н. Щ. са пътували с мотоциклета без предпазни каски и че преди качване на мотоциклета са употребили алкохол, въззивният съд е счел, че с оглед установения по делото механизъм на реализиране на произшествието и съдебните актове, постановени във воденото срещу участвалия в произшествието водач Д. Д. /застрахован при ответника със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите/, посочените обстоятелства не са достатъчни, за да се признае наличието на съпричиняване от страна на пострадалите по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД. Въззивният съд е акцентирал върху мотивите към влязлата в сила присъда срещу водача по НОХД № 833/2017 г. на Окръжен съд - Хасково, в които е посочено изрично, че до смъртта на двете момичета се е стигнало по изключителна вина на водача на лекия автомобил „Ауди“ с рег. № Х 8228 АН Д. Д., който е управлявал автомобила в населено място със скорост 118.73 км/ч и поради това не е успял да направи десен завой, вследствие на което автомобилът е поднесъл, водачът е загубил управлението му, автомобилът е навлязъл в лентата на движение на мотоциклета и от това е последвал сблъсък между двете превозни средства, в резултат на което на момичетата са причинени травми, несъвместими с живота, и е последвала смъртта им. Достигайки до извод, че произшествието е причинено единствено в резултат на виновното и противоправно поведение на водача и че поведението на пострадалите, макар да е противоправно, само по себе си не се намира в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, въззивният съд е изразил съгласие с извода на първоинстанционния съд, че релевираното от ответника възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД е недоказано и не дава основание за намаляване на дължимите обезщетения. Възражението на ответника, че родителите също са допринесли за настъпването на вредите като не са изпълнили вмененото им от чл.125 СК задължение да упражняват надзор и грижа върху децата си е счетено за неоснователно с мотив, че след като единствената причина за проявлението на вредите е навлизането на водача на автомобила в лентата за движение на мотоциклета, не би могло да има съпричиняване както от самите деца, така и от техните родители.
За да разреши спора за размера на обезщетенията, дължими на родителите на загиналите деца, въззивният съд е съобразил обстоятелствата, при които е настъпила смъртта на децата и обема и интензитета на претърпените от ищците неимуществени вреди - болки и страдания, установени от показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели А. Я., Р. Л., В. Д. и Н. Н.. Според показанията на свидетелите Я. и Л., Д. Я. била единствено дете на родителите си, които я обгрижвали и отглеждали с много любов, гордеели се с нея; Между родителите и дъщеря им съществувала силна емоционална връзка, семейството било много сплотено; След смъртта на Д. родителите загубили желание за живот за дълъг период от време, променили се и се затворили в себе си, отказвали да общуват с близки и приятели, изпитвали морални терзания за случилото се, посещавали психолог и започнали да приемат медикаменти заради появили се здравословни проблеми; Родителите продължавали да изпитват силна болка от загубата на дъщеря си, въпреки, че около две години след инцидента им се родило друго дете, което осмислило живота им. Свидетелите Д. и Н. - близки на семейството на Н. Щ., са заявили в показанията си, че Н. била добро и лъчезарно дете, занимавала се със спортни танци, обичала училището, пътувала много заедно с родителите и със сестра си Л. в компанията на приятелски семейства; Всички в семейството били много близки и смъртта на Н. се отразила много тежко върху родителите й; Бащата А. Щ. разпознал дъщеря си в моргата, което било изключително тежко изпитание за него; Майката М. Щ. не била добре психически, започнала да посещава психолог и приемала медикаменти, за да пребори стресовата ситуация; При среща с децата на приятели двамата родители се разстройвали и въпреки отминалото време, изпитвали силна болка от загубата на детето си и били затруднени да говорят за случилото се. Въз основа на свидетелските показания въззивният съд е формирал извод, че определените от първоинстанционния съд обезщетения в размер на по 200 000 лв. за всеки от родителите удовлетворяват изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД и противно на твърдението на ответника - застраховател не са завишени като се имат предвид възрастта на починалите - 16 г., внезапната им загуба и преживеният по повод на нея шок, степента на родствена близост с претендиращите обезщетение, действителното съдържание на отношенията родител - дете, тежестта на преживяната от родителите травма и неспособността им да я преживеят, силата на понесените по повод на инцидента морални болки и страдания. В съответствие с практиката на ВКС при произнасяне по размера на дължимите обезщетения въззивният съд е съобразил и конкретните обществено - икономически условия в страната към момента на настъпване на вредите, ориентир за които са действалите към същия момент нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Предвид изводите, до които е достигнал, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в частта, с която са уважени исковете по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) на И. Я., М. Я., М. Щ. и А. Щ. за разликите над сумите 80 000 лв. до сумите 200 000 лв., ведно със законната лихва от 29.07.2016 г. до окончателното плащане. Поради липса на въведени с въззивната жалба на ответника оплаквания срещу приетия от първоинстанционния съд начален момент на дължимост на законната лихва върху присъдените обезщетения - 29.07.2016 г., въззивният съд не е излагал мотиви по отношение на правилността на първоинстанционното решение в частта за законните лихви.
Въззивният съд е преценил като неоснователни оплакванията на застрахователното дружество - ответник за неправилност на първоинстанционното решение в частта, с която са присъдени обезщетения за неимуществени вреди за разликите над 5 000 лв. на ищците Д. Я., Г. Я., Д. В. и Ж. Б. - баби и дядовци на Д. Я., на А. Г. и А. А. - баба и дядо на Н. Щ., и на Л. Щ. - сестра на Н. Щ..
Във връзка с оплакването за определяне на обезщетенията в нарушение на § 96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр.101/2018 г./ въззивният съд е изложил съображения, че посочената разпоредба е неприложима към спора по конкретното дело, инициирано с предявените на 25.06.2019 г. искове по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), тъй като тя регулира застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ в сила от 01.01.2016 г.; Поради факта, че застрахователният договор с виновния за произшествието водач е сключен преди 01.01.2016 г., спорът се урежда от разпоредбите на отменения КЗ - § 22 ПЗРКЗ, и за размера на дължимите обезщетения не важи ограничението на § 96, ал.1 ПЗР на КЗ. Като аргумент за неприложимост на спорната разпоредба въззивният съд е изтъкнал и нейното противоречие с правото на ЕС и в частност - с Директива Директива 2009/103/ЕО , в чл.9, ал.1 на която са посочени минималните застрахователни суми по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, без да е предвидена възможност за установяване на максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди на пострадало лице и без да е уреден такъв размер. В подкрепа на виждането, че правото на ЕС не допуска въвеждане в националните законодателства на държавите - членки на ограничения относно максималния размер на обезщетенията за неимуществени вреди на пострадали лица, въззивният съд се е позовал на практиката на Съда на ЕС в решение от 24.10.2013 г. по дело С - 277/2012 г.
Изхождайки от възприетото разрешение за неприложимост към спора на разпоредбата на § 96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр.101/2018 г./, въззивният съд е приел, че размерът на обезщетенията, които имат право да получат родствениците на загиналите при произшествието момичета, следва да бъде определен съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при отчитане на установените по делото факти и обстоятелства и на обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на произшествието.
За да се произнесе относно справедливия размер на обезщетенията, въззивният съд е обсъдил събраните в първоинстанционното производство свидетелски показания. В показанията си пред първоинстанционния съд свидетелите Р. Л. и А. Я. са обяснили, че между Д. Я. и нейните баби и дядовци по бащина и майчина линия съществувала близка емоционална връзка; Бабите и дядовците поддържали непрекъснат контакт с внучката си, полагали усилия да се грижат за нея и да я възпитават с много любов, събирали се заедно на празници; Смъртта на Д. се отразила негативно върху психиката на бабите и дядовците и те изпитвали голяма мъка по повод на смъртта й. При проведения от първата инстанция разпит свидетелите В. Д. и Н. Н. са заявили, че между Н. Щ. и нейните баба и дядо по майчина линия съществувала силна привързаност; Н. посещавала често баба си и дядо си на дело, говорила си непрекъснато с тях по телефона; бабата и дядото се чувствали много зле след смъртта на внучката си, спомняли си моменти от посещенията й при тях, често ходели на гроба й; Сестрата на Н. - Л., също имала много силна връзка със сестра си, тъй като двете израснали заедно и дори Н. се подготвяла да продължи образованието си в Америка, за да близо до сестра си; Към момента на произшествието Л. била в България и двете сестри се подготвяли да пътуват за концерт в чужбина; В деня на смъртта на Н. на Л. й прилошало и се наложило „да бъде свестявана от лекар“; Заминаването за чужбина с цел образование и любимото й занимание - да рисува, помогнали на Л. да продължи живота си след психическия срив при смъртта на сестра й. След преценка на свидетелските показания въззивният съд е направил извод, че ищците са активно материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техните близки родственици от гледна точка на критериите, изведени в Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСНГТК на ВКС, тъй като са доказали наличието на установена с пострадалите особено близка емоционална връзка и действително претърпени по повод на смъртта им неимуществени вреди. С мотив, че чрез свидетелските показания са доказани силна и трайна емоционална привързаност и подкрепа между ищците и загиналите момичета, преживяна силна травма от ищцата Л. Щ. по повод загубата на сестра й, негативно отражение на инцидента върху живота, социалните контакти и здравето на ищците и понасянето на страдания, надхвърлящи по интензитет обичайните, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд за справедлив размер на обезщетенията в размер на по 20 000 лв. за бабите и дядовците и на 40 000 лв. за Л. Щ..
В зависимост от направените изводи въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете на Д. Я., Г. Я., Д. В., Ж. Б., А. Г. и А. А. за разликите над 5 000 лв. до 20 000 лв. и искът на Л. Щ. за разликата над 5 000 лв. до 40 000 лв.
По поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основанията за допускане на касационно обжалване :
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на заявеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по първите два въпроса от изложението, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.125 СК, и по последния въпрос - за началния момент, от който се дължи законна лихва за забава върху присъденото на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) обезщетение за неимуществени вреди от застрахователно събитие.
Въпросите във връзка със съпричиняването са изведени от фактите по конкретното дело и техният отговор би бил от значение само за изхода по делото, не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, изяснен в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е отрекъл наличието на съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, след като е анализирал фактите и доказателствата по делото и е приел, че с оглед установения механизъм на реализиране на произшествието настъпването на смъртта на двете момичета е резултат единствено от виновното и противоправно поведение на застрахования от ответника водач, респ. че няма причинно - следствена връзка между поведението на пострадалите преди и по време на произшествието и настъпването на смъртта им. Изводът, че реализирането на произшествието се дължи единствено на поведението на водача, е мотивирал въззивният съд да счете за неоснователно и възражението на ответника, че родителите на пострадалите са съпричинили вредоносния резултат като не са упражнили дължимия съгласно чл.125 СК родителски надзор върху децата си. Според указанията в т.1 от цитираното тълкувателно решение въпросите, които се отнасят до преценката на доказателствата и възприемането на фактическата обстановка по делото от въззивния съд не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не се допуска. Поради това въпросите по т.1 и т.2 от изложението не могат да послужат като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като са относими към правилността на извършената от въззивния съд преценка на доказателствата и възприемането на фактите по делото, релевантни за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.125 СК. В стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд няма правомощия да проверява правилността на обжалваното въззивно решение и с оглед на това доводите на касатора, че въззивният съд неправилно не е приложил разпоредбите на чл.51, ал.2 ЗЗД и на чл.125 СК, не подлежат на обсъждане по повод произнасянето по основанията за допускане на касационно обжалване.
Въпросът за началния момент на задължението за законна лихва върху обезщетението по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) не е въвеждан като спорен пред въззивния съд с подадената от ответника - сега касатор, въззивна жалба и по тази причина, съобразявайки ограничението на чл.269 ГПК, въззивният съд не го е обсъждал и не е формирал самостоятелни решаващи изводи по повод на него. Предвид мотивите към обжалваното решение, поставеният въпрос не е обуславящ за изхода на делото и не може да бъде подведен под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационното обжалване е и липсата на изложени от касатора съображения относно значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. При действието на чл.290 ГПК е създадена последователна и непротиворечива практика на ВКС, в която е възприето разрешението, че в хипотезата на предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), каквато квалификация е дал въззивният съд на разгледаните искове, застрахователят дължи законна лихва върху обезщетенията за неимуществени вреди от момента на настъпване на вредите, без да е необходимо отправяне на покана от лицето с право на обезщетение. Наличието на тази практика, с която въззивното решение е съобразено, изключва проявлението на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът - касатор не е формулирал други въпроси от значение за изхода на делото в частта по исковете на родителите на загиналите момичета, поради което решението на въззивния съд не следва да се допуска до касационно обжалване в частта, с която са уважени исковете на И. Ж. Я., М. Г. Я., М. А. Щ. и А. Л. Щ. за разликите над сумите 80 000 лв. до присъдените по 200 000 лв.
Въззивното решение следва да се допусне частично до касационно обжалване по въпросите за предпоставките, които следва да бъдат изпълнени, за да се присъди обезщетение за неимуществени вреди от смърт на пострадал в полза на други лица, извън очертания с ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. кръг на лицата с право на обезщетение (в случая - на бабите и дядовците на загиналите момичета и на сестрата на едното от тях). Въпросите отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са включени в предмета на делото и са от значение за формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд, че ищците Д. Я., Г. Я., Д. В. и Ж. Б. - баби и дядовци на Д. Я., А. Г. и А. А. - баба и дядо на Н. Щ., и Л. Щ. - сестра на Н. Щ., са изградили с починалите си родственици „силна и трайна емоционална връзка“ и са претърпели от смъртта им неимуществени вреди с интензитет над обичайния за съответните родствени връзки, поради което притежават изискуемата от Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС активна материалноправна легитимация да получат обезщетения за неимуществени вреди в присъдените от първата инстанция размери от 20 000 лв., респ. 40 000 лв. Предпоставките /критериите/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на други лица извън посочените в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. са изяснени в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, в което правото на обезщетение е обвързано с изискването за изключителност - както на създадената между пострадалия и претендиращия обезщетение връзка, така и на произлезлите от смъртта на пострадалия неимуществени вреди. Предвид аргументите, с които въззивният съд е мотивирал извода си, че по отношение на ищцата са изпълнени изведените от ОСНГТК на ВКС критерии, даващи основание да се направи изключение от правилото, че в случай на смърт право на обезщетение за неимуществени вреди имат само най-близките на починалия, изброени в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., въззивното решение в частта за уважаване на исковете на посочените ищци противоречи на формираната с тълкувателното решение задължителна съдебна практика, което предпоставя допускането му до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът - ответник не е обжалвал решението на първоинстанционния съд в частта, с която исковете на посочените ищци са уважени за суми в размер на 5 000 лв., и тъй като в тази част решението е влязло в сила, е формирана сила на пресъдено нещо в отношенията между страните относно наличието на активна материалноправна легитимация на ищците да получат обезщетение за претърпените неимуществени вреди. По тази причина изпълнението на предпоставките, възприети от ОСНГТК на ВКС в тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2016 г., следва да бъде преценявано само от гледна точка на размера на обезщетенията, в какъвто смисъл е произнасянето в решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, II т. о.
Останалите въпроси в изложението са относими към извода на въззивния съд за неприложимост на разпоредбата на § 96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр.101/2018 г./ при определяне на размера на обезщетенията, които имат право да получат бабите и дядовците на починалите момичета и сестрата на едното от тях. Отговорът на тези въпроси зависи от произнасянето на касационната инстанция по въпросите, по които следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, поради което те ще бъдат обсъдени евентуално в решението по чл.290, ал.2 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 186 от 01.07.2020 г., постановено по в. т. д. № 171/2020 г. на Апелативен съд - Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение № 129 от 06.11.2019 г. по т. д. № 104/2019 г. на Окръжен съд - Хасково в частта за осъждане на „ЗАД ОЗК - Застраховане“ АД да заплати на основние чл.226 ал.1 от КЗ (отм.) на И. Ж. Я., М. Г. Я., М. А. Щ. и А. Л. Щ. обезщетения за неимуществени вреди, претърпени по повод причинената при ПТП на 29.07.2016 г. смърт на Д. М. Я. и на Н. А. Щ., в размер на разликите над сумите 80 000 лв. до сумите 200 000 лв., ведно със законната лихва от 29.07.2016 г. до окончателното плащане.

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 186 от 01.07.2020 г., постановено по в. т. д. № 171/2020 г. на Апелативен съд - Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение № 129 от 06.11.2019 г. по т. д. № 104/2019 г. на Окръжен съд - Хасково в частта за осъждане на „ЗАД ОЗК - Застраховане“ АД да заплати на основние чл.226 ал.1 от КЗ (отм.) на Д. Д. Я., Г. К. Я., Д. М. В., Ж. С. Б., А. М. Г. и А. Н. А. обезщетения за неимуществени вреди от причинената при ПТП на 29.07.2016 г. смърт на Д. М. Я. и на Н. А. Щ. в размер на разликите над сумите 5 000 лв. до сумите 20 000 лв. и на Л. А. Щ. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Н. Щ. за разликата над сумата 5 000 лв. до сумата 40 000 лв.

УКАЗВА на касатора „ЗАД ОЗК - Застраховане“ АД с ЕИК[ЕИК] - [населено място], ул. „Света София“ № 7, ет.5, в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2 500 лв. (две хиляди и петстотин лв.), на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва за насрочване в открито заседание с призоваване на главните страни и на подпомагащата страна.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :