1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 158
София, 04 декември 2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на дванадесети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ
ВАЛЯ РУШАНОВА
при участието на секретаря Марияна Петрова, и в присъствието на прокурора Явор Гебов, изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 419 по описа за 2020 година.
Производството е по реда на „Глава двадесет и трета” от НПК, образувано по протест на Апелативна прокуратура-София, жалба на подсъдимия Р. Н. Ч., подадена чрез неговия защитник, и жалба на частния обвинител и граждански ищец Г. М. А., против решение № 466 от 21.11.2019 г, постановено по внохд № 1076/2019 г. на Апелативен съд – София.
Прокурорът оспорва наказателната част на съдебния акт и претендира наличието на всички основания по чл.348, ал.1 от НПК с искане за връщане на делото за ново разглеждане за осъждане на подсъдимия по първоначално предявеното му обвинение по чл.115, във връзка с чл.18, ал.1 от НК. Пред ВКС прокурорът при Върховната касационна прокуратура не поддържа протеста и счита, че оспореното решение трябва да се остави в сила.
Частният обвинител и граждански ищец атакува наказателната и гражданска части на въззивното решение и релевира всички касационни основания с искане то да бъде отменено, а делото - върнато за ново разглеждане. Алтернативно моли решението да бъде изменено, като бъде уважен изцяло предявеният срещу подсъдимия Ч. граждански иск. Пред ВКС адвокати Д. и Т. - повереници на жалбоподателя (редовно призован, не се явява), поддържат жалбата и претендират присъждане на разноските, направени в касационното производство.
Подсъдимият изразява недоволство само по отношение на гражданско-осъдителната част на въззивното решение с искане за намаляване размера на присъденото обезщетение. Пред ВКС подс.Ч. и защитника му – адв.К., поддържат жалбата.
За да се произнесе Върховният касационен съд, I н.о., взе предвид следното:
С присъда по нохд № 1101/2018 г. Софийският градски съд осъдил подсъдимия Ч. за три престъпления: на основание чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода” за срок от 10/десет/ години; на основание чл. 354а, ал. 3, предл. 2, вр. ал. 1, т. 1 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода” за срок от 2/две/ години и глоба в размер на 2000/две хиляди/ лева и на основание чл. 339, ал. 1, предл. 2 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода” за срок от 2/две/ години. На основание чл. 23, ал. 1 и ал. 3 от НК съдът определил едно общо, най-тежко наказание – 10/десет/ години лишаване от свобода при първоначален строг режим, и глоба в размер на 2000/две хиляди/ лева. На основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, подсъдимият е осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди на гражданския ищец в размер от 170 000/сто и седемдесет хиляди/ лева, ведно със законната лихва, като е отхвърлен предявения граждански иск за разликата до 350 000/триста и петдесет хиляди/ лева, поради недоказаност.
С решение № 466 от 21.11.2019 г. по внохд № 1076/2019 г, САС изменил първоинстанционната присъда, както следва: преквалифицирал деянието по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, в такова по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК и наложил на подсъдимия наказание от 3/три/ години лишаване от свобода; преквалифицирал престъплението по чл. 354а, ал. 3 от НК в такова по чл. 354а, ал. 5 от НК и наложил на подсъдимия наказание глоба в размер на 700/седемстотин/ лева; на основание чл.23, ал.1 и 3 от НК определил общо наказание от три години лишаване от свобода, което отложил на основание чл. 66 от НК за изпитателен срок от 5/пет/ години и присъединил глобата от 700/седемстотин/ лева; намалил размера на уважения граждански иск на 60 000/шестдесет хиляди/ лева.
Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, установи:
Макар и да са ангажирани всички основания по чл.348, ал.1 от НПК, в протеста са изложени данни в подкрепа само на основанието по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, като изрично е застъпено становището, че основанията по чл.348, ал.1, т.т.1 и 3 от НПК се претендират като последица на първо посоченото касационно основание.
На плоскостта на чл.348, ал.1, т.2 от НПК се поддържа, че при преценката на фактите, с оглед на приложимия закон, съдът е игнорирал уврежданията на дясната длан на пострадалия, механизмът, по който е получено това увреждане, обстоятелството, че поведението на подсъдимия е преустановено след намесата на св.К. и значителния брой на ударите, довели до нараняванията на пострадалия.
Обстоятелствата, на които е поставен акцент в протеста, са съобразени от САС и не са игнорирани. Затова е достатъчен внимателният прочит на мотивите на въззивното решение. Може да се допълни, че на намесата на свид. К. се придава значение, каквото обективно няма. Инкриминираното деяние е извършено за времето, посочено от въззивния съд. Що се отнася до защитното нараняване, възражението се отнася до факт, какъвто не е приет от въззивния съд, а и в тази насока не се прави съответно възражение – че фактите от кръга на чл. 102 от НПК не са установени надлежно.
При тези съображения ВКС намира, че поддържаните от прокурора възражения, че съдът е игнорирал доказателства и не ги е анализирал, е неоснователно.
Частният обвинител и граждански ищец е заявил недоволство срещу оправдаването на подсъдимия по чл. 115, вр. чл. 18 от НК, срещу преквалификацията на престъплението по чл. 354, ал. 3 от НК, в такова по чл. 354, ал. 5 от НК, срещу приложението на чл. 66 от НК и срещу намаляване на обезщетението за неимуществени вреди.
На плоскостта на чл. 349, ал. 3 от НПК, възражението на частния обвинител, свързано с обвинението по чл. 354а, ал. 5 от НК, е недопустимо и следва да бъде оставено без разглеждане. Безспорно е, че той може да атакува въззивния съдебен акт, когато са накърнени неговите права и законни интереси, и може да иска влошаване на положението на подсъдимия, но само в границите, определени от престъпното деяние, от което е претърпял имуществени и/или неимуществени вреди – в случая от деянието по чл. 129, ал. 2 от НК.
Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК се поддържа при следните данни: САС е приел ново фактическо положение, различно от приетото от СГС, а именно, че ударите „не са били нанесени със значителен интензитет“, като не е посочил доказателствената му основа; въззивният съдебен акт е изграден на базата на недопустими предположения; въззивният състав може да бъде упрекнат в тенденциозност и едностранчивост в интерпретацията на доказателствените източници; САС е боравил с „доказателствата“, отклонявайки се от действителното им съдържание; САС е „изключил от анализа си редица обстоятелства, свързани с версия, различна от представената от защитата; твърди се също нарушение по чл. 339, ал. 2 от НПК.
Законът позволява на въззивната инстанция да извърши собствен анализ на събраните по делото доказателства и да им даде собствена оценка. И това САС е сторил, като анализирайки характера на нанесените рани и механизма на причиняването им, е извел степен на използваната от подсъдимия сила („интензитет“), различна от приетата от СГС. Тази оценка не е и не представлява ново фактическо положение, а нова оценка на редица фактически положения, които имат значение за формирането ѝ.
Следващите възражения са заявени от жалбоподателя декларативно. Не са посочени фактите, приети за установени от въззивния съд, които според жалбоподателя се основават на недопустими предположения. Не са посочени доказателствата, които въззивния съд е оценявал, отклонявайки се от действителното им съдържание. Не са посочени и обстоятелствата, които въззивния съд е изключил от анализа си, а именно те са били свързани с версия, различна от предоставената от защитата. Не са конкретизирани и доказателствените източници, за които се претендира да са интерпретирани едностранчиво и тенденциозно от въззивния съд. Още по-малко са разкрити доводите, поставени на вниманието на САС, които не са получили отговор адекватен на изискванията на чл.339, ал.2 от НПК.
Така направените възражения предпоставят извършване на служебна проверка от ВКС, каквато не му е присъща, а и не позволяват на касационната инстанция да им даде отговор, съответен на изискванията на чл. 354, ал. 4, във вр. чл. 339, ал. 1 и ал. 2 от НПК.
При изложеното, ВКС не намери при разглеждане на делото да са допуснати претендираните от прокурора и частния обвинител и граждански ищец нарушения на процесуалните правила, нито пък такива, за които третата инстанция следи служебно, тези от кръга по чл.348, ал.3, т.т.2-4 от НПК.
Предвид горното, в рамките на фактите, приети за установени от въззивния съд, законът е приложен правилно. Наличието на признаците, от обективна и субективна страна на инкриминирания от САС престъпен състав, е предопределило ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия, като извършеното от него осъществява състава на чл. 129, ал. 2 от НК. Фактите не позволяват положителен извод за наличието на пряк умисъл, а коментарът за наличието на евентуален такъв, не предпоставя друг изход на делото.
Възражението на прокурора за явна несправедливост на наложеното наказание е ангажирано като последица от претендираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Отделно е посочено, че наложеното наказание е занижено спрямо обществената опасност на извършеното деяние и като такова е явно несправедливо. Известно е, че степента на обществена опасност на конкретното деяние произтича от редица обстоятелства, и въпреки това прокурорът не се е ангажирал да посочи, с които от тях съдът не се е съобразил, или не е ценил въобще или е ценил недостатъчно адекватно на обективното им значение. Така направеното възражение не може да получи отговор, различен от казаното по-горе относно съответността на възраженията с изискванията по чл.351, ал.1 от НПК. ВКС не извършва служебна проверка и е длъжен да изготви решението си в съответствие с изискванията на чл.354, ал.4, във връзка с чл.339, ал.1 и 2 от НПК.
Частният обвинител поддържа, че „съответни на извършените от подсъдимия престъпления биха били увеличени по размер наказания, респективно общо наказание, което да бъде изтърпяно ефективно“.
Вече стана дума за това в какви предели тази страна в наказателното производство може да претендира накърнени права и законни интереси, във връзка с което той не може да иска увеличаване на наложените на подсъдимия наказания за престъпленията по чл.354 и 339 от НК, каквото всъщност произтича от така направеното възражение на плоскостта на чл.348, ал.1, т.3 от НПК.
От друга страна, необяснимо частният обвинител е аргументирал своето виждане за размера на наказанията със съображения свързани с инкриминираното срещу подсъдимия обвинение по чл. 339 от НПК. Не са посочени данни, на които се основава преценката му за явна несправедливост на наложеното наказание за престъплението по чл. 129, ал. 2 от НК. Тук важи казаното в предходния абзац. ВКС не извършва служебна проверка и няма как да даде отговор на възражения, несъответстващи на изискванията на чл. 351, ал. 1 от НПК.
При изложеното дотук, настоящият състав на ВКС не намира наложеното на подсъдимия наказание за престъплението по чл. 129, ал. 2 от НК да е несъответно на обстоятелствата по чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК.
Частният обвинител оспорва приложението на чл.66 от НК, като твърди, че е нарушен балансът между индивидуалното му и общопревантивно действие.
Възражението е основателно, защото е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.
При наличието на двете формални предпоставки по чл. 66, ал. 1 от НК(чисто съдебно минало и наказание лишаване от свобода в размер до 3 години), САС е приел, че за постигане на целите на наказанието и преди всичко за поправянето на дееца, не е необходимо той да изтърпи наказанието ефективно, тъй като подсъдимият не представлява личност с висока степен на обществена опасност. Последното, според САС, произтича от обстоятелствата: инкриминираното престъпление е с инцидентен характер; съдействал е на разследващите органи, като предал дрехите, с които е бил в процесната нощ; дал е обяснения и в двете фази на процеса, с които макар и без характер на самопризнания е подпомогнал разкриването на обективната истина; фирмата, която управлява развива успешна дейност; процесуалното му поведение в хода на производството било „перфектно“; „с отличен образователен ценз е“.
Изводът за степента на обществена опасност на подсъдимия е направен в нарушение на изискванията на процесуалния закон – не са съобразени всички обстоятелства относими към изследвания въпрос, а други такива са надценени от съда по същество.
Надценено е значението на приобщените с протокол за доброволно предаване дрехи на подсъдимия и дадените от него обяснения в хода на производството. Те не са били със съществено и/или решаващо значение за разкриването на обективната истина, предвид на наличния по делото доказателствен материал. Развиваната успешна търговска дейност и притежаваният от него образователен ценз не представляват смекчаващи вината обстоятелства, с възможност да принизят тежестта на извършеното престъпление. Образователният ценз (завършеното юридическо образование), поначало предполага и друга оценка, която не характеризира положително подсъдимия. Не налага различен извод и доводът на САС за „перфектното процесуално поведение“ на подсъдимия, защото изпълнението на това негово законово задължение не заслужава допълнителна снизходителност.
Деецът се характеризира и посредством осъщественото от него деяние. Фактите, приети за установени от въззивния съд, относно начина на извършване на престъплението, броят на ударите, в голямата им част нанесени срещу пострадалия след падането му на земята, ожесточеността на нападението, използваното средство, са били игнорирани от въззивния съд. Вън от погледа на съда са останали и броя на причинените средни телесни повреди – четири с характер на разстройство на здравето временно опасно за живота и четири с характер трайно затрудняване движението на крайник. Тези обстоятелства обаче, свидетелстват за изключителната безчовечност и упоритост, с които се отличава деянието извършено от подсъдимия и не подкрепят извода за ниската степен на обществена опасност на дееца. Основателността на възражението за явна несправедливост на наказанието поради приложимост на чл. 66 от НК, не се разколебава и от „инцидентния характер“ на проявата. Конкретният престъпен акт срещу здравето и телесния интегритет на личността на пострадалия повече прилича на наказателна акция, отколкото на случаен, изолиран физически сблъсък.
За да се отложи изпълнението на наказанието лишаване от свобода, законът изисква, освен наличие на формалните основания по чл. 66, ал. 1 от НК и преценка ще се постигнат ли целите на наказанието, без деецът да бъде изолиран от обществото, като във фокуса на тази преценка стои тежестта на извършеното и степента на обществената опасност на дееца. Независимо, че институтът на условното осъждане отдава преимуществено значение на индивидуалната/специална/ превенция, това не означава, че следва да бъде пренебрегнато възпитателното и предупредително въздействие върху останалите членове на обществото. В конкретния случай, въззивният съд е подценил проявата на неоправдана жестокост в начина на извършване на деянието, както и поначало високия ръст на зачестилите в обществото ни прояви на саморазправа, при които човешкото здраве е пренебрегната ценност.
С оглед на изложеното, ВКС счита, че отлагането на изпълнението на наложеното на подсъдимия Ч. наказание е неправилно. Тази неправилност произтича от надценяването на редица обстоятелства и подценяването на други такива, несъобразяването на трети, относими към решаването на въпроса за това възможно ли е подсъдимият да бъде поправен и без ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.
Във връзка с констатираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, възраженията срещу справедливостта на обезщетението за неимуществени вреди следва да получат убедителен отговор при новото разглеждане на делото, доколкото част от обстоятелствата, за които стана дума, пренебрегнати от съда по същество, имат значение и за постигане на справедливостта по смисъла на чл.52 от ЗЗД.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 1 и т. 2 от НПК, във връзка с чл.355, ал.1 т.т.1 и 2 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И:ОТМЕНЯ решение № 466 от 21.11.2019 г., постановено по внохд № 1076/2019 г. на Софийския апелативен съд и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |