О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 379 София, 12.08.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 4879/2021 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид : Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. И. А. чрез неговия пълномощник адв. Т. М. срещу въззивно решение № 88 от 13.05.2021 г. по в.гр.д. № 175/2021 г. на Плевенския окръжен съд. В жалбата са наведени доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че в нарушение на чл. 266, ал.3 ГПК въззивният съд е отказал да допусне до разпит свидетел, който е бил допуснат от първоинстанционния съд, но поради нарушение на съдопроизводствените правила не е бил разпитан. Това нарушение е довело до невъзможност на ищеца да защити правата си, тъй като същият не е разполагал с друга възможност да докаже твърденията си. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.1 ГПК като постановено в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по тези доказателствени искания, които са били направени своевременно пред първата инстанция, но не са били допуснати. 2. Преклудира ли се ненавеждането им изрично в исковата молба /вероятно се има предвид във въззивната жалба/, ако в открито съдебно заседание, в писмените бележки и изобщо в производството пред първата съдебна инстанция е направено изрично искане за допускане на свидетел и то е отхвърлено, като същото е заявено и в първото заседание пред въззивния съд. 3. Настъпва ли преклузия за попълване на делото с доказателства, когато недопускането на такива от страна на въззивния съд се дължи на нарушение на съдопроизводствените правила. 4. Кога най-късно следва да бъде направено искането за попълване на делото с доказателства, ако пред първата инстанция са заявени процесуални нарушения във връзка с недопускане на такива-с въззивната жалба или в първото заседание по делото. 5. Ако непълнотата на доказателствата не се дължи на процесуално бездействие на страната, а на допуснато нарушение на процесуалните правила от първата инстанция, длъжен ли е въззивният съд в такъв случай служебно да събере необходимите доказателства. 6. Съществува ли в закона и има ли функцията на задължителна предпоставка за допускане на свидетели пред втората инстанция изискването на второинстанционният съд имената на свидетелите да бъдат посочени предварително във въззивната жалба. Съставлява ли евентуалното непосочване на имената на свидетелите неотстраним в съдебно заседание порок, който на самостоятелно основание да доведе до недопускане на свидетели. По петия и по шестия въпрос жалбоподателат се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. В отговор на касационната жалба ответникът по касация МБАЛ „Св. Панталеймон- П.” ООД изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване. По делото е постъпил и отговор на касационната жалба, подаден от ЗАД „Алианц България” като трето лице-помагач на страната на ответника, в който се изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260 614 от 22.11.2020 г. по гр.д. № 5489/2019 г. на Плевенския районен съд, с което са отхвърлени предявените от В. И. А. против МБАЛ „Св. Панталеймон-П.” ООД обективно съединени искове с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД както следва: за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. в резултат на получено през 2015 г. запушване на катетър за хемодиализни процедури, причинено от некачествено и неадекватно лечение; за сумата 5 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди вследствие съкращаване на времето за провеждане на хемодиализните процедури на 3.5 часа от лятото на 2015 г. до 19.06.2019 г.; за сумата 5000 лв. обезщетение за неимуществени вреди вследствие осъществено на 18.06.2019 г. противоправно поведение на д-р Г. - управител на болницата, изразило се в заявяване пред ищеца, че повече не бил желан в поверената му болница, и че щял да се погрижи повече да не бъде допускан до лечение, и в разпореждане на висок глас към шофьорите на линейки ищецът да не бъде допускан за в бъдеще до линейките на болницата. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства и от заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза не е установено твърдяното от ищеца запушване на диализния съдов достъп през месец август 2015 г. При формиране на този извод се е позовал на заключението на вещото лице, според което подобно запушване не може да остане незабелязано при диализните процедури, а ако бъде установено-да намери да намери отражение в съставените диализни протоколи, но в случая в медицинската документация липсват данни за проблеми, свързани с постоянния и/или временния катетър за извършване на хемодиализната процедура, и не са отразени и оплаквания от ищеца в такава насока. Ищецът не е изразявал оплаквания пред служители от обслужващия го медицински екип за запушване или друг проблем с диализния съдов достъп. Ищецът не е ангажирал доказателства във връзка твърдението си за извършени прегледи във ВМА, при които да е било установено запушване на диализната фистула през сочения от него период- месец август 2015 г. Представил е амбулаторен лист № 173 от 25.02.2019 г., от който се установява, че на посочената дата е била предписана терапия: осъществяване достъп на долен крайник, поради изчерпване възможностите на А-В фистулата на дясната ръка, но това касае период след процесния и не се установява констатираното от лекаря състояние на диализния съдов достъп да е било следствие несъобразени с медицинските стандарти действия на служители при ответника, в какъвто смисъл са били твърденията на ищеца. На следващо място съдът е приел, че от събраните доказателства не се установява и твърдението на ищеца, че провежданите му в ответната болница диализни процедури да са били с по-кратка продължителност от необходимата по медицински стандарти, и че в резултат на това са настъпили неблагоприятни последици за неговото физическото и психическото здраве. Назначената по делото съдебно-медицинска експертиза е установила, че продължителността на една процедура стандартно е четири часа и намаляването й е допустимо само по медицински показания при строга лекарска преценка и проследяване на клиничното състояние. Според съдържащите се данни в диализните протоколи, водени за лечението на ищеца, процедурите са били провеждани в съответствие с Медицински стандарт "Диализно лечение"; използваните диализни разтвори са разрешени за употреба в България и постигнатите при пациента биохимични и клинични показатели са в съответствие със сочения медицински стандарт. Според вещото лице теоретично е възможно след диализа за кратко да настъпи неразположение на пациента, едно от проявите на които може да бъде и нарушено самочувствие, но това не е свързано с качеството на процедурата. По делото е установено, че считано от 19.06.2019 г. ищецът е започнал провеждане на хемодиализни процедури в друго лечебно заведение, но съдът е приел, че не е установено това да е в резултат на противоправно поведение на управителя на болницата-недопускане на ищеца за в бъдеще до лечение в болницата поради подавани от последния жалби срещу провежданото лечение и транспортирането му до болницата, както и не е установено ищецът да е претърпял неимуществени вреди. Според жалбоподателя претенцията му за обезщетяване на неимуществени вреди от противоправно поведение от страна на управителя на ответната болница е останала недоказана поради допуснато от първоинстанционния и от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като първоинстанционният съд отказал да отложи делото за разпит на посочената от него свидетелка или да разпита същата по Скайп предвид тежкото й здравословно състояние и пандемията от Ковид 19, по време на която били проведени съдебните заседания по делото, а въззивният съд не допуснал разпит на същата при условията на чл. 266, ал.3 ГПК по формални съображения-че събирането на това доказателство не било поискано с въззивната жалба. Всички поставени в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроси са във връзка с тази теза. От данните по делото се установява, че в исковата молба е направено искане за допускане до разпит на двама свидетели в режим на довеждане за установяване на обстоятелството, че управителят на болницата е наложил забрана ищецът да посещава същата. Това искане е уважено. В доклада по делото съдът е указал на страните да осигурят явяването на свидетелите в открито съдебно заседание. В проведеното на 18.02.2020 г. открито съдебно заседание ищецът се е явил лично и със своя процесуален представител, който е заявил, че не водят свидетелите, тъй като се касае за пациенти, които на тази дата провеждат процедури по хемодиализа. Съдът, след като е констатирал, че и двете страни не водят допуснатите свидетели, е указал на същите да осигурят присъствието им за следващото съдебно заседание. Следващото съдебно заседание е проведено на 02.07.2020 г. В него ищецът също не е довел допуснатите свидетели. С нарочно определение от същата дата съдът е предоставил възможност на ищеца да осигури за следващото съдебно заседание допуснати по него искане свидетели, като е определил краен срок за събиране на тези доказателства и е указал на ищеца, че при неосигуряването им за следващото съдебно заседание производството по делото ще бъде приключено без събиране на тези доказателства. В следващото съдебно заседание на 13.09.2020 г. ищецът и неговият пълномощник не са се явили. Делото е отложено за друга дата с оглед изготвяне и приемане на заключение на съдебно-медицинска експертиза. В определението си съдът отново е дал възможност на ищеца да доведе допуснатите по негово искане свидетели. Последното съдебно заседание по делото пред първоинстанционния съд е проведено на 26.11.2020 г. В това заседание ищецът също не е довел допуснатите до разпит свидетели по причина, че свидетелката е на хемодиализа в момента и не е в състояние да се яви в съда. От страна на пълномощника на ищеца е направено искане за отлагане на делото за друга дата, евентуално за разпит на свидетелката чрез видеоконферентна връзка. Това искане не е уважено. Съдът е отменил определението си за събиране на гласни доказателства по искане на ищеца, и е приключил съдебното дирене. Във въззивната жалба е релевирано оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение поради отказа му да отложи делото за разпит на свидетели на ищеца, но не е направено доказателствено искане за събиране на това доказателство. При тези данни настоящият състав намира, че въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС, на която се позовава жалбоподателя, по приложението на чл. 266, ал.3 ГПК. Безспорно, първоинстанционният съд е допуснал поисканите от ищеца свидетели при довеждане, но в продължение на четири открити съдебни заседания същият не е осигурил присъствието им. В проведеното на 02.07.2020 г. открито съдебно заседание съдът е определил срок за събиране на допуснатите гласни доказателства. По този начин той е процедирал в съответствие с разпоредбата на чл. 158, ал.1 ГПК, съгласно която ако събирането на някое доказателство е съмнително или представлява особена трудност, съдът може да определи съответен срок за събирането му, след което делото се гледа без него. Въпреки това на ищецът е дадена възможност и след определения срок да доведе поискания свидетел, което отново не е сторено. Разпоредбата на чл. 266, ал.3 ГПК предвижда възможност във въззивното производство страната да иска събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. В тази хипотеза се касае за доказателства, които страната своевременно е поискала, но не са били събрани от първоинстанционния съд в нарушение на съдопроизводствените правила, или за доказателства, които тя не е представила поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по чл. 146 ГПК- изобщо не е бил извършен доклад, или извършеният е неточен или непълен, т.е. чл. 266, ал.3 ГПК регламентира предпоставките за събиране на доказателства за правнорелевантни факти, за съществуването на които страната е знаела преди подаване на въззивната жалба или отговора на въззивната жалба. В този случай искането за събирането им следва да бъде заявено с въззивната жалба, съответно с отговора-чл. 260, т.6 ГПК. След този момент до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция страните могат да твърдят нови обстоятелства и да сочат и представят нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор, или да твърдят нововъзникнали след подаването на жалбата, съответно след изтичане на срока за отговора, обстоятелства, които са от значение за делото, и да посочат и представят доказателства за тях- чл. 266, ал.2 ГПК. В този смисъл е практиката на ВКС, на която се позовава жалбоподателя. В нея е прието, че принципът на служебното начало не включва задължение на съда служебно да събира доказателства, независимо от това дали са били поискани от страната пред първата инстанция, като при всички случаи, това задължение на съда възниква тогава, когато заинтересованата страна е заявила искането си съобразно предвидените в ГПК средство и срок – въззивната жалба или писмения отговор на въззивната жалба. В разпоредбите на чл. 266, ал.2 и 3 ГПК ясно са разграничени предпоставките и сроковете за допустимост на заявените пред въззивната инстанция доказателствени искания. Това, както и наличието на съдебна практика по приложението на посочените разпоредби, изключват необходимостта от допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по последните два процесуални въпроса, повдигнати от жалбоподателя.. По настоящото дело жалбоподателят поддържа, че допуснатите от първоинстанционния съд гласни доказателства не са били събрани поради процесуално нарушение на съда. Следователно, в този случай, искането за събирането им във въззивното производство е при условията на чл. 266, ал.3 ГПК, поради което е следвало да бъде направено с въззивната жалба, както изисква чл. 260, т.6 ГПК. След подаване на въззивната жалба допускането и събирането на доказателства пред въззивния съд във фазата на съдебното дирене е допустимо само при условията на чл. 266, ал.2 ГПК, които в случая не са налице. Това е приел и въззивният съд. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 88 от 13.05.2021 г. по в.гр.д. № 175/2021 г. на Плевенския окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: