10 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 249 гр. София, 11.05.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 667 по описа за 2020г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Я. Ш. М., Р. Я. М. и В. Я. С., представлявани от адв. П. С., срещу решение № 2419 от 06.11.2019г. по в.гр.д. № 575/2019г. на САС, 2 състав, с което, след частична отмяна на решение № 7142 от 15.11.2018г. по гр.д. № 5028/2016г. на СГС, I ГО, 6 състав, са отхвърлени предявените от тях против ЗК „Лев Инс” АД искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над 120 000 лева до 170 000 лева, претендирани от всеки от тях.
Касаторите излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат, че при определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е нарушил установения в чл.52 ЗЗД принцип и трайната практика на ВКС по прилагането му, без да съобрази и оцени всички релевантни обстоятелства. Считат, че въззивният съд е допуснал и нарушение на чл.51, ал.2 ЗЗД при преценката за наличие на съпричиняване на увреждането от страна на пострадалата, без да съобрази, че съгласно заключението на комплексната съдебна медицинска и техническа експертиза с оглед подвижността на седалката и движението на тялото заедно с нея наличието на предпазен колан не би имало ефективно действие, т.е. същият не би осуетил или ограничил вредите. Поддържат, че въззивният съд не е обсъдил въведените в жалбата оплаквания и всички събрани и относими доказателства.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК като сочат следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти? Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с ППВС № 4/1968г., решение № 108 от 30.06.2017г. по т.д. № 60323/16г. на ВКС, решение № 112 от 21.06.2017г. по т.д. № 60334/16г. на ВКС, решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 749 от 05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 114 от 03.11.2014г. по т.д. № 1053/2012г. на ВКС, решение № 302 от 04.10.2011г. по гр.д. № 78/2011г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 51 от 13.02.2012г. по гр.д. № 465/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о.
2. Какво се включва в понятието „обичайни болки и страдания” при смърт на близък при предявен иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./? Касаторите поддържат, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
3. Следва ли съдът при определяне на дължимо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, да съобразява и лимитите на застраховатгелно покритие, както и социално-икономическата обстановка в страната? Касаторите поддържат, че въпросът е решен в противоречие с решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение от 08.02.2006г. по гр.д. № 1575/2003г. на ВКС, ГК, III г.о.
4. При въведено възражение за съпричиняване по предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ следва ли приносът на пострадалия да бъде доказан по категоричен начин в хода на производството от страната, която го е въвела, и изводът за наличието му – да бъде направен след анализ на цялата доказателствена съвкупност? Считат, че по въпроса е налице противоречие с т.7 от ППВС № 17/1963г., решение № 151 от 12.11.2012г. по т.д. № 1643/2013г. на ВКС, решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/2013г. на ВКС, решение № 205 от 30.05.2015г. по т.д. № 2976/2013г. на ВКС, решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 27 от 15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 19 от 08.02.2017г. по гр.д. № 50177/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 71 от 14.07.2016г. по т.д. № 1241/2015г. на ВКС, решение № 18 от 17.09.2018г. по гр.д. № 60304/2016г. на ВКС.
5. Следва ли степента на съпричинване, определена от съда по уважено възражение с правно основание чл.51, ал.2 ЗЗД, да съответства на обективния принос на пострадалия за настъпването на вредите и дали при определяне степента на съпричиняване при деликт съдът следва да извърши анализ и съпоставка на поведението и тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат? Касаторите поддържат, че е налице противоречие с решение № 50 от 18.05.2017г. по т.д. № 598/2016г., решение № 151 от 12.11.2012г. по т.д. № 1643/2013г. на ВКС, решение № 153 от 31.10.2011г. по т.д. № 971/2010г. на ВКС.
6. Длъжен ли е съдът в решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните? Касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 749 от 05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 114 от 03.11.2014г. по т.д. № 1053/2012г. на ВКС, решение № 302 от 04.10.2011г. по гр.д. № 78/2011г. на ВКС, III г.о., решение № 51 от 13.02.2012г. по гр.д. № 465/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 271 от 30.01.2018г. по гр.д. № 341/2017г. на ВКС, решение № 553 от 27.06.2013г. по гр.д. № 196/2012г. на ВКС, решение № 59 от 15.03.2012г. по гр.д. № 434/2011г. на ВКС, решение № 28 от 02.02.20218г. по гр.д. № 1639/2017г. на ВКС, решение № 422 от 22.12.2015г. по гр.д. № 2407/2015г. на ВКС, решение № 302 от 04.10.2011г. по гр.д. № 78/2011г. на ВКС, III г.о., решение № 51 от 13.02.2012г. по гр.д. № 465/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., ППВС № 7 от 27.12.1965г., ППВС № 1 от 13.07.1953г., решение № 93 от 06.07.2010г. по т.д. № 808/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 125 от 29.05.2012г. по гр.д. № 534/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 200 от 21.10.2013г. по гр.д. № 2254/2013г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 239 от 14.11.2012г. по гр.д. № 1207/2011г. на ВКС, II г.о., решение № 157 от 11.02.2016г. по т.д. № 3638/2014г. на ВКС, решение № 134 от 19.11.2015г. по т.д. № 3495/2014г. на ВКС, ТК, II т.о.
7. Какви са критериите, при преценката на които съдът следва да избере кое от две противоречиви заключения да кредитира, и следва ли съдът при преценката си да се ръководи от останалите материали по делото? Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 241 от 23.10.2013г. по гр.д. № 3194/2013г. на ВКС, I г.о., решение № 108 от 16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 762 от 20.07.2011г. по гр.д. № 1371/2009г. на ВКС, I г.о., решение № 60 от 25.03.2013г. по т.д. № 475/2012г. на ВКС, II т.о.
8. Налице ли е процесуално нарушение, ако въззивният съд не допусне до разпит свидетели, а при преценката си е установил, че разпитаните вече такива не са установили твърдените болки и страдания от правоимащите при предявен пряк иск срещу застраховател? Твърдят, че въззивният съд е процедирал в противоречие с т.7 от ППВС №6/2968г. и решение № 165 от 18.05.2013г. по гр.д. № 1008/2013г. на ВКС, IV г.о.
9. Налице ли е процесуално нарушение в случаите, когато въззивният съд не допусне проискана експертиза, а заключението по нея ще има значение за решаващата воля на съда? Считат, че е налице противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС и т.10 от ТР № 1 от 04.01.2001г. по т.д. № 1/2000 на ОСГК на ВКС.
10. Следва ли въззивният съд при намаляване на определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди по предявен пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ и при увеличаване на приетия от него размер на съпричиняването по чл.51, ал.2 ЗЗД от страна на пострадалото лице да постанови мотиви за неправилност на първоинстанционното решение в отменената му част? Касаторите поддържат, че е налице противоречие с т.19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и решение № 163 от 04.10.2016г. по т.д. № 3456/2015г. на ВКС.
Ответникът ЗК „Лев инс” АД оспорва касационната жалба. Излага съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че поради частичното влизане в сила на първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата от по 60 000 лева за всеки от ищците следва да се приеме, че със сила на пресъдено нещо са установени елементите от фактическия състав на чл. 226, ал.1 КЗ /отм./ - наличие на валидна застраховка по риска „гражданска отговорност“ със застрахователното дружество, в рамките на действие на която е настъпило застрахователното събитие, причиняване на неимуществени вреди на сродниците на починалия, причинната връзка между противоправното деяние, вредоносния резултат и вината на прекия извършител. Приел е за безспорен и установеният от първоинстанционния съд механизъм на произшествието. Намерил е за спорни във въззивното производство въпросите относно размера на обезщетението за причинените на ищците неимуществени вреди и наличието или не на принос от страна на починалия за настъпване на вредите и неговото стойностно изражение спрямо този на прекия причинител на увреждането.
Въз основа на събраните в първоинстанционното производство гласни доказателствени средства въззивният съд е приел за установено, че семейството на починалата живеело заедно, задружно и в дух на разбирателство и взаимопомощ; преди катастрофата съпругът и децата били весели и общителни, което драстично се променило; не желаели да общуват с другите хора, децата се затворили в себе си и макар че всеки поел по собствен път, продължават да скърбят и често да посещават гробищата; съпругът Я. също се променил много, като спрял да общува и се затворил в себе си.
Въз основа на приетите в първоинстанционното производство заключения на съдебно-психологическа експертиза е намерил за установено, че при ищцата В. С. след загубата на майка й са били налице състояние на шок, остра фаза на реакцията на загуба, която е продължила няколко дни. Било е налице чувство на самотност, тъй като ищцата е била изградила силна привързаност към майка си, разделяла се е рядко и за кратко, спели са в една стая. Няколко месеца след травматичното преживяване са били налице невротични преживявания като нарушен апетит, довел до отслабване на тегло, трудности в съня, както и страхови преживявания, свързани с починалата. Взел е предвид, че към момента на експертизата не се установява невротична сипмтоматика, но са налице анамнезни данни за емоционална неустойчивост и персистиращи преживявания в определени ситуации, касаещи загубата. При ищеца Я. М. са били налице състояния на шок и отричане, остра фаза на реакция на загуба и траурна реакция. При него и в резултат на претърпяната значима лична загуба са възникнали негативни емоционални преживявания, които са се изразили в остра реакция на тъга и емоционален шок, безпокойство, напрежение, тревога, подтиснато настроение и последици в когнитивната сфера. Налице са били подтиснат апетит, проблеми със съня и ограничение на контактите в социалната сфера, като и към момента на експертизата са налице невротични симптоми - понижен праг на емоционално реагиране, лесна раздразнимост, емоционална лабилност, снижение на когнитивните функции-трудна концентрация, страда способността за съсредоточаване за по-продължителен период от време, налице са дискретни паметови нарушения, изразени в по-силна степен от преди периода на загубата. При ищеца Р. М. са възникнали негативни емоционални преживявания, които са се изразили в остра реакция на тъга и емоционален шок, безпокойство, напрежение, тревога, тъга, чувство на празнота и тежест, които са продължили няколко месеца след загубата. Поради обстоятелството, че е бил подложен на силни психотравмиращи преживявания в траурните ритуали, той е прeживял остра психотравма, последиците на която са установими и към момента на експертизата - налице са прояви на флашбекс-картини от травматичните събития, както и страхови изживявания, касаещи загубата, като при този ищец се установява невротична симптоматика под формата на емоционална неустойчивост, картини от травматичните събития, както и страхови изживявания, касаещи загубата.
Въз основа на така установените обстоятелства въззивният съд е достигнал до извода, че съпругът и децата са приели тежко смъртта на тяхната сродница, като вследствие на това при тях се наблюдават реакции на стрес и психотравми. Намерил е, че обстоятелството, че децата са създали семейство впоследствие, не може да обоснове извод, че не изпитват болка от факта на смъртта на майка си. С оглед на това и при съобразяване на момента на настъпване на вредите /февруари 2014 г./, включително и завишените лимити на застрахователните покрития по застраховка "Гражданска отговорност" към тази дата, е приел, че сумата от по 150 000 лева за всеки ищец адекватно ще обезщети понесени от тях неимуществени вреди. Посочил е, че не е установено ищите да са претърпели по-големи по обем морални травми от обичайните такива за подобни случаи, които да обосновават по-висок размер на обезщетението.
Във връзка с направеното възражение за съпричиняване въззивният съд е приел за категорично установено по делото, че пострадалата е пътувала в автомобила без поставен колан. Взел е предвид, че според приетото в първоинстанционното производство заключение на медицинската експертиза, изготвена от вещото лице д-р М., причината за смъртта е получената тъпа травма на главата без счупване на черепа – кръвоизлив под меките мозъчни обвивки, отток на мозъка и малкомозъчно вклиняване, като е дадено категоричното заключение, че ако пострадалата е била с поставен колан, то същият би ограничил движението на тялото в момента на произшествието и не биха настъпили смъртоносните увреждания в областта на главата. Посочил е, че е приета и повторна експертиза, изготвена от вещо лице д-р В., от която се установява, че като се има предвид механизмът на произшествието, силата и посоката на удара и увредите в купето на автомобила, не могат да се изключат увреждания с фатален изход и при ползване на предпазен колан от починалата. Въззивният съд не е кредитирал в тази част заключението на допълнителната експертиза, тъй като е намерил, че вещото лице изказва една хипотеза за евентуален летален изход. Приел е, че пострадалата, не използвайки предпазен колан и нарушавайки разпоредбата на чл. 137а, ал.1 от ЗДвП, съзнателно се е поставила в риск и е допринесла съществено за настъпване на вредоносните последици. Намерил е, че е налице пряка причинно-следствена връзка между противоправно поведение при починалата и настъпването на вредите, даваща основание за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал.2 от ЗЗД, тъй като ако пострадалата бе пътувала в автомобила с поставен колан, то нямало са настъпят увредите по главата и би получила телесни увреди, които обаче не биха довели до летален изход. Поради това е намерил, че приносът на пострадалата е по-висок от възприетия от първоинстанционния съд размер 15 % или в стойностно изражение следва да се определи на 20%, с оглед на което следва да се намали определеното обезщетение от 150 000 лева на 120 000 лева за всеки един от ищците.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касаторите първи три въпроса относно приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на делинквента е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика - ППВС № 4/23.12.1968 год., както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ІІ т.о., решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ІІ т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ІІ т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на І т.о. и др. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл.226 КЗ вр. §27 ПЗР КЗ. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, като ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне размера на обезщетението е взел предвид момента на настъпване на ПТП и е съобразил социално-икономическото състояние в страната към този релевантен момент, както и лимитите на застрахователно покритие. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касаторите за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поставеният в изложението шести процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства по делото и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните, е релевантен. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в ..., според която въззивният съд - Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства и др./, въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и поддържани в отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК доводи всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства в тяхната съвкупност, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивният съд не е обсъдил заключението на комплексната съдебна медицинска и автотехническа експертиза и показанията на свидетеля А. М., както и доводите на касаторите, че с оглед установеното по делото обстоятелство, че при установената от комплексната експертиза подвижност на седалката и движение на тялото заедно с нея, както е в случая, наличието на предпазен колан не би имало ефективно действие. С оглед на това следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по формулирания шести процесуалноправен въпрос за проверка на съответствието му с формираната постоянна практика.
Отговорът на четвърти и пети материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ГПК и определяне на степента на съпричиняване, е обусловен от отговора на поставения шести процесуалноправен въпрос и обсъждане на събраните по делото доказателства, поради което по него съдът ще се произнесе в решението си по делото.
Седмият процесуалноправен въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд е изложил съображения защо не възприема заключението на в.л. В., а несъгласието на касаторите с изводите на съда представлява оплакване за неправилност, по което настоящата инстанция ще се произнесе в решението си. По същите съображения не следва да се допуска касационно обжалване и по девети въпрос, тъй като отговорът му е предпоставен от отговора на шести въпрос и обсъждане на събраните по делото доказателства.
Осми процесуалноправен въпрос не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не съответства на мотивите на въззивното решение. Въззивният съд не е приел, че събраните по делото гласни доказателства не установяват конкретно твърдени от ищците факти във връзка с претендираните за обезщетяване неимуществени вреди, а крайният му извод е обусловен от преценката, че доказаните неимуществени вреди обосновават обезщетение по справедливост в размер на 150 000 лева за всещи от ищците.
Последният процесуалноправен въпрос по същество представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради допуснато процесуално нарушение, с оглед на което не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторите са освободени от заплащане на държавна такса с разпореждане на СГС, поради което не дължи държавна такса по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2419 от 06.11.2019г. по в.гр.д. № 575/2019г. на САС, 2 състав в частта, с която, след частична отмяна на решение № 7142 от 15.11.2018г. по гр.д. № 5028/2016г. на СГС, I ГО, 6 състав, са отхвърлени предявените Я. Ш. М., Р. Я. М. и В. Я. С., представлявани от адв. П. С., против ЗК „Лев Инс” АД искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над 120 000 лева до 150 000 лева, претендирани от всеки от тях, както и в частта за разноските.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2419 от 06.11.2019г. по в.гр.д. № 575/2019г. на САС, 2 състав в частта, с която, след частична отмяна на решение № 7142 от 15.11.2018г. по гр.д. № 5028/2016г. на СГС, I ГО, 6 състав, са отхвърлени предявените Я. Ш. М., Р. Я. М. и В. Я. С., представлявани от адв. П. С., против ЗК „Лев Инс” АД искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над 150 000 лева до 170 000 лева, претендирани от всеки от тях.
Делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|