Р Е Ш Е Н И Е № 628 София, 27 декември 2010 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на девети декември 2010 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Саша Раданова ЧЛЕНОВЕ: Павлина Панова Севдалин Мавров при секретаря ............Ив. Илиева......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Д. Генчев................, като изслуша докладваното от съдия П. Панова наказателно дело № 668/2010 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на подсъдимите Д. и Л. В. и С. А. П. срещу въззивно решение № 232/ 16.07.2010 г., постановено от Апелативен съд в гр. С. по ВНОХД № 338/2010 г., с което е била изменена първоинстанционната присъда по делото, като изпълнението на наложеното на подс. Д. В. наказание е било отложено на осн. чл. 66 от НК за срок от пет години, а спрямо подс. С. П. е било приведено в изпълнение на осн. чл. 68 ал.1 от НК наказанието, наложено с присъда по НОХД № 457/2000 г. на ОС - Благоевград. С първоинстанционна присъда № 42, постановена от Благоевградския окръжен съд на 24.02.2010 г. по НОХД № 197 по описа за 2009 г., подсъдимите са били признати за виновни за това, че на 12.12.2003 г. в съучастие като съизвършители и при посредствено извършителство чрез Ц. А. П. пренесли през границата на страната през МП К. с товарен автомобил влекач „Д.” с ДК № РА 8993АВ и ремарке с ДК № РА 1107 ЕЕ, собственост на „Дагнер 98” ООД, управляван от Ц. П. стоки с търговски цели в големи размери – 442 000 чифта чорапи на обща стойност 60 966,50 лв. без знанието и разрешението на митниците, поради което и на осн. чл. 242 ал.1 б.Д пр.1 /стар/ вр. чл. 20 ал.2 от НК и чл. 54 от НК им били наложени наказания, както следва: на подс. Д. В. - лишаване от свобода за срок от три години и глоба в размер на 2000 лева, а на подс. Л. В. и на подс. С. П. – лишаване от свобода за срок от две години и глоба в размер на по 1000 лева. Изпълнението на наказанието лишаване от свобода, наложено на подс. Л. В. било отложено за срок от три години на осн. чл. 66 ал.1 от НК. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимите В., релевира всички касационни основания. В касационния довод по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК - нарушение на материалния закон се поддържа тезата , че възприетата правна конструкция за осъществено престъпление чрез посредствено извършителство не отговаря на правната теория и съдебна практика, тъй като св. П. не е бил нито малолетно, нито наказателнонеотговорно лице. Същественото нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се поддържа с оглед безкритичното кредитиране на показанията на св. П., който е следвало да понесе наказателна отговорност за деянието и има интерес да уличи подсъдимите в извършването му, за това, че показанията му от досъдебното производство следва да се изключат от доказателствената съвкупност, както и че липсва пълно описание в обвинителния акт на действията на всеки от подсъдимите, с които е извършил престъплението. Сочи се наличие и на основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание, като се претендира приложението на чл. 55 ал.1 т.2 б.Б от НК. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение и постановяване на такова, с което подсъдимите да бъде оправдани или алтернативно – делото да бъде върнато за ново разглеждане. Постъпила е касационна жалба и от подс. С. П.. Съдържанието на същата дословно преповтаря тази, подадена от името на подсъдимите В., и с нея се правят същите искания. Пред касационната инстанция подсъдимите Д. и Л. В. не се явяват, като не се явяват и техен представител и не взимат отношение по жалбата. Пред касационната инстанция защитата на подсъдимия П. поддържа касационната жалба по мотивите, съдържащи се в нея, и с направените искания. Представителят на В. касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите, предвид на това, че на всички доводи е даден отговор с въззивното решение, като не са допуснати сочените в жалбите процесуални нарушения. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбите са неоснователни. ВКС, извършвайки собствена проверка на процеса на събиране на доказателствата и техния анализ от двете съдебни инстанции с оглед разпоредбите на чл. 14 ал.1 и чл. 339 ал.2 от НПК, не намери да са налице данни за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Мотивите към въззивното решение са напълно съобразени с изискванията на закона и в частност с разпоредбата на чл. 339 ал.2 от НПК- от тях е видно какви факти е приел за установени въззивният съд и въз основа на какви доказателства, като изрично е посочено защо се съгласява с приетите фактически положения от първоинстанционния съд и неговата правна аргументация. В жалбите на подсъдимите не се прави разграничение между фактическа и правна необоснованост на решението. С оглед правомощията си, детерминирани в разпоредбите на чл. 347-348 от НПК, ВКС намира за необходимо да посочи следното: Фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основния за проверка на въззивния съдебен акт. Следователно касационният състав няма правомощието да проверява фактическата необоснованост на решението, т.е. вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. Касае се до важен компонент на предмета на доказване, така както е определен от нормата на чл. 102 от НПК – авторството на подсъдимите в извършване на престъплението. В конкретния случай фактическите изводи на С. за участие на подсъдимите В. и П. в извършването на контрабандното пренасяне на стоки през МП - К. не могат да подлежат на касационен контрол. Това, което касационната инстанция има възможност да провери, е спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на решаващата предходна инстанция при установяване на обстоятелствата, относими към предмета на доказване. Касационната инстанция не намира да е допуснато каквото и да е процесуално нарушение от категорията на съществените, което да е основание за отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. В случая защитата твърди, че е липсва такава сигурна достатъчност, която да обосновава обвинителната теза, че подсъдимите са пренесли от Г. в България инкриминираните стоки. Напълно законосъобразно въззивният съд е приел, че авторството на подсъдимите се установява от показанията на св. Ц. П., както и на св. К., полицейски служител, а също и на св. Г. К. – представител на фирмата-превозвач, в която по трудово правоотношение е работил св. П.. Показанията на последните двама свидетели могат да се ценят като източник на косвени, производни доказателствени факти. За да могат да обусловят несъмнен извод относно възпроизведения факт /в случая авторството/, те трябва да бъдат подкрепени или с преки доказателства, или с достатъчно на брой други косвени доказателства. Сигурно е, че само върху тях не е допустимо да се правят осъдителни изводи. Въззивният съд обаче достатъчно подробно е анализирал цялата доказателствена наличност и е намерил достатъчно други доказателства в подкрепа на показанията на свидетеля П. и св. К.. В съответствие с изискванията на чл. 107 ал.5 от НПК е анализирал доказателствения материал и е намерил подкрепа на показанията им в писмените доказателства по делото, установяващи, че подсъдимите Л. В. и П. на 11.12.2003 г. са напуснали страната, пътувайки за Г., и същия ден след обяд са се завърнали, че управлявания от св. П. тежкотоварен автомобил, с който е превозвал стоките, не е преминал през т. нар. кантар /Управление пътни такси и разрешителни/, както и през задължителна дезинфекция /Гранична инспекция ветеринарен контрол и карантина/, както и че този автомобил не е бил заведен в регистър „Транзит”на МП К. и в системата Бимис, а в дневника на влезли в страната автомобили срещу името на водача П. и регистрационния номер на управлявания от него автомобил е вписана ОМД с номер, който съответства на товара на друг тежкотоварен автомобил, преминал границата няколко минути по-рано. При положение , че съдът е направил изводите си за доказаност на авторството въз основа на съпоставяне и анализ на всички доказателствени източници, констатациите му за безпротиворечивост, достоверност и достатъчност да се обоснове обвинението с тях не са направени в нарушение на процесуалните правила, поради което оплакването за допускане на процесуално нарушение от категориите на съществените не е основателно. Направеното оплакване, че съдът се е позовал на показания на св. П., които са били дадени под въздействието на психически натиск, упражнен му от полицейски служител, не намира опора в доказателствата по делото. Този свидетел е разпитан пред съдия на досъдебното производство / л. 8-13 от том Іа на сл. дело/. В свободен разказ е изложил фактите, които са му били известни, като не е споделил за упражнено насилие върху него от страна на полицейски орган. Тези показания са приобщени впоследствие по реда на чл. 281 от НПК и свидетелят ги е потвърдил. В тях, както и в следващи такива от същата дата, дадени пред органа на досъдебното производство /л. 14-17/, свидетелят е посочил белезите, по които би могъл да извърши разпознаване на лицата, за които дава показания, което е сторил на същата дата. По този начин не се констатира да е опорочено разпознаването, извършено на досъдебното производство, което напълно отговаря на процесуалния ред, предвиден в Раздел V. на Глава Четиринадесета от НПК. Не е налице твърдяното процесуално нарушение, касаещо непровеждане на разпит на св. П. пред съдия в присъствието на обвиняемите. Разпитът е бил проведен на 13.10.2006г., а обвиняемите са привлечени в това им качество на 10.03.2009 г. Не е било налице задължение на органа на досъдебното производство да ги уведомява за предстоящия разпит, тъй като те не са имали това процесуално качество по делото към този момент / чл. 222 ал.2 от НПК/. Не се констатира и другото твърдяно процесуално нарушение, рефлектирало на правото на защита на подсъдимите - да узнаят в какви съставомерни действия са обвинени. В обвинителния акт са описани всички техни действия и то не по общ начин, както се твърди в жалбите, а поименно и поотделно за всекиго. Индивидуализирани са действията по уговаряне на превоза от С. за България, за начина, по който е станала срещата между подсъдимите П. и Л. В., от една страна, и св. П. в Г., постигнатата уговорка между тях как да стане срещата им на българо-гръцката граница, действията на тримата подсъдими при самата среща – взимане на документите от св. П., занасянето им някъде за „оформяне”, връщането им на шофьора, както и контрола по самото излизане от зоната за граничен и митнически контрол. По естеството си това са и фактическите действия, с които е извършено престъплението „контрабанда”, тъй като по този начин са пренесени стоките през митницата и то без знанието и разрешението на митническите власти. По този начин обвинителният акт не страда от пороци по начин, че да не дава възможност на подсъдимите да разберат обвинението срещу тях и адекватно да се защитят. Съдържанието му отговаря на изискванията на чл. 246 ал.2 от НПК и липсват основания да се приеме, че по някакъв начин е нарушено правото на защита на подсъдимите. Затова ВКС намира, че инстанциите по същество не са допуснали нарушения в дейността си по събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото, поради което фактическите изводи относно авторството на подсъдимите В. и П. не могат да бъдат подлагани на преоценка. Липсват основанията на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК за отмяна на въззивния съдебен акт. Не се констатира и нарушението на материалния закон, което се претендира от жалбоподателите. Правилно въззивният съд е отговорил на доводите на защитата за несъставомерност на деянието от страна на тримата подсъдими и че отговорност за него следва да се носи от св. П.. Като цяло се оспорва фигурата на посредственото извършителство от тримата подсъдими посредством свидетеля П.. Разбирането на защитата на подсъдимите, че посредствено извършителство може да се осъществи само чрез малолетни или невменяеми лица, не е изчерпателно и не съответства нито на правната теория, нито на съдебната практика. Като посредствен извършител може да се ползва и пълнолетно наказателноотговорно лице. Разграничителният критерий в случая между извършител и посредствен извършител ще е субективната представа в съзнанието на такова лице относно съставомерните елементи на извършеното престъпление. Когато едно лице формално извършва действия, които запълват състава на престъпление, но то не съзнава, че в обективната действителност тези факти са се осъществили по определен начин, у него липсва съзнание за тяхната съставомерност. Св. П., макар и шофьор и представител на превозвача на пренасяната стока, който е превозил същата през границата на страната, е направил това, без да съзнава фактическото обстоятелство, че това е станало без знанието и разрешението на митницата. В неговото представно съдържание е съществувало убеждението, че тримата подсъдими са представители на фирмата –получател на превозваната стока. Налице са били всички обективни основания за тази субективна увереност – двама са го намерили на пристанището в С. и са присъствали на товаренето на стоката, указали са начина, по който ще го посрещнат на границата с България, тримата подсъдими са го посрещнали, получили са документите, които съпровождат стоката, занесли са ги някъде, където са ги „оформили”, впоследствие са му ги върнали, като в тях е фигурирал номер на ОМД, впоследствие оказал се, че принадлежи на товара на друго превозно средство. Тази поредица от действия е била достатъчна, за да създаде у св. П. субективната увереност, че е спазен регламентирания ред за деклариране на превозвания товар от неговия получател. Той не би могъл да знае, че подсъдимите всъщност не са декларирали превозваната стока, а по неправомерен начин са осигурили вписване в документите чужд номер на ОМД, което определя и съставомерността на поведението им, тъй като пренесената стока се явява пренесена без знанието и разрешението на митническите власти. Налице е незнание у св. П. на фактическите обстоятелства, принадлежащи към състава на престъплението „контрабанда”. Това изключва интелектуалния елемент на умисъла в поведението на П., поради което осъщественото от него се явява в условията на чл. 14 ал.1 от НК – „фактическа грешка”. В случая в съзнанието на св. П. не са съществували представи относно това, че предадените му от подсъдимите митнически документи са нередовни и че всъщност превозва през границата на страната стоки, които не са декларирани пред митническите власти и то без тяхно разрешение. Тези обстоятелства обаче са били напълно известни на тримата подсъдими и използвайки незнанието на свидетеля П. чрез неговите действия те са пренесли през границата на страната инкриминираните стоки чрез посредственото извършителство на свидетеля. Материалният закон е бил приложен правилно от въззивния съд и не се налага намесата на ВКС в исканата насока от защитата – оправдаването на подсъдимите. Не се констатира неправилно приложение на материалния закон по отношение на подс. П. поради обстоятелството, че с въззивното решение е било приведено в изпълнение наказанието, наложено му с присъда по НОХД № 457/2000 г. Налице са били всички предпоставки за това, визирани в чл. 68 ал.1 от НК, поради което решението на С. е законосъобразно и в тази му част. ВКС не констатира наличие и на третото възведено с жалбите касационно основание – явна несправедливост на наложените наказания. Индивидуализираните санкции лишаване от свобода и глоба се явяват съответни на обществената опасност на деянието и на личността на самите извършители и са напълно справедливи с оглед поправянето и превъзпитанието им, а така също и с оглед възпитателното въздействие върху други потенциални извършители на подобен род престъпления. Създадената организация на тримата подсъдими за извършване на престъплението, въвличането на трето лице в осъществяването му, лишаването на държавата от митните сборове върху пренесената контрабандно стока са все обстоятелства, които сочат, че целите по чл. 36 от НК не биха могли да се постигнат с налагане на минималното предвидено в закона наказание, а още по-малко с приложението на чл. 55 ал.1 т.2 б. Б от НК. Законосъобразни са съображенията, касаещи наказанието на подс. Д. В., което е определено в завишен размер по отношение на това на останалите двама подсъдими. Този подсъдим е заемал длъжността кмет на с. Л., но това не му е попречило да извърши престъпление, с което е уронил престижа на местната власт. Същият е осъждан впоследствие за други престъпления от същия вид, което сочи на трайно създадена престъпна нагласа у него и несъобразяване с правовия ред на държавата. Ето защо напълно законосъобразно е отмерено наказанието лишаване от свобода спрямо него, тъй като е съразмерно както с наказанията на останалите двама подсъдими, така и е съответно на участието му в престъплението и на личността му. Тези обстоятелства очевидно са мотивирали въззивния съд да определи и по-дълъг изпитателен срок за подсъдимия Д. В., който би следвало да му подейства възпиращо за в бъдеще с оглед престъпната тенденция в неговото поведение. Наказанията на останалите двама подсъдими са били справедливо отмерени и липсват обстоятелства, които да са съществували и да не са били отчетени от двете инстанции и които да биха могли да доведат до смекчаването им. Ето защо не са налице основанията на чл. 348 ал.5 от НПК за намеса на касационния съд и изменение на въззивното решение. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 232/16.07.2010 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 338/2010 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.