5 Върховен касационен съд на Република България Р Е Ш Е Н И Е № 197 гр.София, 10 декември 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо наказателно отделение в съдебно заседание на шести април две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА МИНА ТОПУЗОВА със секретар АВРОРА КАРАДЖОВА при участието на прокурора НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ изслуша докладваното от председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ наказателно дело под № 454/2012 Г. Главният прокурор е отправил до ВКС по реда на глава тридесет и трета от НПК искане за възобновяване на частното наказателно дело на Пловдивския окръжен съд, завършило с окончателното (неподлежащо на обжалване) потвърждаване на прекратяването на наказателното производство, което постановил прокурор от Пловдивската районна прокуратура. Делото на ПОС, чието възобновяване е поискал главният прокурор, е второинстанционно (въззивно) - 1550/2011 г., а с определението по него – 784 от 9 септември 2011 г., окръжният съд освен че потвърдил прокурорския акт, първо отменил определението на Пловдивския районен съд, с което постановлението на прокурора е било отменено и прекратеното с него наказателно производство - върнато в ПРП с указания. Главният прокурор е оспорил определението на ПОС на основанията за възобновяване, свързани с т.1 и 2 на чл.348, ал. 1 НПК. Доводите в искането са обаче преимуществено процесуални; дори нарушението на закона по т.1 е претендирано, доколкото има отношение към процесуалния въпрос за предмета на доказване на престъпленията по чл.209 и 217 НК, за извършването на които е било прекратено наказателното производство. Искането за възобновяване на делото, включително за новото му разглеждане във въззивния окръжен съд е поддържано от прокурора пред ВКС, а другата страна - Д. К., свързван с извършването на престъпленията по чл.209 и 217 НК, е за отхвърляне на искането. ВКС намери, че трябва да остави в сила оспореното от главния прокурор определение. Липсват претендираните основания за неговото отменяне по реда на възобновяването. ПОС не е бил длъжен да отменя проверяваното от него определение на ПРС като постановено от незаконен съдебен състав. Вярно е, че това е същият първоинстанционен състав, който вече е разглеждал делото: съдията С. Б. е отменила веднъж прекратяването от прокурора на наказателното производство и е направила същото втори път. Такова двукратно произнасяне обаче не нарушава не само изричния чл.29, ал.1, т. 1, б.”в” НПК, но и втората алинея на разпоредбата. Ако и законодателят смяташе, че такова произнасяне при всички случаи води до предубеденост у съответния съдия, хипотезата също щеше да бъде между изрично уредените в чл.29, ал.1 НПК. Последната разпоредба е от вида на забранителните и по общо правило изисква ограничително (стеснително) тълкуване (също: Т.р. 1/02-ОСНК, мотиви към т.5; вж.същото за друга забранителна норма в НПК и в р. 853/05-06-І – Бюл. 10/05), а този вид тълкуване не позволява разпоредбата да бъде прилагана към хипотези извън описаните. Нещо повече-тъкмо поради това тълкуване е възможно от обхвата на забранителна норма да бъде дори изключена хипотеза, която само формално спада към изрично уредените (вж.напр.в р. 470/08-І, Бюл. 5/09). От друга страна, за причисляването и към хипотезите по ал.2 не е достатъчно, че съдията, който осъществява съдебен контрол на прекратяването на наказателното производство от прокурора, р а з г л е ж д а м а т е р и а л и т е п о д е л о т о … [и]…о б с ъ ж д а д о к а з а т е л с т в а т а” (с.2 от искането на главния прокурор , подч. - ВКС) – без да върши тази дейност съдът изобщо не би могъл да „ръководи производството и [да] решава всички въпроси по делото” (чл.27, ал.1 НПК). Друго би било, ако при осъществяване на контрола по чл.243, ал. 4 НПК, съдията, постановил определение по ал.5, т. 3, „дава преценка извършено ли е престъпление и кой е неговият автор” (вж. отново цитираното искане) - такава преценка наистина би породила въпроса за наличие на предубедеността и заинтересоваността, каквито има предвид чл.29, ал. 2 НПК, но преценката за наличието на престъпление и неговия автор все пак трябва да бъде обективирана. Нищо подобно не може да бъде констатирано в мотивите на ПРС, и то не само в първото му отменително определение - и двата пъти съдът е останал безпристрастен относно становищата, противопоставени по делото, и е настоявал единствено за допълнителното им изясняване (неслучайно никой освен главният прокурор, не е оспорвал на това основание произнасянето на ПРС). В същото време ВКС не смята за необходимо такова допълнително изясняване на делото, за каквото частично настоява и главният прокурор. Вярно е, че причиняването на вреди от престъплението по чл.209 НК е основен факт от предмета на доказване, но неизясняването му престава да има това съществено значение, ако не са могли и няма вероятност да бъдат изяснени други, също така основни факти (сходно е положението със случая, разгледан в р. 634/04-05-І, Бюл. 10/04, при който също е било съпоставено значението за наказателната отговорност, което има доказването на размера на присвоителното престъпление, от една страна, и, от друга - поведението, чрез което е осъществено посегателството). И в случая сега са останали безплодни усилията в досъдебното производство да бъдат установени обстоятелства с отношение към изпълнителното деяние на всяка престъпна измама, и в частност – към единия от резултатите от него: да бъде заблуден някой и това именно да го е предизвикало той да извърши имуществено разпореждане в своя вреда (другия престъпен резултат). В нето едно от техните многобройни изявления по делото, дори смятаните по него за пострадали Н.Х. и Г.М. не твърдят, че на 15.ІІ.2008 г. са били заблудени от Д.К. да му продадат недвижимите си имоти, предмет на нотариалния акт № 68 от с.г., издаден от нотариуса Н.Б.. Напротив, според двамата те се уговорили с К. да им осигури в заем 400 хиляди евро за издължаване по изпълнителните дела, заведени от техни кредитори, като постигнали също така уговорката да му прехвърлят само привидно посочените имоти, докато К. от своя страна трябвало да им съдейства, както да се издължат към кредиторите си, така и в едногодишен срок да намерят купувач за част от имотите, и с платеното от купувача да върнат взетия заем плюс лихва от 150 хиляди (общо 550 хиляди) евро; след връщането на заема в този срок К. се задължил на свой ред да върне на Х. и М. останалата част (непродадената на трето лице) от имотите, като им ги прехвърли обратно. Твърдения, че в описаните отношения е действано под заблуда, не са правили и други свидетели по делото, а това е още по-важно при разследването на измамата, при която деецът използва именно договорни отношения, за да прикрие, че въобще не възнамерява да се съобрази с тях (за този престъпен способ вж.още р. 404/95-І, Сб. с.86, но също така р. 728/03-І, Бюл. 12/03; 1037/06-І, Бюл.8/07; 338/08-І, Бюл. 9/08; 67/11-І, Бюл. 2/11; 790/М-І, Бюл. 3/12). Твърденията по повод на описаните уговорки са всъщност, че изненадващо за Х. и М., К. отказал да изпълни своята част от уговореното, като на практика провалил проектираната сделка с третото лице (купувача Ив.К.) и заявил, че смята задължението на двамата към него в размер вече не на 400 (550 – с лихвата) хиляди, а на 800 хиляди евро, и по-късно сам обявил за продажба като свои спорните имоти. Изненадващото за Х. и М. поведение на К. не изключва, разбира се, то да е резултат не от променено, а от истинското му намерение, което да е крил от тях още при сключването на ощетяващата ги в такъв случай сделка на 15.ІІ.2008 г. По делото обаче такова престъпно по смисъла на чл.209 НК намерение е останало само предполагаемо. Направено е било възможно да бъдат изяснени действителните отношения, и то не само между страните по сделката, но и всички други отношения, свързани с нея (например с Й.Б.-документирал осигуряването на 400-те хиляди евро, или с К.-потенциалния купувач на част от имотите), и все пак предположенията останали. Както е посочил при второто разглеждане на делото ПРС, позициите на Х., М. и К. не са претърпяли никаква промяна, но е по-важно да се каже, че нито този съд тогава-с преценената от него нужда от допълнително разследване, нито главният прокурор сега- с частичното и потвърждаване, не насочват реалистично към някакви нови доказателствени възможности. Според ВКС претендираното допълнително разследване няма да внесе яснота относно случилото се преди и след 15.ІІ.2008 г., тъй като на изхода от делото не би се отразило не само вече отбелязаното по-горе установяване на точния размер на вредата от сключената на тази дата сделка, но също така исканата от главния прокурор нова оценка на доказателствата. В последната насока проявеният от ПОС скептицизъм е по-убедителен, макар и ВКС да го подкрепя по различни съображения: най-вече защото към момента на потвърденото от ПОС прекратяване на наказателното производство доказателствата за извършена измама освен че са косвени, не сочат този извод и като единствено възможният-неотменимо изискване при косвеното доказване (вж.и р. 93/94-ВК, Сб., с.108; р. 90/95-І, Сб.,с.17). Така например при повторното разглеждане на делото, и сам ПРС се е уверил в безрезултатността на опита да бъде разбрано какво субективно отношение към собствеността на имотите след извършване на сделката с тях стои зад проявите както на Х. и М. (например, че ги декларирали и платили данъците за тях, или пък че продължили договора за охраната им), така и на К. (например, че завел изпълнителни дела за връщане на имотите). Същата доказателствена нееднозначност, впрочем, стои и зад техни прояви преди извършването на сделката-например, че Х. и М. са платили на К. адвокатски хонорар от 10 000 евро, не за нещо друго, а за да им осигури заема от 400 000 евро, или пък че К. не извършил дори оглед на имотите, които закупил (адвокатският хонорар не е единствената сума в повече, уговорена с оглед на 400-те хиляди евро; ако купувачът е сигурен, че придобива нещо, многократно по-скъпо от цената, която плаща, не е нужно да прави нещо повече). Ръководен от всичко изложено и съобразено с останалите приложими разпоредби от глава тридесет и трета от НПК, ВКС-І н.о. Р Е Ш И: Оставя в сила по реда за възобновяване на наказателните дела въззивно определение № 784 от 9 септември 2011 г. по вчнд 1550/2011 г. на Пловдивския окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: /СЛ