Р Е Ш Е Н И Е № 195 Гр.София, 07.10.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември, 2016 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ТОНЕВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора СИМОВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 649/16 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №106/04.12.15 г., постановена от ОС-Ямбол /ЯОС/ по Н.Д.367/15 г., подсъдимият Е. И. Е. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.304 А вр.чл.304,ал.1 НК и вр.чл.54 вр.чл.58 А,ал.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години,чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от пет години; както и наказание глоба в размер на 4 000 лв. На основание чл.307 А вр.чл.53,ал.1,б.А НК е отнет в полза на държавата предметът на престъплението. Срещу така постановената присъда са постъпили въззивен протест по прилагането на нормата на чл.66,ал.1 НК, както и въззивна жалба. С решение № 48/ 08.04.16 г., постановено от АС-Бургас /БАС/ по В.Н.Д.46/16 г., атакуваният съдебен акт е изменен, като наложеното на подсъдимия наказание е намалено на две години лишаване от свобода и глоба от 2 000 лв., отменено е приложението на института на условното осъждане, постановено е лишаването от свобода да бъде изтърпяно в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим. В останалата част присъдата е потвърдена. Срещу решението на БАС е постъпила жалба от Е.. В същата са развити оплаквания по касационните основания, визирани в разпоредбата на чл. 348,ал.1,т.1-3 НПК. Иска се изменение на решението, намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода и прилагане на нормата на чл.66,ал.1 НК, както и намаляване на определената глоба. Алтернативно се настоява отмяна на атакуваното решение и присъдата на първостепенния съд и връщане на делото на друг състав на ЯОС за отстраняване на съществуващите процесуални нарушения. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият, редовно призован,не се явява. Неговият защитник поддържа жалбата, като основно акцентира върху необходимостта от намаляване на наказанието /лишаване от свобода и глоба/ и прилагане института на условното осъждане. Представителят на ВКП намира, че решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и отразените в нея доводи, като обмисли становищата на страните в съдебно заседание, и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Първото обстоятелство,което трябва да бъде обсъдено като предопределящо процесуалната съдба на настоящото производство, е свързано с оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила,които според претендиращата страна са опорочили постановените съдебни актове. В своята касационна жалба подсъдимият изразява недоволство от погрешните и непълни изводи на първостепенния съд относно противоречията в набраната доказателствена съвкупност, както и игнориране на идентични по съдържание свидетелски показания. В този смисъл се настоява за липса на мотиви, което, ако бъде прието, съставлява съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК, предпоставя задължителна отмяна на съответния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съответния съд. Трябва да се уточни,че предмет на касационна проверка е актът на въззивния съд, а не на ЯОС, доколкото той се явява вече ревизиран. Същевременно обаче, тъй като в жалбата се поставят генерални въпроси, върховната съдебна инстанция по наказателни дела ще вземе отношение по тях. Прегледът на процесуалната действителност установява, че първоинстанционното разглеждане на делото е протекло при условията на чл.371, т.2 и сл.НПК. Това означава,че подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Съдът от своя страна е приел, че процесуалното за тази процедура самопризнание се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство и е допуснал разглеждането на делото при условията на съкратеното съдебно следствие в споменатия вариант. Следователно е преценено, че дори и да има известно разминаване в доказателствения материал, то е незначително и основните съставомерни факти, обозначени в обстоятелствената част на обвинителния акт, са установени. Освен това чрез третираното признание самият подсъдим, чиито са инициативата и желанието да се приложи обсъжданата привилегирована за него диференцирана процедура, се е съгласил с процесуалната годност на всички събрани на досъдебното производство доказателства, като по този начин се е лишил от правото да ги оспорва. Предвид съкратеното съдебно следствие пък ЯОС е изложил мотивировка към постановената присъда, обсъждана от БАС. Не присъстват основания да се приеме, че липсват мотиви,което от своя страна да е рефлектирало върху правото на защита на касатора. Следващото оплакване за допуснато процесуално нарушение е преплетено с оплакването за нарушение на материалния закон- според жалбата то се състои в неправилна правна квалификация на извършеното от Е. деяние,за което на последния не е повдигано обвинение. Простият прочит на решението на въззивната инстанция изключва основателността на отправеното възражение. Видно от пространните и забележително задълбочени мотиви на БАС, същият е оценявал фактологически изнесените в обстоятелствената част на обвинителния акт фактори по престъпната деятелност на Е. и е констатирал законосъобразно, че освен за предлагане на подкуп, каквото е единственото вменено обвинение по обвинителния инструмент, са налице изложени факти и за даване на подкуп /при условията на довършен опит/. Ни най-малко обаче съзирането на второто изпълнително деяние на престъплението по чл.304,ал.1 НК не е допълнително инкриминирано на дееца и той да е признат за виновен и за негово присъствие. Напротив,в съдебната мотивировка изрично е изписано, че изложените в тази връзка аргументи са свързани с прецизност и могат да намерят отражение единствено при определяне на дължимото наказание /което при това е намалено от БАС/. По-нататък, в касационната жалба надълго и нашироко е излагана теоретична аргументация, целяща да обоснове теза за неправилното финално квалифициране на процесното деяние като „предлагане” на подкуп, след като има опит за „даване на подкуп”. ВКС разчита тези съображения като оплакване за нарушение на материалния закон, тъй като се твърди,че деецът е осъден за престъпно деяние, чиято съставомерност е изключена от фактически вменените и юридически обмислените му действия. При това положение остава неясно защо в жалбата казаното е субсумирано под оплакване за съществено процесуално нарушение- поради неправилна правна квалификация на извършеното, за което не е повдигано обвинение. Не на последно място биха били различни и процесуалните последици, що се касае до правомощията на ВКС, от оплакване за нарушение на материалния закон в обсъждания контекст и на процесуалните правила. Погледнат в съдържателен план, и коментираният довод е неоснователен. Несъмнено правилно в мотивите към атакувания съдебен акт е осмисляна очертаната в обстоятелствената част на обвинителния акт фактология по престъпната деятелност на Е.. Изведено е заключение, че в предприетото от жалбоподателя поведение се наблюдават две отделни измерения- първоначалното такова формулира извод за предлагане на подкуп; а по-нататъшните действия- с подхвърлянето на пари в автомобила на проверяващите длъжностни лица- опит за даване на подкуп /без същият да е инкриминиран юридически на касатора/. Видно от нормата на чл.304,ал.1 НК, в каквато връзка е повдигнатото на подсъдимия обвинение, иде реч за две отделни изпълнителни деяния, които могат да съществуват самостоятелно и независимо едно от друго. Възможно е деецът само да предложи дар или каквато и да е облага на длъжностно лице и той вече извършва престъплението подкуп /формално осъществяване/. Същото се отнася и за обещаването на дар или каквато и да е облага. Възможно е деецът да не предложи /или обещае/ или след като вече го е направил, да отиде и по-нататък, както е в конкретния случай- да даде или да направи опит да даде съответната сума пари /резултатно деяние/. Това му поведение обаче не игнорира предходното действие по предлагане, а очертава престъпно посегателство наред с него. Съвсем отделен е въпросът,че в конкретния казус, въпреки данните по делото, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, на Е. е вменено само едно изпълнително деяние- предлагане на подкуп. В крайна сметка обсъжданото обвиняване е в прерогативите на прокуратурата, а и несъмнено процесното такова е в полза на жалбоподателя. Това, за което последният е обвинен, е извършено, представлява престъпление и той е осъден именно за него. Последващото обмислено като противоправно поведение е оказало влияние единствено при индивидуализиране на дължимото наказание, което е допустимо. В този смисъл не може да бъде споделена позицията, изразена в касационната жалба, че съдът е изградил вътрешното си убеждение по отношение на наказанието върху факти и обстоятелства, невключени в обвинението, за тях липсвал доказателствен материал, а наличният такъв бил тълкуван превратно. Последното и всъщност най-важно оплакване е свързано с наложеното наказание. И в съдебно заседание пред ВКС се твърди, че то е явно несправедливо в две посоки. От една страна се заявява, че е неоснователно високо отмерено- и лишаването от свобода, и глобата, а от друга-че неправилно е отменено условното осъждане и е постановено ефективно изтърпяване на лишаването от свобода. Макар и по част от мотивировката по жалбата да е отразено,че се касае за процесуални нарушения, повлияли върху правото на защита на Е., съдържателното им обмисляне установява оплакване за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1,т.3 вр. ал.5 НПК. Контролираната инстанция е изложила подробни, относими към определяне на наказанието, неговото точно отмерване и вида на изтърпяването на лишаването от свобода, съображения. В съответствие с правилата, заложени в материалния закон, тя е ревизирала присъдата на ЯОС и в рамките на предвиденото в санкционната част на нормата на чл.304 А НК наказание лишаване от свобода и глоба, е наложила крайно такова, значително близко до минималния размер, визиран в НК, при превес на смекчаващи отговорността обстоятелства. При това е съобразила, що се касае до лишаването от свобода, диференцираната процедура, при която е проведено първостепенното разглеждане на делото и разпоредбите на чл.373,ал.2 НПК вр.чл.58 А,ал.1 НК. Не отговаря на процесуалната действителност заложеното в касационната жалба оплакване, че БАС бил положил неимоверни усилия да отчете множество отегчаващи обстоятелства, за да обоснове изключително завишения според обжалващата страна размер на наложеното наказание. Това е видно при елементарното отнасяне на определеното наказание, със съответна аргументация, към максимално прогласеното в съответната материалноправна норма такова. ВКС се солидаризира с всички изтъкнати в обжалваното решение доводи и не намира за нужно да ги повтаря. Той ще обърне внимание само на конкретните възражения по този повод, изразени в касационната жалба. Несъмнено правилно БАС е отчел, че подсъдимият се явява осъждан. В тази насока са събрани съответни доказателства и те не подлежат на различна интерпретация. Осъждането само по себе си винаги се явява отегчаващо обстоятелство, но не това е акцентът в жалбата. Оспорва се дългият период от време, изтекъл след предишното осъждане на дееца, което понижавало личната му степен на обществена опасност и не налагало изолирането му за продължителен период от време от средата,която обитава. Видно от атакуваното съдебно решение, съдимостта на дееца е обсъждана на фона на преценката за определяне на начина на изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода не като самостоятелен фактор /л.79 от въззивното дело на гърба/, а доколкото се е твърдяло, че ниската степен на обществена опасност на Е. се определя и от чистото му съдебно минало. Освен това, съдимостта е надградена със значително по-сериозни съображения-особената упоритост, проявена от дееца, за реализиране на корупционните му намерения. С този извод върховната съдебна инстанция по наказателни дела се съгласява напълно. По-нататък, твърди се, че в недостатъчна степен са оценени сърдечните самопризнания на извършителя, без той действително да обосновава какво и защо е извършил. Това се явявало основно доказателствено средство в този процес, въз основа на което ЯОС е постановил присъдата си. Като извод-то съставлява изключително по степен смекчаващо обстоятелство. Доколкото в посоченото възражение са объркани понятията за доказателства, доказателствени средства и процесуално признание, активиращо съкратено съдебно следствие по чл.371,т.2 и сл.НПК, е необходимо да се направят няколко пояснения, без да се влиза в задълбочени теоретични разсъждения по този въпрос: Самопризнанието може да бъде разгледано в два аспекта- единият е като доказателство. Гласното доказателствено средство са обясненията, които се дават от обвиненото лице и които съдържат самопризнанието. Те /обясненията/ от своя страна се депозират по съответен предвиден в процесуалния закон ред- чрез разпит на обвиняем /представляващ способа на доказване/, и биват материализирани в писмено доказателствено средство- протокол от разпит. Това означава, с оглед конкретната процедура, че на досъдебното производство подсъдимият следва да е депозирал обяснения, събрани по надлежен процедурен начин, които да са отразени в протокол за разпит. Самопризнание в такъв смисъл липсва в кориците на настоящото дело. Съвсем различно е положението при процесуалното признание по силата на чл.371,т.2 и сл.НПК, наричано от закона самопризнание /чл.372,ал.4 и чл.373,ал.3 НПК/. Това именно е вторият аспект. Самопризнанието по този ред активира процедурата на съкратено съдебно следствие и има съвсем различни белези от самопризнанието като доказателство. Именно коментираният вид самопризнание стои в основата на несъбиране на доказателства в хода на пълноценен съдебен процес, но то е неприравнимо към първото очертано такова. В светлината на разрешенията, дадени в ТРОСНК 1/09 г.на ВКС на РБ, самопризнанието като доказателство би могло да бъде третирано като смекчаващо или изключително смекчаващо обстоятелство. Процесното обаче не е такова, а процесуално признание по чл.371,т.2 НПК, иницииращо достатъчно привилегирована за дееца процедура. С оглед казаното, и това възражение по касационната жалба не може да бъде удовлетворено. Още повече, че БАС в изключителна степен благоприятно е оценил и обсъжданото самопризнание в диференцираната процедура, предвид потенциалните проблеми по доказване на вменения на Е. факт „12 бежанци”. Финално, върховната съдебна инстанция по наказателни дела споделя всичката аргументация, изложена от контролирания съд, по отношение на неприлагане на института на условното осъждане. И този съдебен състав намира, че касаторът не само е реализирал деяние с висока степен на обществена опасност, но и последователно е демонстрирал игнориране на правомерно поведение, базирано на липсата на корупционни прояви и лична борба с тях. Напротив, той е особено активен и безпощадно преследва целите си, като с оглед престъпната му упоритост изявява вкоренения си манталитет на неглижиране на корупцията като проблем. По този начин се стига до рушене на държавността, което решително не може да бъде толерирано. Ето защо законосъобразно БАС е отменил приложението на чл.66 НК, засягайки мотивно отношението си и към личната и генералната превенция. Липсват основания да се приеме, че са допуснати нарушения на чл.348,ал.5 НПК, които да обуславят наличие на касационното основание по ал.1,т.3 на цитирания законов текст. А що се касае до наложената глоба, тя е отмерена в нисък размер по отношение на максимално предвидения такъв в разпоредбата на чл.304 А НК. Междувпрочем, следва да се отбележи по повод оплакването за висок неин размер, несъобразен достатъчно с имотното състояние на Е., че тя е равна на сумата пари, която той, „безработният” /по негови твърдения/ подсъдим, е предложил за подкуп и явно е носел у себе си- 2 000 лв. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният Касационен Съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 48/08.04.16 г., постановено от АС- Бургас по В.Н.Д. 46/16 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/