Р Е Ш Е Н И Е № 60166 София, 18 ноември 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди двадесет и първа година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 614/2021 година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по протест на прокурор при Окръжна прокуратура – Пловдив срещу нова присъда № 260040/15.04.2021 г., постановена по ВНОХД № 151/2021 г. от Окръжен съд – Пловдив. В подадения бланкетен протест са ангажирани касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК, като е посочено, че допълнителните съображения ще се представят след изготвяне на мотивите на присъдата. В постъпилото допълнение към протеста се изтъква, че оспореният съдебен акт е постановен при съществени нарушения на процесуалните правила, изразили се в неправилна съдебна оценка на част от свидетелските показания, като им се противопоставя собственият на касатора прочит на доказателствата и средствата за тяхното установяване. Обобщава се, че с приложения от съда подход при анализа на отделни доказателствени източници е допуснато нарушение на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. С тези аргументи е отправено искането за отмяна на постановената оправдателна присъда и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Доводи в подкрепа на първоначално заявеното в протеста основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК не са развити. В съдебното заседание прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията, изложени в него. Подсъдимият М. С. К. не се явява, редовно призован. Неговият защитник оспорва протеста и пледира за оставяне в сила на атакуваната въззивна присъда. Гражданският ищец „П.- 89“ ЕООД, представлявано от управителя А. П., не изпраща представител. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 260044/16.10.2020 г., постановена по НОХД №689/2020 г., Районният съд – Пловдив признал подсъдимия М. С. К. за виновен в това, че на 28.07.2014 г., в [населено място] с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил заблуждение у А. З. П., че наема 184 броя кофражни платна за временно ползване на обект в [населено място], до арматурния двор, бившето ТКЗС, и с това причинил имотна вреда на „П. 89“ ЕООД в размер на 4 542 лева, поради което и на основание чл. 209, ал.1 във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 от НК го осъдил на осем месеца лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66, ал.1 от НК е отложено с изпитателен срок от три години. Подсъдимият М. К. е бил признат за невинен и оправдан за част от обвинението, а именно да е поддържал заблуждение у А. П. до 13.10.2014 г. Ангажирана е гражданската отговорност на подсъдимия, който е бил осъден да заплати на гражданския ищец „П. 89“ ЕООД сумата от 4 542 лева, представляваща обезщетение за причинените имуществени вреди. Въззивното производство е инициирано по жалба на подсъдимия К.. С атакуваната сега нова присъда окръжният съд е отменил в осъдителната част първоинстанционния съдебен акт, оправдал е подсъдимия К. по повдигнатото обвинение по чл. 209 от НК и отхвърлил гражданския иск. Възизвната присъда не е обжалвана от гражданския ищец „П. 89“ ЕООД. Касационният протест е неоснователен. Съдържанието на част от доводите, изложени в допълнението към сезиращия документ, налага да се припомни, че вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно достоверността на доказателствените материали може да бъде оспорено по касационен ред, само когато са били нарушени процесуалните норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Прегледът на процесуалната дейност на втората инстанция не обосновава извод за допуснати нарушения на изискванията по чл. 14 от НПК. Мотивите на оспорения съдебен акт са аналитични и съдържат оценка на всички събрани по делото доказателства относно тяхната достоверност, относимост, взаимна връзка и противоречивост. Въззивният съд е проверил правилността на първоинстанционната присъда и обстоятелствено е аргументирал своите констатации за допуснати пороци в доказателствената и оценъчна дейност на районния съд по отношение на конкретни доказателствени източници. Проведено е допълнително съдебно следствие, в рамките на което е допуснат повторен разпит на свидетеля П., като е използвана и процесуалната техника по чл. 281 от НПК по отношение на показанията му от досъдебната фаза. Стриктно след собствен анализ на формираната доказателствена съвкупност, окръжният съд е обосновал своето заключение за недоказаност на обвинителната теза. Възраженията срещу изводите на втората инстанция, инкорпорирани в постановената оправдателна присъда, се простират върху анализа на част от гласните доказателствени източници. Неправилно според протеста са дискредитирани показанията на П. в частта им относно значението на клаузата в договора за мястото на ползване на инкриминираните кофражни платна, само защото това обстоятелство било заявено от него не в първия му разпит, а в последващите. В тази връзка съдът не е съобразил, че при първоначалния разпит в хода на досъдебното производство на свидетеля не са били поставяни въпроси в тази насока. Оттук се прави извод за порочност в аналитичната и оценъчна дейност на съда, което принципно би могло да формира такъв довод. Поначало няма процесуална пречка при повторно проведен разпит свидетелят да сподели информация, чрез която да конкретизира определени детайли и/или да допълни вече депозирани показания и това не би могло да се оценява като единствен показател за необективност на доказателствения източник. В конкретния случай съдът не се е задоволил да обоснове тезата си така, както е видяна от прокурора. Обсъдил е значението на този факт с помощта на удачно използвани гражданскоправни аргументи, свързани със същността на договора за наем, които обяснимо се пренебрегват в протеста и чието значение не е отчетено при конструиране на обвинението. Отделно от казаното, свидетелят П. е посочил коментираната клауза, но съдържанието на показанията му не дават сериозна доказателствена сигурност, че именно това обстоятелство го е мотивирало да извърши акт на имуществено разпореждане, в какъвто смисъл са и част от разсъжденията на съда. Все по повод оценката на тези свидетелски показания се отправя упрек за пренебрегване на „важно доказателство“ – предвиденото в договора задължение при промяна на местонахождението на вещите наемодателят да бъде уведомен в срок от 24 часа. Непредубеденият прочит на съдебния акт лишава от основание поддържаното възражение. Съдът не е пренебрегнал и тази клауза от договора. Напротив, изрично е подчертал неизпълнението й от подсъдимия К., но е изложил и съображения защо в конкретния случай частичното неизпълнение на част от задълженията само по себе си не е достатъчно да докаже използването на договорни отношения като способ на измама. В тази връзка съдът е акцентирал и върху установените по делото обстоятелства - подсъдимият е платил авансово наемната цена при подписване на договора, както и че след като срокът му е бил удължен по взаимна договореност между страните, той е продължил да заплаща същата до 13.10.2014 г., подписаният от него запис на заповед в полза на гражданския ищец за сумата от 7 800 лева и прочие. На следващо място, в протеста е отбелязано, че в противоречие на възприетия подход при анализа на показанията на П., съдът е кредитирал изцяло показанията на А.- М. А. от съдебното заседание, приемайки с доверие заявената хронология на събитията, без да съобрази споделеното от нея в първия й разпит от 10.09.2015 г. в досъдебното производство. По този начин от една страна се възразява, макар и неоснователно, срещу подхода на съда при анализа на свидетелски показания, ползващи обвинението, но същевременно се предлага използването именно на такъв подход при обсъждане на друг доказателствен източник. Показанията на А. от досъдебната фаза, посочени в протеста, не са били приобщени по съответния процесуален ред, поради което и съдът нито разполага с правомощия нито е длъжен да ги обсъжда наред с останалите доказателствени средства. Фактът, че подсъдимият е транспортирал кофражните платна до [населено място], не изключва споделеното от А. в съдебното заседание. Информацията, съобщена от нея, е преценявана от гледна точка на пълнота, подробност и логичност, разбира се и през призмата на установените близки отношения с подсъдимия. В резултат на извършения доказателствен анализ въззивният съд е откроил и ценил само онази част от показанията, отнасящи се до нейни лични възприятия, и е достигнал до заключение за обективност на твърденията на А. за хронологията на събитията, развили се след като подсъдимият е получил вещите до тяхното установяване в [населено място]. Обстоятелството, че въззивният съд се е отнесъл с доверие към показанията на А., обосновавайки подхода си за това, не е в нарушение на процесуално негово задължение. Дистанцирана от съдържанието на оспорения съдебен акт е претенцията, че решаващият съд е кредитирал показанията на П. А. в частта им за осъществявана от подсъдимия К. строителна дейност, за която дейност по делото нямало никакви доказателства. Така практически с протеста се изисква касационната инстанция да отхвърли констатациите в съдебния акт за достоверна значимост на твърденията на свидетеля за тези обстоятелства. Съдът е обсъдил същите в контекста на показанията на А., открил е подкрепа и в данните, съдържащи се в справката от Търговския регистър за предмета на дейност на ЕТ „Ф. – М. К.“, включващ строително-довършителни дейности. Впрочем, косвена подкрепа за осъществявана от подсъдимия строителна дейност се съдържа и в данните, отразени в разпита на свидетеля П. от 16.06.2017 г., приобщени по реда на чл. 281 от НПК във въззивното съдебно следствие, в които той е споделил своите впечатления, че К. „разбира от кофраж, от работата, за която се използва“. Неоснователна е критиката към съображенията на въззивния съд за обезпечителната функция на записа на заповед, подписан от подсъдимия при сключване на договора за наем, въведена като едно от условията по него (виж, р. VІІІ, 8.1), с която той се е задължил безусловно да плати на наемодателя сумата от 7 800 лева, значително надхвърляща стойността на кофражните платна (4 542 лева - оценителна експертиза). Споделеното мнение в протеста „какво значение би имало за подсъдимия, че подписва въпросния документ, ако същият не разполага с никакво имущество, което да му бъде отнето“, не допринася по същество за основателност на оспорването, защото с това не би могло да се постигне отхвърляне на констатациите на съда относно релевантните факти. Въззивният съд е изложил пространна аргументация, въз основа на която е стигнал до заключението, че от приетите показания на П., както и от събраните по делото други гласни и писмени доказателствени средства, е невъзможно да се изгради категоричен и безспорен извод, че подсъдимият К. изначално не е имал намерението да се задължи по сключения договор, а е целял единствено да набави за себе си имотна облага. Накрая, фактическата и правна рамка на обвинението се определя от прокурора с обвинителния акт, в която се осъществява и процесуалната дейност на съдебните органи. Следвайки тези принципни положения, въззивният съд е отбелязал, че дори и поведението на подсъдимия след инкриминираните дата и събития да съдържа съставомерни признаци на друго престъпление от общ характер, то е извън вменените му с обвинителния акт факти и обстоятелства и коректно е останал в рамките на повдигнатото обвинение, определени от обвинителния акт. В заключение, извършената касационна проверка не установи наличие на претендираните от касатора нарушения на процесуалните правила. Събраните по делото доказателствени материали са анализирани в съответствие с процесуалните изисквания и правилата на формалната логика, тоест, липсва порок при изграждане на вътрешното убеждение на съда. Ето защо, не са налице основания да се удовлетвори искането, направено с касационния протест, за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от Окръжен съд - Пловдив. Заявеното в бланкетния протест касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е без изложени в негова подкрепа данни. При липса на пороци в доказателствената дейност на втората инстанция проверката за приложението на закона е възможна само в рамките на фактите, приети за установени с оспорения съдебен акт. С направените въз основа на тях изводи за недоказаност на обвинителната теза не е допуснато нарушение на материалния закон. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 260040/15.04.2021 г., постановена по ВНОХД № 151/2021 г. от Окръжен съд – Пловдив. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.