Р Е Ш Е Н И Е № 5 гр. София, 07.12.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на деветнадесети януари две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА при секретаря Илияна Рангелова………………………………в присъствието на прокурора Николай Любенов…………………………изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА …………………наказателно дело № 1059 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Производството пред ВКС е по реда на чл. 420, ал. 2, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по саморъчно искане на осъдения М. Д. А. за възобновяване на ЧНД № 416/2021 г. на Окръжен съд - Враца и отмяна на решение № 29/31.08.2021 г., постановено в производство по чл. 12 и сл. от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода (ЗПИИСАННЛСМВЛС). С това решение ОС - Враца е признал и приел за изпълнение решение № 78/05.12.2017 г. на петчленен състав на Апелативен съд Керкира – Република Гърция, влязло в сила на 06.12.2018 г., съобразно което българският гражданин М. Д. А. е бил осъден на наказание доживотен затвор за незаконен трафик на наркотични вещества (престъпление по чл.чл. 1, 5, ал.1, 8, 12, 13, т. 6, 14, 16 – 18, 26, ал. 1а, 27, ал. 1, 45, 51, 52, 59, 63, 76, 80, 94, ал. 1 от НК на Република Гърция и чл. чл. 1, ал. 1 и 2, 20, ал. 1 -3, 23, ал. 2, 40, 41 и 99 от Закона 4139/2013 и чл. 1, ал. 2 от Списък I, чл. 5 от Закон 3459/2006 на Закон за наркотичните вещества на Република Гърция), съответстващо на чл. 242, ал. 2 от НК на Република България. Адаптирал е наказанието съобразно максимума в посочения текст в размер на 15 години лишаване от свобода, което да се изтърпи при първоначален строг режим, както и е приспаднал при изпълнението изтърпяната част от наказанието на територията на издаващата държава към 26.03.2021 г. от 3069 дни. В искането са заявени основания за възобновяване съгласно чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Осъденият счита, че приетото за изпълнение от българския съд наказание е крайно завишено, както и че има неясноти относно зачитането на изтърпяната част от него в гръцки затвор. Искането се поддържа в съдебно заседание лично от осъдения А. и от назначения му от ВКС служебен защитник - адв. Д. С., който разширява основанията за възобновяване на наказателното производство с доводи за нарушено право на лично участие в съдебното производство пред ОС - Враца, липса на надлежно уведомяване за постановения съдебен акт, препятствала обжалването му пред въззивния съд, както и с довод за неподсъдност на делото пред ОС - Враца, обусловена от обстоятелството, че лицето не живее на територията на Република България. Претендира се отмяна на съдебния акт и изпращане на делото за разглеждане на компетентния съд по преценка на ВКС, като бъде дадена възможност на осъдения А. да се защити. Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, поради което предлага същото да бъде оставено без уважение. В последната си дума осъденият А. иска наказанието му да бъде намалено с дните, които е отработил в затвор в Р. Гърция, за което е приложил писмени материали. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, намери следното: Искането за възобновяване е ДОПУСТИМО, тъй като се вмества в изискуемия по чл. 421, ал. 3 от НПК 6-месечен срок от влизане в сила на решението на ОС - Враца. Решението е било постановено на 31.08.2021 г., изпратено е било по електронна поща и получено от осъдения на същата дата (вж. л. 124-126). На 12.10.2021 г. е бил осъществен трансфера на осъдения А. и оттогава е започнало изпълнение на наказанието на територията на Р България в затвора – гр. Враца. Искането за възобновяване (озаглавено като жалба) и адресирано до ВКС е било регистрирано в затвора – гр. Враца на 15.11.2021 г., като същото е било получено и входирано на 18.11.2021 г. (вх. № 68792/18.11.2021 г.). Решението, чието възобновяване се иска, е постановено по реда на чл. 12, ал. 8 от ЗПИИСАННЛСМВЛС. С посочения закон в българския правен ред е въведено Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27.11.2008 г. за прилагане на принципа за взаимно признаване на съдебни решения по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, за целите на тяхното изпълнение в Европейския съюз („РР 2008/909“, рамковото решение), което от своя страна заменя съответни разпоредби на изброени в същото конвенции, приложими към отношенията между държавите членки („ДЧ“), inter alia Конвенцията за трансфер на осъдени лица от 21.03.1983 г. на Съвета на Европа и Допълнителният протокол към нея от 18.12.1997 г. При изпратено от ДЧ на ЕС съдебно решение, с което се налага наказание лишаване от свобода или мярка, включваща лишаване от свобода, ведно с удостоверение по стандарта на рамковото решение, изпълняващата държава, в случая – съответният окръжен съд на територията на РБ, решава въпросите, свързани с приемането и изпълнението му, а именно: на кои текстове от НК на РБ съответства извършеното престъпление и какво наказание следва да изтърпи осъденият; каква част от наказанието е изтърпяна на територията на другата ДЧ и какъв остатък следва да бъде изтърпян и при какъв режим – въпроси, които се решават и в производството по реда на чл. 457 от НПК. С оглед на така изложеното, въпреки липсата на изрично отразяване и на съдебните актове, постановени в производството по чл. 12 и сл. от ЗПИИСАННЛСМВЛС, сред посочените в чл. 341, ал. 1 от НПК, към които препраща чл. 419, ал. 1 от същия, безпротиворечиво се приема, че те също подлежат на проверка по Глава 33 от НПК (вж., напр. решение № 60122 по н.д. № 346/2021 III н.о., а също и решение № 60170 по н.д. 239/2021 III н.о.). Разгледано по същество искането е НЕОСНОВАТЕЛНО. Въпреки, че изтъкнатите от защитника на осъдения аргументи са изложени единствено в съдебното заседание пред ВКС, като липсва надлежно писмено допълване на искането на самия осъден (вж. чл. 426, вр. чл. 351, ал. 4 от НПК), то те следва да бъдат разгледани, доколкото касаят фундаментални за справедливостта на процеса права като това за лично участие и ефективна защита. От материалите по делото е видно, че осъденият действително не е присъствал лично в производството по чл. 12 и сл. от ЗПИИСАННЛСМВЛС, но това не е и задължително, с оглед неговата специфика. То е било образувано в окръжен съд – Враца след получаване от компетентните органи на Р Гърция на осъдителното решение и удостоверението по чл. 4 от РР 2008/909 по време, когато осъденият А. се е намирал в пенитенциарно заведение в издаващата държава. Процедурата е започнала по искане на осъдения, пожелал да изтърпи остатъка от наложеното му наказание в Р. България. Поради това производството пред българския съд е проведено в негово отсъствие и при наличието на служебно назначен защитник, който изрично е декларирал, че е провел разговор с него и го е уведомил за насроченото съдебно заседание. Отделно от това е налице информация за призоваване на осъдения и по електронен път, за което съдът е направил констатация в съдебно заседание. Поради това ВКС намира, че правото му да бъде надлежно уведомен и защитаван е било спазено. Осъденият е бил уведомен и за постановеното съдебно решение , за което се изложиха съображения и по-горе и съответно не е бил ограничен да го обжалва пред по-горна инстанция. Доводите за неподсъдност на делото на окръжен съд – Враца също не се споделят от ВКС. Напълно вярно е изложеното от защитника, че от значение за преценката кой е компетентният орган да признава чуждите съдебни актове е не просто регистрацията на конкретен адрес, а установяване на трайната връзка на осъдения с конкретно населено място, което обслужва основната цел на трансфера по РР за надеждна ресоциализация при изпълнението на наказанието. Затова и в чл. 7, ал. 1 от ЗПИИСАННЛСМВЛС е посочено, че това е окръжният съд по местоживеенето на осъденото лице. В случая, както издаващата, така и изпълняващата държави не са имали съмнение, че осъденият А. е имал друго местоживеене в Р България, различно от посочения в удостоверението адрес, за да проведат по-задълбочени консултации по този въпрос. Съвсем очевидно е, че самият осъден е посочил собственоръчно този адрес при започналата по негово искане процедура за трансфер (вж. л. 25 и л. 21). Затова и след като местоживеенето на осъдения не е било неизвестно, то не е била приложима и хипотезата по чл. 7, ал. 2 от ЗПИИСАННЛСМВЛС за разглеждане на делото от Софийски градски съд. ВКС оценява като неоснователно възражението на осъдения за завишен размер на адаптираното му наказание лишаване от свобода. Съгласно решението на гръцкия съд на А. е било наложено наказание доживотен затвор за престъпление, което окръжният съд е констатирал, че отговаря на това по чл. 242, ал. 2 от НК с максимална санкция 15 години лишаване от свобода. Прилагайки правилно изискванията по чл. 13, ал. 1 и 2 от ЗПИИСАННЛСМВЛС първата инстанция законосъобразно е приспособила наложеното в издаващата държава наказание, като е намалила същото на 15 години лишаване от свобода. Съгласно информацията, посочена изрично в удостоверението по чл. 4 от РР и на основание чл. 12, ал. 9 от ЗПИИСАННЛСМВЛС правилно е приспаднал изтърпяната част от наказанието към 26.03.2021 г. – общо 3069 дни. В искането си осъденият е сочил, че до настоящия момент затворническата администрация не е зачела посочените 3069 дни под предлог, че имало неяснота в самото решение. Материалите по делото разкриват, че всъщност по този въпрос изобщо няма неяснота. Със сигурност обаче има такава относно приспадането на работните дни, положени на територията на издаващата държава, в какъвто смисъл са заявленията на осъдения в последната му дума и приложени документи за 793 работни дни от затвора в гр. Трикала. В тази насока са и всички писмени материали след постановяване на съдебното решение. Съвсем очевидно е, че окръжен съд – Враца като компетентен съд, както относно признаването на чуждия съдебен акт, така и във връзка с изпълнение на адаптираното наказание (вж. чл. 18 и сл. от ЗПИИСАННЛСМВЛС) е бил сезиран от затвора – гр. Враца за проблем със зачитането на работните дни, положени от А. в затвора в Гърция (вж. л. 155). Със своя резолюция от 03.11.2021 г. съдът е посочил, че в удостоверението не са били посочени отработените дни, а и той не е органът, който следи за това, практически десезирайки се от разглеждане на този въпрос. ВКС намира, че това е в пълно противоречие с изискванията по чл. 18, ал. 2 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, където ясно е разписано, че съдът зачита и приспада от срока на лишаването от свобода работните дни, положени на територията на издаващата държава, когато такова приспадане е предвидено в законодателството на издаващата държава и не е посочено в удостоверението по чл. 3. Това е отделно производство, което следва признаването на чуждия съдебен акт и налага провеждането на допълнителни консултации с издаващия орган. ВКС намира, че именно липсата на образуване на такова производство след постановяване на решението за признаване и произнасяне по въпрос, свързан с изпълнение на адаптираното наказание, е довело осъдения да търси намесата на касационната инстанция. ВКС не е компетентен да реши този въпрос. Затова се налага след произнасяне по искането за възобновяване , да изпрати делото на окръжен съд – Враца, който надлежно да образува производство по чл. 18, ал. 2 от ЗПИИСАННЛСМВЛС и разреши възникналия проблем при изпълнение на наказанието на осъдения А.. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения М. Д. А. за възобновяване на ЧНД № 416/2021 г. на Окръжен съд – Враца. ИЗПРАЩА по компетентност делото на Окръжен съд – Враца за произнасяне по реда на чл. 18, ал. 2 от ЗПИИСАННЛСМВЛС. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.