Р Е Ш Е Н И Е № 233 гр. София, 12.11.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при секретаря И. РАНГЕЛОВА и в присъствието на прокурора от ВКП П. ДОЛАПЧИЕВ, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 876/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на повереника на частния обвинител срещу въззивно решение № 193 от 11.05.2018 г., постановено от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 290/2018 г., с което е била изменена първоинстанционната присъда по делото относно наложените наказания. С присъда от 14.12.2017 г., постановена от Софийския градски съд по НОХД № 5228/2017 г., подсъдимият Н. Й. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 3, предл. последно, б. „б“, вр. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, предл. 3-то, вр. чл. 58а, ал. 1, вр. с чл. 54 от НК и е бил осъден на лишаване от свобода за срок от две години, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 от НК било отложено за срок от пет години. На основание чл. 343г от НК подсъдимият бил лишен от право да управлява МПС за срок от четири години. С първоинстанционнита присъда подсъдимият бил осъден да заплати направените разноски по делото. С атакуваното въззивно решение присъдата е била изменена на основание чл. 337, ал. 2, т. 1 от НПК в частта относно наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, което било увеличено на две години и осем месеца след приложението на чл. 58а от НК и съответно за наказанието лишаване от право да управлява моторно-превозно средство на четири години и осем месеца. В останалата й част първоинстанционната присъда е била потвърдена. Касационната жалба, подадена от повереника на частния обвинител, релевира само касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, като се иска увеличаване на неговия размер и отмяна на условното осъждане на подсъдимия. Явната несправедливост на наложеното наказание се аргументира основно с твърдението, че наложеното наказание не отговаря на целите на наказанието по чл. 36 от НК – на генералната и на специалната превенция. Пред касационната инстанция частният обвинител не се явява, повереникът на частния обвинител – адв. А. В., който е подал жалбата, също не се явява. Явява се повереникът – адв. Н. К., който поддържа жалбата по изложените доводи и направените с нея искания. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, поради което счита, че решението на апелативния съд следва да бъде оставено в сила. Подсъдимият Н. Й. не се явява, редовно призован. Явява се неговият защитник – адв. С. Т., който моли жалбата да бъде счетена за неоснователна и да бъде оставена без уважение, а решението на въззивния съд – оставено в сила. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е неоснователна. Производството по делото е протекло пред първоинстанционния съд по реда на чл. 373, ал. 2, вр. чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 от НПК, тъй като подсъдимият Й., преди да започне съдебното следствие по общия ред, в присъствие на упълномощения си защитник и след негово изрично искане, с пълното съзнаване на последиците от своето изявление, е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като изрично се е съгласил да не се събират доказателства за тях (л. 64 – 65 от нохд). С оглед на заявеното касационно основание и оскъдното съдържание на касационната жалба на частния обвинител, диференцираната процедура, по която е протекло производството пред Софийския градски съд, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, не следва да бъде коментирана по-подробно. Достатъчно е да се каже, че възможностите на втората инстанция за ревизия на проверявания акт са били обвързани от задължителната сила на Тълкувателно решение № 1/06.04.2009 г. по т.д. № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС и не са били нарушени както правата на подсъдимия, така и процесуалните правила като цяло. В резултат на извършената дължима проверка, въззивната инстанция правилно е преценила, че отмереният размер на наложеното наказание „лишаване от свобода“ и „лишаване от право“ следва да бъде увеличен. При определяне на размера на наказанието на подсъдимия, първоинстанционният съд е отчел само смекчаващи наказателната отговорност обстоятелства, а именно – чистото съдебно минало, обстоятелството, че липсват данни за извършени от подсъдимия други нарушения на правилата за движение по пътищата, критично му отношение към извършеното, както и обстоятелството, че подсъдимият е изразил искрено съжаление за случилото се. Въззивният съд е установил наличие на едно единствено отегчаващо отговорността обстоятелство, изразяващо се в констатираното престъпно бездействие на подсъдимия, намерило проявление в липсата на каквото и да е усилие да въздейства върху спирачната уредба на управлявания от него автомобил. Това обстоятелство е наложило ревизия на размера на наказанието като наложеното на подсъдимия наказание е било увеличено от три години (абсолютният санкционен минимум за състава на това престъпление) на четири години лишаване от свобода. След приложението на чл. 58а, ал. 1 от НК и редуцирането му с 1/3 поради направеното от подсъдимия признание по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, наказанието е определено на две години и осем месеца „лишаване от свобода”. Респективно, наказанието по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК „лишаване от право за упражняване на определена дейност“ за срок от четири години е било увеличено на четири години и осем месеца лишаване от право да управлява МПС. Така отмерените наказания не са явно несправедливи, доколкото съответстват на обществената опасност на подсъдимия и на осъщественото от него деяние, поради което са годни да постигнат целите по чл. 36 от НК. Проверката на въззивния съдебен акт не констатира нарушение на правилата на чл. 54 от НК, тъй като не се установи определени обстоятелства, водещи до смекчаване отговорността на подсъдимия да са били надценени, а други, които я отегчават, да са били подценени. Като аргумент в подкрепа на довода на повереника на частния обвинител за увеличаване на размера на наказанието е посочено, че деянието е извършено на пешеходна пътека. Това обстоятелство няма как да бъде счетено за отегчаващо обстоятелство, защото е посочено изрично от законодателя като квалифициращ белег на престъплението по чл. 343, ал. 3, предл. последно, б. „б“ от НК. Съгласно чл. 56 от НК не са смекчаващи и отегчаващи обстоятелства тези, които са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление. Неоснователен е и доводът за неправилно приложение на института на условното осъждане по реда на чл. 66, ал. 1 от НК, подкрепен със съображения за невъзможност да бъдат постигнати целите на наказанието и в частност на генералната превенция. Известно е, че постигането на целите по чл. 36 от НК е една от основните предпоставки за прилагане института на условното осъждане, като първоинстанционният съд е дал достатъчен отговор защо в конкретния случай целите както на индивидуалната, така и на генералната превенция могат да бъдат постигнати, а въззивният съд се е солидаризирал към тези изводи. По принцип акцентът при определяне на размера на наказанието винаги следва да бъде поставян върху индивидуалната превенция на наказанието при обсъждането на възможността за отлагане на неговото изпълнение. Генералната превенция не следва да се игнорира, но не трябва да има приоритет при обсъждането на предпоставките за приложението на чл. 66 от НК, независимо от обостреното мнение на обществото по даден проблем. В противен случай би се стигнало до налагане на санкция, която удовлетворява обществото, но не поправя и не превъзпитава дееца, спрямо когото се налага. Подсъдимият Й. е с чисто съдебно минало, видно от приложената справка за съдимост на л. 34 от нохд, липсват данни същият да е извършил други нарушения на правилата за движение по пътищата и безспорно подсъдимият не е лице със завишена степен на обществена опасност, тъй като извършеното от него непредпазливо престъпление се явява изолиран случай в живота му. Подсъдимият е изразил критично отношение към извършеното и искрено съжаление за случилото се. Наличието на няколко смекчаващи наказателната отговорност обстоятелства и само на едно отегчаващо такова предопределя извода, че наказание, определено около санкционния минимум се явява справедливо. Оценката на всички обстоятелства, свързани с деянието и дееца, са оправдали заключението, че постигането на всички цели на чл. 36 от НК може да бъде реализирано чрез налагане на наказание в размер на четири години лишаване от свобода, което след редукцията по чл. 58а от НК е определено на две години и осем месеца, и отложено по реда на чл. 66, ал. 1 от НК за максимално предвидения срок от пет години, което е достатъчно строго наказание, наред с кумулативното такова по чл. 343г от НК в размер на четири години и осем месеца. Предвид изложените съображения ВКС не намери да е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. С оглед на това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 193 от 11.05.2018 г. на Софийския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 290/2018 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.