Ключови фрази
Грабеж * разпознаване * свидетелски показания


5


Р Е Ш Е Н И Е

№ 82
София, 12 май 2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети април 2017 г. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА

при секретаря ............Н. ПЕЛОВА....................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........И. СИМОВ.............., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 267/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е образувано по жалба на защитника на подсъдимия А. Г. Б. срещу въззивна присъда № 238, постановена на 13.01.2017 г. от Благоевградския окръжен съд по ВНОХД № 419/2016 г., с която е била отменена първоинстанционната оправдателна присъда по делото.
С присъда № 6930, постановена на 10.09.2015 г. от Благоевградския районен съд по НОХД № 474/2015 г. подс. Б. е бил признат за невиновен за това, че на 16.10.2014 г., около 05:20 ч., в [населено място] е направил опит да отнеме чужди движими вещи на обща стойност 519,80 лв. от владението на Х. Д. Г., без нейно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, изразяваща се в дърпане на чантата от ръката й и е оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 198, ал. 1 вр. чл. 18, ал.1 от НК.
По протест на прокурор при Районна прокуратура – Благоевград е инициирана въззивна проверка, като с присъда № 2738, постановена на 18.05.2016 г. от Благоевградския окръжен съд по ВНОХД № 154/2016 г. първоинстанционната оправдателна присъда е отменена изцяло и подсъдимият е признат за виновен по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 198, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 от НК.
По жалба на защитника на подсъдимия А. Г. Б. е образувано КНД № 705/2016 г. по описа на ВКС – трето НО, като с решение № 233, постановено на 08.11.2016 г., съставът на касационната инстанция, на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, е отменил въззивния съдебен акт по ВНОХД № 154/2016 г. по описа на Благоевградския окръжен съд и е върнал делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав, от стадия на съдебното заседание.
След връщането на делото пред Благоевградския окръжен съд е образувано ВНОХД № 419/2016 г., по което е постановена сега обжалваната въззивна присъда № 238 от 13.01.2017 г., с която е отменена изцяло първоинстанционната оправдателна присъда и подсъдимият А. Г. Б. е признат за виновен в това, че на 16.10.2014 г., около 05.20 ч., в [населено място], е направил опит да отнеме чужди движими вещи на обща стойност 519,80 лв. от владението на Х. Д. Г., без нейно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, изразяваща се в дърпане на чантата от ръката й, поради което и на основание чл. 198, ал.1 вр. чл. 18, ал.1 от НК е осъден на 3 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „строг“ режим в затвор.
На основание чл. 59, ал. 1 от НК е приспаднато от така наложеното наказание лишаване от свобода, времето през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“.
На основание чл. 68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение и наказанието три месеца лишаване от свобода, наложено на подсъдимия Б. по НОХД № 2243/2012 год. по описа на Благоевградския районен съд, влязло в сила на 28.11.2012 год., изпълнението по което е било отложено по реда на чл.66, ал.1 от НК за срок от три години.
Касационната жалба релевира всички доводи по чл. 348, ал. 1 от НПК.
Прави се искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия, алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения или намаляване размера на наложеното наказание и приложение на чл. 58, б. „а“ вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НПК.
Пред касационната инстанция подсъдимият не се явява, редовно призован. Представлява се от защитника си адв. М., който поддържа жалбата по изложените в нея съображения и акцентира върху несигурността на св. Г., изразена при проведеното разпознаване.
Представителят на Върховна касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна и предлага новата въззивна присъда да бъде оставена в сила.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:

Жалбата е неоснователна.

По същество твърдението в жалбата за неправилно приложение на материалния закон, допуснато в резултат на допуснати съществени процесуални нарушения, се поддържа с оглед сочената липса на обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото по отношение на авторството на престъплението. Твърди се, че не е дадена правилна оценка на протокола за разпознаване и показанията на пострадалата Г. като доказателствени източници. Изтъкнатите доводи биха могли да обосноват наличие на допуснато съществено процесуално нарушение, ако те сочат на неправилно извършена доказателствена дейност в процеса на допускане, събиране и оценка на доказателствата, в резултат на която са били изведени фактите по делото. В конкретната хипотеза въззивният съд напълно се е съобразил с указанията, дадени му от касационната инстанция в предходното отменително решение, като е провел въззивно съдебно следствие, в което е извършил разпит на поемните лица, присъствали на извършеното разпознаване – свидетелките Г. и К., както и повторен разпит на пострадалата Х. Г.. В резултат на собствената си доказателствена дейност, както и на оценката на събраните от предходната инстанция доказателства, въззивният съд е достигнал до фактически изводи, които не биха могли да бъдат променяни от настоящата инстанция. Последната обаче има правомощието да провери процесуалния път, по който са установени те. В резултат на проверката настоящият състав на касационния съд не констатира да са допуснати нарушения при процесуалната дейност на въззивния съд по събирането, проверката и оценката на доказателствата, довели до направата на извод относно авторството на престъплението.
Законосъобразно въззивният съд е стигнал до заключението, че няма основателна причина да се игнорира писменото доказателствено средство протокол за разпознаване /стр. 6-7 мотивите към въззивната присъда/. Констатирано е, че са спазени правилата на чл. 169-171 от НПК за извършване на процесуално-следственото действие „разпознаване”. Твърдението на защитата, че липсата на фотоалбум прави невъзможна преценката за визуално сходство между представените за разпознаване лица не държи сметка за законодателната регламентация на способа за доказване разпознаване, която не поставя ограничение преценката за сходство да бъде осъществявана единствено посредством снимки от фотоалбум. Нещо повече – липсва дори изискване за създаване на такъв. Неоправдана вреда за изпълнението на основната задача на наказателния процес би имало, ако процесът бъде лишен от толкова важен процесуален способ за събирането на доказателствени факти, какъвто е разпознаването, само поради липсата на изготвен фотоалбум. Трайна е и практиката на Върховния касационен съд в този смисъл /вж. отменителното касационно решение по делото № 233/2016 г., III НО, решение № 91/2016 г., III НО, решение № 396/2012 г., III НО, решение № 95/2015 г., I НО на ВКС/. В случая въззивният съд, съгласно указанията, дадени с отменителното решение на ВКС, е допуснал разпит на поемните лица - свидетелите Г. и К., присъствали на разпознаването, за да установи сходството на представените за разпознаване лица и начина на извършване на действието. И двете свидетелки не са имали спомен за това какъв е бил външният вид на съпоставените с подсъдимия лица, но са заявили своето възприятие, че при разпознаването пострадалата Г. е била категорична, че разпознатото от нея лице е направило опит да й отнеме чантата. Липсата на спомен у поемните лица за външния вид на съпоставените за разпознаване лица е житейски и психологически обясним. Техният разпит е извършен една година и половина след извършване на процесуално-следственото действие, на което те са присъствали, поради което е нормално те да изгубят спомен за външния вид на лицата. Това не се е изисквало от тях, доколкото ролята им на поемни лица е била да следят за последователността и начина на извършване на действията по разпознаването, което при необходимост да възпроизведат с оглед преценката на неговата законосъобразност. Невъзможността да се установи сходството на лицата, които са били съпоставени при разпознаването, дори и чрез разпита на поемните лица, е била компенсирана с аналитичната дейност относно събраните доказателства по делото за биометричните данни на представените за разпознаване св. Д., Д. и С. /стр. 6-7 от мотивите към новата въззивна присъда/, снети от техните документи за самоличност. В резултат на това въззивният съд е стигнал до извод, че подсъдимият е съпоставен с три сходни по външност лица. Лицата са били в близки граници на височина (174, 180, 186 см.) и със светла пигментация на косата и очите (кестенява, сини, кафяви). Въпреки положените усилия да изпълни в пълнота указанията на ВКС, дадени в отменителното му решение, въззивният съд е констатирал обективната невъзможност за това. Последната обаче не влияе по никакъв начин на оценъчната дейност относно доказателствената обезпеченост на извода за авторството на инкриминираното деяние, която в решаваща степен е обоснована с проведеното разпознаване от страна на св. Г.. Касационният съд няма основание да отправи упрек към въззивния съд относно фактическите му изводи, доколкото аналитичната му дейност не противоречи на процесуални норми, гарантиращи годността на извършеното разпознаване /чл. 169-171 от НПК/. Основен източник на изводи относно процесуалната издържаност на разпознаването е преценката на спазването на процесуалния ред за неговото извършване. Съгласно чл.170 от НПК непосредствено преди да се извърши разпознаването свидетелят, който ще разпознава, се разпитва дали познава лицето, което предстои да разпознава, за особеностите, по които може да го разпознае, за обстоятелствата, при които го е наблюдавал, и за състоянието, в което се е намирал при възприемането на лицето, подлежащо на разпознаване. Характеристиката на разпита го очертава като важна предпоставка за валидност на извършеното впоследствие разпознаване. За да отговори на стандарта на чл. 170 от НПК, разпитът трябва да задоволява изискванията на две важни предпоставки: 1. своевременност и 2. правилна и конкретна целенасоченост. Необходимостта за своевременност на разпита предпоставя неговото извършване непосредствено преди разпознаването. Тази времева предпоставка е заложена от законодателя с цел извършване на преценка на годността на разпознаващия субект с оглед на неговите психофизически способности правилно да възприема признаците на обекта на разпознаването, нормално да ги съхрани във времето и успешно да възпроизведе образа на възприетия обект. Втората характеристика на разпита – правилната и конкретната му целенасоченост, го очертава не само като самостоятелен източник на доказателства, но и подчертава специфичната му обвързаност с разпознаването. В случая е налице вътрешна зависимост между разпита и разпознаването, като разпитът представлява първоначален стадий на разпознаването. Ето защо, за да е валидно проведено то, не е достатъчно разпознаващият по принцип да е бил разпитан, а този разпит да е непосредствено преди последващото разпознаване.

По делото на 22.10.2014 г. е извършено разпознаване на подс. А. Б. /л. 59-60 от ДП/ от св. Х. Г.. Непосредствено преди него е проведен разпит на свидетелката /л. 61/, който напълно отговаря на критериите на чл. 170 от НПК, тъй като съдържа изявления на свидетелката кога, при какви обстоятелства е наблюдавала разпознавания, колко дълго, какво е било психофизическото й състояние по време на наблюдението, по какви белези би го разпознала. В резултат на извършването на това следствено действие подс. Б. е бил разпознат категорично от пострадалата, като ВКС не намира основание протоколът, удостоверяващ провеждането му и резултатът от него, да бъде изключен от доказателствената съвкупност. Критериите на НПК са били напълно удовлетворени – разпознаващата е посочила по какви белези е разпознала именно Б. като извършител на деянието, както и характерните особености, по които е сторила това. Като се отчете и обстоятелството, че разпознаването е извършено само шест дни след датата на престъплението, е очевидно, че свидетелката е имала запазен ярък спомен от визията на извършителя. Предвид на това няма никакво законово основание протоколът за извършеното разпознаване да не бъде кредитиран като доказателствен източник, годен да обоснове изводите за авторството на подс. Б. в извършване на престъплението.

Неоснователно е възражението, че окръжният съд не е анализирал подробно показанията на пострадалата, разпитана и от двете предходни инстанции, която в съдебните заседания изразила известно колебание дали подсъдимият е авторът на престъплението. Видно от мотивите към въззивната присъда, именно окръжният съд /за разлика от първоинстанционния/ е направил задълбочена оценка на цялата доказателствена съвкупност, като доказателствата са обсъдени не само поотделно, а и в тяхната взаимна връзка. По този начин при проверката и оценката на показанията на пострадалата свидетелка Г., не са констатирани онези противоречия, които да дадат основание на защитата на подсъдимия да пледира за недоказаност на авторството в лицето на подсъдимия Б.. Верни са мотивите на въззивния съд, че е налице несъществено противоречие в показанията на пострадалата. Обстойният анализ на всички нейни показания основателно е довело до извод, че липсата на категоричност у свидетелката Г., демонстрирана пред съда, се базира не на колебанието, че подсъдимият Б. е извършител на престъплението, а на субективната й самокритичност относно възможността да е допуснала грешка при разпознаването. Към момента на разпознаването св. Х. Г. е имала категоричност за белезите, по които може и е разпознала подсъдимия – изпитите бузи, изразените скули, русолявата коса, ръста и слабото телосложение. Както беше посочено, именно такива са и белезите, които тя е посочила в разпита си по реда на чл. 170 от НПК, поради което липсва каквото и да е противоречие. В разпита си пред първоинстанционния съд Г. е заявила изрично, че „на момента на разпознаването бях убедена и го разпознах този човек” /л.25 от НОХД № 474/2015/. В този смисъл са и показанията на поемните лица, които свидетелстват, че Г. не е изразила съмнение относно лицето, което е разпознала, и че е била категорична. Последователната й позиция, че е сигурна в белезите на лицето, което я е нападнало, законосъобразно е била оценена от въззивния съд, който е намерил, че показанията й са сигурна основа за направата на категоричен извод за авторството на престъплението в лицето на подсъдимия Б.. Изразената несигурност, че не може да е на 100 %, а е сигурна на 99%, че това е авторът на престъплението, е напълно обяснима и нормална за човешката памет с оглед изтеклото време до провеждане на разпитите й в съдебната фаза. Тя намира опора и в психологическата ситуация на провеждане на разпитите в съдебната фаза на процеса, където е налице непосредствената конфронтация между пострадал и извършител по време на заседанията, както и в промяната на външния вид на подсъдимия, за която свидетелстват свидетелите Б. и Д.. Тази изразена несигурност в случая по-скоро говори за отговорността, с която подхожда свидетелката към процесуално-следственото действие, отколкото за несигурност в личността на разпознатия.
Аргументирано въззивната съдебна инстанция е игнорирала обясненията на подсъдимия, възприемайки ги като неудачно лансирана защитна версия, както и показанията на св. Б. – негова леля. Изложил е съображенията си, поради които не кредитира тези доказателствени източници /стр. 9-10 от мотивите към присъдата на въззивния съд/, като няма причина те да не бъдат споделени.
Предвид на изложеното ВКС не констатира да е било допуснато каквото и да е нарушение на процесуалните правила при допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата, относими към авторството на престъплението. При наличието на извод, че показанията на св. Г., както и извършеното от нея разпознаване на досъдебното производство, са годна доказателствена основа за авторството на деянието, то напълно законосъобразен се явява и изходът от въззивното производство, в което подс. Б. е признат за автор на инкриминирания грабеж.
Нарушението на материалния закон в касационната жалба е свързано именно с авторството на подсъдимия и се поддържа с оглед твърдението на допуснати съществени процесуални нарушения при доказателствения анализ. Доколкото такива не се констатираха при касационната проверка, то не се установява и нарушение на материалния закон.
С оглед на това касационната инстанция не намира за основателно твърдението за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, поради което не са налице основанията за упражняване на правомощията й за оправдаване на дееца или за връщане на делото за ново разглеждане.
Не се констатира наличие на касационно основание и по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Посочените в жалбата възражения, свързани с неотчитането на стадия, в който е приключило престъплението, липсата на вредни последици от деянието и ниския интензитет на принудата, са неоснователни, защото тези обстоятелства са отчетени от въззивния съд /стр. 12 от мотивите на новата въззивна присъда/. Ниската стойност на предмета на посегателство в случая правилно не е приета като смекчаващо обстоятелство, тъй като при осъществяване на изпълнителното деяние деецът е формирал пряк умисъл за отнемане на дамската чанта, заедно с вещите, намиращи се в нея, без да има представа за точния размер на тяхната стойност. Законосъобразно въззивният съд е отчел, че подс. Б. многократно е осъждан и наложените наказания не са постигнали целения от закона ефект. Видно от свидетелството му за съдимост, преди настоящето деяние, подсъдимият е осъждан четири пъти за умишлени престъпления, като едно от осъжданията /по НОХД № 1818/2013 г. по описа на РС – Благоевград/ е за престъпления против собствеността. Налице е престъпна упоритост на дееца, чрез която е демонстрирана явна склонност да не зачита установения правов ред. Предоставената му възможност с предходно осъждане по НОХД № 2243/12 да не изтърпява наложено наказание лишаване от свобода, като е отложено изпълнението му по реда на чл. 66 от НК, очевидно не е изиграла своята поправителна и превъзпитателна роля, поставяйки на изпитание волята на Б. да не извършва престъпления. В изпитателния срок по това осъждане той е осъществил деянието по настоящето производство. Правилно въззивният съд не е приложил чл. 58 б.”А” от НК, даващ му възможност да определи наказание при условията на чл. 55 от НК. Законодателят обвързва хипотезата на приложимост на тази норма при определяне на наказание за престъпление, преустановено на стадия на опита, с обстоятелствата по чл. 18 ал.2 от НК. Отнесени към инкриминираното деяние, те не сочат на това, че подс. Б. би се поправил и спрямо него възпитателна роля би изиграло наказание в размер по-нисък от минималния предвиден и определен от въззивния съд – три години лишаване от свобода. Деянието е осъществено в ранните часове на деня спрямо младо момиче, когато свидетелката се е прибирала сама, във входа на жилищната сграда, в която е живеела, като подсъдимият е дърпал ожесточено дамската й чанта, довело до скъсването на дръжката й. Престъплението е останало недовършено поради виковете за помощ на Г., които са се чували силно в затвореното пространство на входа в тихите часове на денонощието и страха на подсъдимия да не бъде заловен.
С оглед на тези обстоятелства ВКС не констатира да е налице основание за намеса по реда на правомощията на касационния съд в размера на наказанието лишаване от свобода в посока на неговото намаляване. Индивидуализираният размер на санкцията съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността му обстоятелства, а така също и на целите на чл. 36 от НК.
С оглед на това и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :


ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 238/13.01.2017 г. на Благоевградския окръжен съд, постановена по ВНОХД № 419/2016 г.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.