Ключови фрази

12
Р Е Ш Е Н И Е № 62

София, 04.07.2022 г.



В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесети март две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА


при участието на секретаря Валентина Илиева, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. д. № 2027 по описа за 2021г., взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. И. К., подадена чрез адв. Б., САК срещу решение № 10120 от 02.02.2021 г., постановено по гр. д. № 2058/2020 по описа на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 1586 от 27.02.2020 г., постановено по гр. д. № 11809/2019 г. по описа на Софийски градски състав, и е отхвърлен предявеният от Р. И. К. срещу Агенция за социално подпомагане, в качеството й на изпълнителна агенция към Министерството на труда и социалната политика, изпълняваща държавната политика в областта на социалното подпомагане и осъществява държавната дейност във връзка с предоставянето на социални услуги, иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД вр. с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 80 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина му И. Р. К. – потребител на социална услуга в Дом за възрастни с умствена изостаналост и психични разстройства в [населено място], обл. Сливен.
В касационната жалба и в открито заседание се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила — касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се от съда да отмени въззивното решение и да уважи изцяло предявения иск. Представена е писмена защита.
Ответникът по касация – Агенция за социално подпомагане, чрез процесуалния си представил юрисконсулт Д. К., изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира деловодни разноски.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 12 от 11.01.2022г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения от касатора правен въпрос: „Следва ли да бъде съобразено, че вредите се претендират като последица от неправомерно поведение, изразяващо се в бездействие – неизпълнение на възложено в личен и в обществен интерес задължение да бъдат предприети действия за грижа на поставено под пълно запрещение лице?“. Въпросът е от значение а точното прилагане на чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД, тъй като липсва съдебна практика по аналогични случаи.
По поставения правен въпрос ВКС намира следното:
Съгласно чл. 51, ал. 3 от Конституцията на Република България лицата с физически и психически увреждания се намират под особена закрила на държавата и обществото. В Решение № 12 от 17.07.2014 г. по конст. д. № 10/2014 г. на Конституционния съд на Република България е прието, че институтът на поставяне под пълно запрещение на физически лица има за цел да защити както обществото, така и самите лица, които са поставени под запрещение. Според цитираното решение разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и чл. 5, ал. 3 ЗЛС следва да бъдат тълкувани стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да се даде засилена защита на правата на хората с психически увреждания, каквато защита ще е налице, когато неизбежните ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на тези лица.
Правата на лица с увреждания са уредени и в Конвенцията за хората с увреждания (КХУ), ратифицирана със закон, обн. ДВ, бр. 37 от 15.05.2012 г., в сила от 21.04.2012 г. Според чл. 10 от Конвенция държавите – страни по нея потвърждават, че всяко човешко същество има вътрешно присъщо право на живот и предприемат всички необходими мерки за осигуряване на ефективното му упражняване от хора с увреждания наравно с всички останали. Съгласно чл. 11 КХУ държавите – страни по Конвенцията предприемат в съответствие с поетите от тях задължения по силата на международното право, всички необходими мерки за осигуряване защитата и безопасността на хората с увреждания в рискови ситуации, включително при военен конфликт, хуманитарни и природни бедствия. Съгласно чл. 14, ал. 1, б. „б“ КХУ държавите – страни по Конвенцията гарантират, че хората с увреждания равноправно с всички останали не са лишавани неправомерно и произволно от тяхната свобода, както и че всяко лишаване от свобода е в съответствие със закона, като само по себе си наличието на увреждане в никакъв случай не бива да бъде основание за лишаването им от свобода. Според чл. 18 КХУ държавите – страни по Конвенцията признават правата на хората с увреждания на свободно придвижване, свободен избор на местоживеене и националност наравно с всички останали.
Европейският съд по правата на човека има трайна практика по чл. 2 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС) относно правото на живот на хора с увреждания. В решенията си по делата Д. с/у България (жалба № 59548/00, § 79) и Calvelli и Ciglio с/у Италия (жалба № 32967/96, § 48) съдът възприема тълкуване на чл. 2 от ЕКПЧОС, според което този член повелява държавите не само да се въздържат от „умишлено” лишаване от живот, но и да предприемат съответни стъпки да защитят живота на лицата под тяхна юрисдикция. Поредици от събития, провокирани от акт на небрежност и довели до загуба на човешки живот, също могат да се разгледат в светлината на чл. 2, отбелязва съдът в мотивите си по делото Д. с/у България (§ 70).
В практиката си по чл. 5 от ЕКПЧОС Европейският съд по правата на човека застъпва позицията за минимално ограничаване на психично болните хора да се придвижват свободно в пространството. В същото време съдът подчертава, че за тези лица все пак трябва да се полагат необходимите грижи, за да се предотвратят рисковете за здравето и живота им/ решението по дело Fernandes de Oliveira с/у Португалия (жалба № 78103/14)/. В цитираните вече решения по делата Д. с/у България и Calvelli и Ciglio с/у Италия Европейският съд по правата на човека сочи, че държавите са длъжни да имат такива лечебни заведения, независимо дали публични или частни, които да вземат адекватни мерки за запазването на здравето и живота на настанените в тях лица. Хората с увреждания не трябва да се възприемат като лица, отклоняващи се от медицинските норми, а като субекти, на които следва да се гарантира чрез комплекс от мерки, наравно с другите, възможността да упражняват лично правата си и да участват пълноценно в живота на обществото.
Българското законодателство съдържа правила за защитата на хората с увреждания, включително за поставените под пълно запрещение. Съгласно чл. 5 от Закона за социалното подпомагане (ЗСП) Агенцията за социално подпомагане е изпълнителна агенция към министъра на труда и социалната политика, натоварена с изпълнението на държавната политика в областта на социалното подпомагане. Според чл. 16а, ал. 5 от ЗСП (ред. ДВ, бр. 8 от 2016 г.) социалните услуги в специализирани институции за пълнолетни лица, поставени под пълно запрещение, се предоставят по реда на чл. 16б, чл. 16в и чл. 16г от ЗСП, след провеждане на специално производство по съдебна администрация, с решение на районния съд по настоящия адрес на лицето, по искане на дирекция „Социално подпомагане“ (която представлява местна структура в рамките на Агенцията за социално подпомагане), направено въз основа на писмено декларирано желание от лицето и становище на настойника. Съгласно чл. 36 от Правилника за прилагането на ЗСП един от възможните начини за предоставяне на социални услуги е чрез настаняване на бенефициента в специализирани институции за предоставяне на социални услуги, каквито съгласно чл. 36, ал. 3, т. 2, б. „а“ и „б“ от ПЗПЗСП (ред. ДВ, бр. 89 от 2016 г.) са домовете за пълнолетни лица с увреждания, в това число домовете за пълнолетни лица с умствена изостаналост и домовете за пълнолетни лица с психични разстройства.
В чл. 16, ал. 8 от ЗСП (ред. ДВ, бр. 89 от 2016 г.) е уредено, че в зависимост от начина на финансиране социалните услуги са делегирани от държавата дейности, когато се финансират от държавния бюджет; местни дейности, когато се финансират от общинските бюджети и дейности, финансирани от други източници. Съгласно чл. 36, ал. 7 от ППЗСП (ред. ДВ, бр. 89 от 2016 г.) Агенцията за социално подпомагане определя методическите ръководства и указания за работа по предоставянето на социалните услуги в специализираните институции – домовете за пълнолетни лица с увреждания, когато те се осъществяват като делегирани от държавата дейности.
При делегиране на дейности по предоставяне на социални услуги от държавата е налице възлагане по смисъла на чл. 49 ЗЗД, поради което отговорността се носи от държавата. Агенцията за социално подпомагане, като държавен орган, натоварен с осъществяване на държавната политика в областта на социалното подпомагане, действа като процесуален субституент на държавата.
От изложеното по-горе следва, че държавата има задължение да полага особена грижа за лицата, които са поставени под пълно запрещение. Тя е длъжна да осигурява минимално ограничаване на правото им да се придвижват свободно в пространството, като същевременно полага всички грижи в рамките на разумното, съобразно спецификата на всеки индивид, за да предотврати рисковете за здравето и живота на поставените под пълно запрещение. Ако в резултат от неполагането на такива грижи, които в конкретния случай са били необходими и които са могли да бъдат предоставени, настъпят вреди за здравето или живота на поставено под пълно запрещение лице, държавата носи гражданска отговорност.
Като взе предвид даденият отговор на правния въпрос, по основателността на жалбата настоящият съд намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че синът на касатора – И. К., е страдал от заболяване „параноидна шизофрения“, което е довело до умствена изостаналост и значителни промени в поведението му, включително дрономания – патологична склонност към скитничество. И. К. е поставен под пълно запрещение и настанен в Дом за пълнолетни лица с умствена изостаналост (ДПЛУИ), а по-късно – в Дом за пълнолетни лица с психични разстройства (ДВХПР), находящ се на същия адрес и ръководен от същото лице, изпълняващо и функциите на настойник на И. К.. Патологичната склонност към скитничество на сина на касатора, описана в документацията на Дома за пълнолетни лица с умствена изостаналост и в планове за здравни грижи, не е описана в документацията на Дома за пълнолетни лица с психични разстройства, като липсват изготвени планове за здравни грижи за 2017 г. и за 2018 г. В последния приложен план за здравни грижи без дата е записано в графа „необходими превантивни мерки“, че „поради отклоняване от района на дома се нуждае от постоянен контрол от страна на груповите отговорници“. На 09.07.2018г. И. К. самоволно напуснал територията на дома. Въпреки опитите да бъде открит, на 17.07.2018г. същият е намерен починал в резултат на гладуване и изчерпване на енергийните запази, необходими за поддържане на жизнените процеси в организма му. Въззивният съд е приел, че персоналът на Дома за пълнолетни лица с психични разстройства не е бил длъжен да приложи по отношение на И. К. временни физически ограничителни мерки, които да възпрепятстват свободното му придвижване, респективно да предотвратят самоволното напускане на територията на дома. Посочено е, че законът гарантира право на пациента с психично разстройство на минимално ограничаване на личната му свобода. Въз основа на изложеното съдът е приел, че в този случай не е налице противоправно поведение на лица от персонала на дома или други лица, на които Агенцията за социално подпомагане е възложила дейността по осъществяване на социални услуги и грижи и под чието ръководство е възлагането на контрол и организация на социалните услуги. Съдът е отбелязал също, че не е налице причинна връзка между действия или бездействия на длъжностни лица от състава на Дома за възрастни хора с психични разстройства и смъртта на И. К., тъй като последният сам е решил да напусне дома.
Според чл. 18а от ЗСП (ред. ДВ, бр. 15 от 2010 г.) кметът на общината управлява социалните услуги на територията на съответната община, като това важи без значение дали става дума за делегирани от държавата дейности или местни дейности. По силата на чл. 38, ал. 1 от ППЗСП (ред. ДВ, бр. 40 от 2003 г.) кметът на общината е оправомощен да отдаде управлението на социалните услуги след провеждането на конкурс на друго физическо лице – назначен от него ръководител на социалната услуга (чл. 18а, ал. 2 от ЗСП (ред. ДВ, бр. 15 от 2010 г.)) или на юридическо лице – доставчик на социална услуга, вписан в регистъра на Агенцията по социално подпомагане (чл. 37, ал. 3 от ППЗСП (ред. ДВ, бр. 40 от 2003 г.)).
Както е отбелязал и въззивният съд, по делото не е спорно, че Домът за възрастни (пълнолетни) лица с умствена изостаналост и Домът за възрастни с психични разстройства в [населено място] осъществяват държавно делегирана дейност, финансирана със средства от държавния бюджет, по смисъла на чл. 16, ал. 8, т. 1 от ЗСП (ред. ДВ, бр. 8 от 2016 г.). Поради това следва да се приеме, че държавата е възложител по смисъла на чл. 49 от ЗЗД, а не общината. Кметът на общината осъществява дейност по управление на социалната услуга (чрез органите на общината или чрез друго лице след проведен конкурс).
Предвид дадения по-горе отговор на правния въпрос по делото, решението на въззивния съд е неправилно. Настоящият състав намира, че държавата чрез Агенцията за социално подпомагане не е положила нужната грижа, за да осигури адекватни мерки за защита на здравето и живота на И. Р. К. в Дома за възрастни с психични разстройства. Във въззивното производство е установено, че след преместването на И. Р. К. в ДПЛПР в индивидуален план от 20.04.2017 г., изготвен на основание чл. 40, ал. 1 и ал. 3 от ППЗСП (ред. ДВ, бр. 89 от 2017 г.), не е била отразена основната особеност в поведението на И. Р. К. – патологична склонност към скитничество, която е обосновала забележки във всички предходно изготвени планове за здравни грижи в периода от 05.01.2010 г. до края на 2016 г. Съгласно тези бележки медицинските специалисти са определили, че И. К. се нуждае от постоянен контрол от страна на персонала на дома, като рискът от скитничество е оценен като „висок“. Следва да се отбележи също, че за И. К. не е изготвен план за здравни грижи за 2017 г. и 2018 г., въпреки че е бил задължителен съгласно чл. 17 и чл. 19 от Наредба № 1 от 11.01.2007 г. за условията и реда за провеждане на медицинските дейности, свързани с лечението на лицата с психични разстройства. Планът е подлежал на актуализация на 6 месеца на основание чл. 22, ал. 4 от същата Наредба.
Неизготвянето на посочените планове означава, че персоналът на дома, в който е настанен И. К., не е положил дължимите грижи, за да установи състоянието и подходящия режим за поставеното под пълно запрещение лице. Изисквания за изготвяне на споменатите планове са нормативно закрепени именно с цел откриване и съобразяване на рисковете, присъщи за всяко лице с психични увреждания.
Не може да се сподели съображението, изразено във въззивното решение, че отговорност за вреди не възниква, тъй като служителите на ДПЛПР не са били длъжни да приложат по отношение на И. К. временни физически ограничителни мерки, които да възпрепятстват свободното му придвижване в пространството. Настоящият състав счита, че служителите на ДПЛПР са могли и са били длъжни да предприемат мерки, чрез които да отговарят на специфичните нужди на И. К., без да го лишават изцяло от свобода да се придвижва в пространството. Най-малко е било възможно да се създаде режим за напускане на територията на дома, за да може да се установи точното време, да се позволява напускане на дома с придружител, което и да е част от предоставената социална услуга за конкретното лице, за възможност за видеонаблюдение на входа при напускане на дома и за които възможности и специфични грижи по предоставените социални услуги методическо ръководство, възлагане, организация и контрол на държавата се осъществяват именнно от ответника по делото.
Настоящият състав на съда намира също, че въззивният съд неправилно е приел, че липсва причинно-следствена връзка като елемент от фактическия състав на отговорността за непозволено увреждане. Смъртта на И. К. е пряко следствие от неполагането на дължимата грижа от служителите на ДПЛПР. Незнанието на факта, че И. К. е склонен към скитничество, се дължи на небрежността на служителите на ДПЛПР, които не са изготвили нормативно изискуемите здравни и индивидуални планове и не са положили необходимите грижи, насочени към специфичните нужди на същото лице. Освен това, както се установява от приложеното по делото писмо с вх. № 177/11.07.2018 г., чак два дни след установяване на изчезването на И. К. директорът на ДПЛПР е подал до полицията писмо, с което е поискал издирването на запретения. Възникналата ситуация, а именно изчезването на лице, което е неспособно да се грижи за елементарните си потребности, изисква незабавно уведомяване на органите на полицията и незабавното му издирване.
По отношение на претърпените неимуществени вреди настоящият състав на съда счита, че справедливото обезщетение е в размер на 5000 лв. Следва да се съобрази, че според чл. 52 от ЗЗД обезщетението следва да бъде определено съобразно принципа на справедливостта. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи в действителността обстоятелства. Въпреки липсата на възможност за съпоставяне на претърпените болки и страдания и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение. Съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай. Няма съмнение, че при увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси се накърняват моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното ѝ общуване. Целта на обезщетението, обаче е не да се поправят вредите, което е невъзможно, а да се възстанови психическото равновесие на пострадалото лице, да се компенсират отрицателните, неприятните емоции, в това число и чрез самия факт на осъждане на ответника Доказано е, че през последните години от живота на И. К. ищецът не е имал близка връзка със сина си, включително не го е посещавал след като самият ищец се е намирал в лошо здравословно състояние. Не е имало пречка например ищецът да осъществява контакт със сина си по телефона или да се интересува от състоянието му от персонала на дома. В справка от първоинстанционното дело, изготвена от ДПЛПР, се съдържа информация, че в периода 05.01.2010 г. – 08.07.2018 г. няма регистрирани посещения на родителите. В индивидуалните планове , приложени в първоинстанционното производство е удостоверено, че И. К. „има близки, които не се интересуват от него“ и че „не е посещаван“. Това съдът намира за обуславящо по-нисък размер на обезщетение в сравнение с други случаи на обезщетяване на вреди от смърт на дете. Въпреки изложеното следва да се отчете, че съгласно показания на свидетелят В., И. К. е настанен в специализирана институция за социални грижи поради обективна причина – влошеното здравословно състояние на ищеца, което не е позволявало на последния да полага грижи за сина си. От показанията на св. В. се установява също, че ищецът е полагал грижи за сина си преди настаняването му в дома. За да определи справедлив размер на обезщетението, съдът взе предвид и обстоятелствата около смъртта на сина на ищеца. От приложеното досъдебно производство се установява, че тялото на И. К. е било разкъсано от диви животни – гледка, която несъмнено е предизвикала шок у ищеца. Не се доказва обаче, че влошаването на здравословното му състояние е причинено от новината за смъртта на сина му. Липсват и данни за специфични болки и страдания, претърпени от ищеца. При определяне на размера на паричната репарация, съдът взема предвид, че от събраните по делото доказателства, в частност показанията на разпитания свидетел, безспорно се установява, че ищецът е претърпял негативни емоции, претеснения и болка в следствие на трагичната смърт на сина му и че са налице подлежащи на обезщетяване вреди от неимуществен характер. С оглед на което при отчитане на спецификата на конкретния случай, настоящият състав счита, че справедливият размер на обезщетението, който съответства на принципа на чл. 52 ЗЗД, и отговаря на икономическите условия в страната, е в размер на 5000 лв., като не се установяват вреди над обичайните такива. С оглед на което обжалваното решението следва да се отмени и да се присъди определеното обезщетение, ведно с претендираната лихва от деня на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както е поискано в исковата молба. В отхвърлителна част решението за сумата над 5000 лв. до 80 000лв., претендирано обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде оставено в сила.
Предвид този изход на спора съдът служебно следва да измени решенията и в частта за разноските. За първа инстанция на ищеца не се дължат разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като не е представил доказателства за заплащането му, както и не е направено своевременно искане за присъждането им до приключване на устните състезания, включително и за възнаграждение по чл.38 ЗАдв. Във въззивна инстанция ищецът е направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата и е представил договор за правна защита и съдействие на лице в затруднено материално положение. Съдът определя възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения в размер на 2930 лв. с оглед на защитавания материален интерес и с оглед на уважената част от иска следва да се присъди в полза на адвоката, осъществил безплатната правна помощ дължимо възнаграждение в размер на 183лв. За касационна инстанция ищецът не е направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение. На ответника при направено искане следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение съобразно отхвърлената част от иска и по реда на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ съдът определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 600лв. за трите инстанции и с оглед на отхвърлената част се дължи общо сумата от 562,50лв.
С оглед на крайния изход на делото, тъй като ищецът е бил освободен от такси и разноски в трите инстанции, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимите държавни такси и направени от бюджета на съда разноски за производството съобразно уважената част от иска, а именно: по сметка на Софийски градски съд сумата от 204,40лв.– държавна такса и разноски за възнаграждение за вещото лице, по сметка на Софийски апелативен съд сумата от 100 лв. -държавна такса, както и по сметка на Върховен касационен съд сумата от 130 лв.-държавна такса.
Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.
Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 10120 от 02.02.2021г., постановено по в.гр. д. № 2058/2020г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е отменено решение №1586 от 27.02.2020год., постановено по гр.дело №11809/2019год. на Софийски градски съд и е отхвърлен предявеният иск от Р. И. К., ЕГН [ЕГН], срещу Агенция за социално подпомагане, като изпълнителна агенция към Министерство на труда и социалната политика на Република България, с правно основание чл. 49 от ЗЗД вр. с чл. 45 от ЗЗД, за сумата от 5 000 лв., която представлява обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина му И. Р. К. – потребител на социална услуга в Дом за възрастни с умствена изостаналост и психични разстройства в [населено място], обл. Сливен, както и в частта за разноските, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане с адрес: [населено място] [улица] на основание чл. 49 от ЗЗД вр. с чл. 45 от ЗЗД да заплати на Р. И. К., ЕГН [ЕГН], сумата от 5 000 лв./пет хиляди лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина му И. Р. К. – потребител на социална услуга в Дом за възрастни с умствена изостаналост и психични разстройства в [населено място], обл. Сливен, ведно със законната лихва от 10.09.2019год. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане с адрес: [населено място] [улица] на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на адв. Х. Б., вписан в САК с личен № [ЕГН], сумата от 183лв. – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на въззивна инстанция.
ОСЪЖДА Р. И. К., ЕГН [ЕГН] да заплати на Агенция за социално подпомагане, с адрес: [населено място] [улица] сумата от 562,50лв.- юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 204,40 лв.-държавна такса и разноски, по сметка на Софийски апелативен съд – сумата от 100 лв.-държавна такса и по сметка на Върховен касационен съд сумата от 130 лв.-държавна такса.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата обжалвана отхвърлителна част.
Решението е окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: