Р Е Ш Е Н И Е № 153 гр. София, 21 май 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на единадесети април две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ :ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА БИСЕР ТРОЯНОВ при участието на секретаря КРИСТИНА ПАВЛОВА и на прокурора ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ изслуша докладваното от съдия Кънчева касационно дело № 506 по описа за 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е образувано по искане на осъдения Л. А. Б. за възобновяване на производството по внчд № 307/ 2013 г. на Пловдивския апелативен съд и отмяна на решение № 185/ 29.10.2012 г. Релевират се основанията по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Алтернативно се иска делото да бъде върнато за ново разглеждане или ВКС да приложи правилния материален закон. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура мотивира становище, че решението не страда от приписаните му пороци и искането следва да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на съдебния акт установи следното: С решение № 130/ 19.09.2012 г. по нчд № 410/12 г. Пазарджишкият окръжен съд е приел за изпълнение присъда № 5/ 27.06.2011 г. на Първоинстанционния съд за тежки престъпления в гр.Торино, Италия по дело № 7382/2005 г., като е квалифицирал деянието като престъпление по чл.159а, ал.2, т.2 и т.4, вр. чл. 26 ал.1 от българския НК и е определил да изтърпи наказание от 10 години лишаване от свобода. Зачел е времето, през което Б. е бил задържан с мярка за неотклонение „задържане под стража” в България и в Италия. С решение № 178/ 24.10.2012 г. по внчд№ 422/12 г. Пловдивският апелативен съд отменил решението и отказал да приеме за изпълнение чуждата присъда. С решение № 212/ 15.07.2013 г. по к.д. № 568/13 г. ВКС, ІІ н.о. отменил по реда на възобновяването въззивното решение и върнал делото за ново разглеждане от въззивния съд. С решение № 185/ 29.10.2013 г. по внчд № 307/13 г. Пловдивският апелативен съд потвърдил първоинстанционния съдебен акт. Решението не подлежи на касационно обжалване и е влязло в сила от деня на постановяването му. Искането на осъдения е процесуално допустимо, защото е подадено в законния шестмесечен срок. Разгледано по същество е основателно. Оплакванията в искането са мотивирани с доводи за липса на съображения, обосноваващи извода на съда, че съответстващата правна квалификация на деянията, за които Б. е признат за виновен в Италия е тази по чл.159а от НК. Не е направена съпоставка на приетите от чуждия съд факти със съставомерните признаци на кореспондиращото престъпление по българския закон, в какъвто смисъл са задължителните указания на ВКС, дадени в отменителното му решение. Мотивите са неясни до степен на пълната им липса, което е основание за отмяна на съдебния акт. Върховният касационен съд намира възраженията за основателни. Действително мотивите на атакуваното решение са изключително кратки, схематични и до голяма степен неясни. Съображения по съществените за решаване въпроси на практика липсват, като съдът се е задоволил да преразкаже мотивите на първоинстанционното решение. Не са изпълнени указанията на касационната инстанция за начина, по който се решава въпроса на кое престъпление по българския закон съответства извършеното от дееца престъпление в чуждата държава. В мотивите съдът е посочил, че Б. е осъден в Италия за сексуална експлоатация и свеждане до робско подчинение /по чл.600 от НК на Италия и по чл.3 от Закон 75/58 г./, но не е изложил съображения защо деянията съответстват на престъплението трафик на хора по чл.159а ал.2 от нашия НК. Неяснотата на мотивите се задълбочава и от факта, че според Пловдивския апелативен съд осъденият вече е бил признат за виновен за трафик на хора в България, че първоинстанционният съд вече бил приел, че кореспондиращото престъпление не е по чл.155 ал.3 от НК и тъй като в тази част решението не е протестирано, той не може да приеме друго, за да не влоши положението на Б.. При тези напълно неясни и вътрешно противоречиви мотиви, касационният състав стигна до извод, че съдилищата поначало неправилно считат, че са обвързани със становището на прокуратурата, отразено в предложението, с което се инициира настоящото производство. Искателят е предаден на италианските власти по тяхно искане /с ЕЗА/ за провеждане на наказателно преследване срещу него, като издаващата държава /Италия/ е дала гаранции, че ако бъде осъден, ще го върне в България за изтърпяване на наказанието. Прокуратурата е органът, който изпълнява влязлата в сила присъда и затова тя е оправомощена да сезира съда, внасяйки предложение по чл.44 ал.13 вр. ал.11 от ЗЕЕЗА. Това предложение обаче няма характер на обвинителен акт, а с него само се предлага съдът да реши въпросите по чл.457 ал.2-5 от НПК. Затова съдът не е обвързан със становището на прокурора по отношение на кореспондиращото престъпление, а сам трябва да определи кой е текста от закона на Република България, предвиждащ отговорност за извършеното престъпление и съотв. да редуцира наказанието, определено с присъдата, ако то надвишава максималния срок на лишаването от свобода, предвиден за престъплението по българския закон /чл.457 ал.3 и ал.4 от НПК/. По същите причини не е обвързан и с правната квалификация на кореспондиращото престъпление, сочено от прокуратурата в протест срещу първоинстанционното решение или в искане за възобновяване. Правилното решаване на въпросите във връзка с изпълнение на присъдата са от изключителна важност както за осъдения, така и за осъдилата лицето държава, поради което въззивният съд може да квалифицира деянието и по друг текст от нашия закон, ако счита, че той е съответният за извършеното престъпление в чуждата държава. Разбира се, ако въззивното производство е инициирано само по жалба на осъдения, съдът не може да определи по-високо по размер наказание от наложеното от първоинстанционният съд. На следващо място, както внеслият предложението прокурор, така и съдилищата неправилно приемат, че при решаване на въпроса кое е кореспондиращото престъпление се вземат предвид нормите от българския закон, действали към момента на деянието. Производството е за привеждане в изпълнение на наказанието по чужда присъда, поради което приложението на чл.2 ал.2 от НК е изключено. Преценката за приложимия материален закон за престъплението/ съотв. по-благоприятния такъв/ се прави от съда по същество, т.е от чуждия съд. Българският съд определя съответстващото престъпление по НК, действащ към момента на приемане на чуждата присъда и това ясно е казано и в отменителното решение на ВКС. Затова, ако Пловдивският апелативен съд счита, както прозира от мотивите, че Б. е осъден в Италия за престъпления, които разкриват признаците на склоняване към проституция или свождане към съвкупление, то не съществуват процесуални или материално-правни пречки да приеме квалификацията по чл.155, ал.5, вр. ал.3 от НК- текста предвижда същия максимален размер на наказанието лишаване от свобода. Отново следва да се подчертае обаче липсата на анализ на фактите в чуждата присъда и на правни съображения по съществените въпроси от предмета на делото. Допуснатите нарушения са съществени, тъй като не може да се разбере как съдът е формирал извода, че кореспондиращото престъпление е това по чл.159а от НК, а не по чл. 155 ал.5, вр. ал.3 НК или по чл.159в от НК- всички наказуеми с лишаване от свобода до 10 години. Предвид на гореизложеното Върховният касационен съд, второ наказателно отделение прие, че решението на Пловдивския апелативен съд следва да бъде отменено по реда на възобновяване и делото върнато за ново разглеждане. Затова и на основание чл.425 ал.1 т.1 от НПК Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА производството по внчд № 307/2013 г. на Пловдивския апелативен съд. ОТМЕНЯВА решение № 185/ 29.10.2013 г. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на съда. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: