7 Р Е Ш Е Н И Е № 228 София, 13 януари 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и деветнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА ХРИСТИНА МИХОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 868/2019 година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалба на подсъдимата Л. П. М. против въззивна присъда № 75/22.03.2019 г., постановена по ВНОХД № 4487/2018 г. от Софийски градски съд. В жалбата се излагат аргументи, че по делото липсват доказателства подсъдимата М. обективно да е участвала в извършеното от другите двама подсъдими деяние. Изтъкват се аргументи, че тя не е осъществила физическите действия, свързани с употребата на сила, каквото е обвинението срещу нея. Оспорват се изводите на съда за обективна и субективна съставомерност на деянието, подкрепено с позоваване на конкретни решения на върховната съдебна инстанция. Отправеното искане е за отмяна на атакувания съдебен акт и оставяне в сила присъдата на Софийски районен съд, с която подсъдимата М. е била оправдана. В съдебното заседание подсъдимата М. и защитата й поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея. Конкретизират се и направените искания, а именно касационната инстанция да оправдае подсъдимата М. или да отмени осъдителната въззивна присъда и върне делото за ново разглеждане Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище, че въззивната присъда е правилна и следва да се остави в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С присъда от 13.06.2018 г., постановена по НОХД № 13279/2015 г., Софийският районен съд е признал подсъдимата Л. П. М. за невинна в това, че на 19.06.2015 г., около 01, 20 ч. в съучастие като съизвършител с Д. Р. Д. и П. Б. Р. е направила опит да влезе в чуждо жилище, собственост на Р. Б. К., като употребила за това сила (извършила действия по изкъртване на таванен прозорец – капандура) и деянието е извършено нощем, от две или повече лица, като опитът е останал недовършен, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдана по повдигнатото й обвинение по чл. 170, ал.2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал.2 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК. Със същата присъда подсъдимите Д. Д. и П. Р. са били признати за виновни и осъдени за извършено от тях престъпление по чл. 170, ал.2 във вр. с ал.1 във вр. с чл. 20, ал.2 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК, за което при условията на чл. 58, б. „а” във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 от НК им е наложено наказание от по шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години. В производство, инициирано по протест на прокурор при Софийската районна прокуратура, оспорващ оправдаването на подсъдимата М., и по жалба на подсъдимите Д. и Р. (последният е оттеглил въззивната си жалба), е извършена въззивна проверка на присъдата и е постановен сега атакувания съдебен акт, с който въззивният съд е: - отменил първоинстанционната присъда в частта, с която подсъдимата М. е призната за невинна и оправдана по повдигнатото й обвинение и вместо това същата е призната за виновна, че на 19.06.2015 г., около 01, 20 ч. в съучастие като съизвършител с Д. Д. и П. Р. е направила опит да влезе в чуждо жилище, собственост на Р. К., като употребила за това сила (извършили действия по изкъртване на таванен прозорец – капандура) и деянието е извършено нощем, от повече от две лица, като опитът е останал недовършен по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 170, ал.2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 18, ал.1 във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 във вр. с чл. 58, б. „а” от НК я осъдил на шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66, ал.1 от НК е отложено с изпитателен срок от три години; - изменил е присъдата в частта, с която подсъдимите Д. и Р. са признати за виновни за извършено от тях престъпление по чл. 170, ал.2 във вр. с ал.1 във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, като е отменил присъдата спрямо двамата досежно правната квалификация във връзка с чл. 20, ал.2 от НК и ги признал за виновни в това да са извършили деянието и в съучастие с подсъдимата Л. М.; - потвърдил е присъдата в останалата й част. Подсъдимите Д. и М. са били осъдени да заплатят разноските по водене на делото пред въззивния съд. ІІ. Касационната жалба е основателна, но не по всичко, изложено в нея. Обективността изисква да се отбележи, че въззивният съд е проявил процесуална активност, насочена към изясняване на обстоятелствата по делото. Провел е по собствена инициатива допълнително съдебно следствие, в рамките на което е допуснал повторен разпит на свидетеля К., назначил е съдебнопсихиатрична и психологична експертиза за подсъдимите М. и Д. и съдебно- техническа експертиза по отношение на запис от телефон № 112. Във въззивния съдебен акт е отбелязано, че фактическата обстановка не се различава съществено от тази, установена от основния съд, но се налага допълване и детайлизиране на същата, като в тази връзка са отразени фактическите обстоятелства, приети от втората инстанция. При извършения доказателствен анализ са изложени съображения за достоверността на показанията на свидетеля К.. Утвърждавайки тяхната обективност в мотивите на новата присъда (стр. 12 от същите), е посочено, че както първостепенният съд, така и въззивният не сочат „опитът за разбиване на прозореца да е станал с въпросния нож” (този предаден от подсъдимата М., бел. ВКС). Във фактологията, описана по напред в мотивите на стр. 5, л. 208 от делото обаче може да се прочете за действия, осъществени от подсъдимия Д. с нож. Ако съдът е имал предвид, че точно „въпросният” нож не е оръдие (средство) за извършване на деянието (пак там, стр. 12 от мотивите), то е следвало да отрази доказателствената обезпеченост на направения преди това фактически извод за оказано въздействие с нож върху стъклото на прозореца. Посоченото противоречие, респективно непълнота в мотивите, влияе върху качеството на съдебния акт, в който съдът не следва да допуска фактически твърдения, които взаимно се изключват. Освен това, съгласно изискванията на чл. 305, ал.3 от НПК, приложим по силата на чл. 339, ал.3 от НПК, в мотивите на присъдата се посочват доказателствените материали, въз основа на които са установени приетите от съда обстоятелства. На следващо място, въззивният съд е изразил несъгласие с изводите на първата инстанция като е счел, че поведението на подсъдимата М. както от обективна, така и от субективна страна покрива изцяло признаците на престъплението, за което е обвинена – чл. 170, ал.2, във вр. с ал.1 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК. Пространно е аргументирал становище (стр. 16-18 от мотивите), че престъплението по чл. 170, ал.2 във вр. с ал.1 от НК е съставно престъпление, което „..включва в себе си две отдени деяния, всяко едно от които само по себе си съставлява самостоятелно престъпление … единият акт е противозаконното проникване (без съгласие на собственика) в чуждо жилище, а вторият е употребата на сила, насочена към това да бъде осигурен достъп до чуждото жилище.” Приел е още, че в първия акт от изпълнителното деяние на това съставно престъпление, което е останало недовършено по независещи от дейците причини, участват и тримата подсъдими, а във втория само Д. и Р.. Разсъждения на съда налагат да се припомни, че една от особеностите, характеризиращи съставното престъпление, несъмнено се свежда до това, че всеки от актовете, взет сам за себе си, осъществява състав на друг вид престъпление. Така разнородните прояви образуват едно ново посегателство, различно от престъпленията, чиито състави се осъществяват от актовете, включени в съставното престъпление. Именно тази характеристика на съставното престъпление не е съобразена от въззивния съд, а изложените аргументи, че престъплението по чл. 170, ал.1 от НК представлява коментираната форма на усложнена престъпна дейност, са в противоречие с разбирането на съдебната практика и доктрината. Законът не санкционира простото влизане в чуждо жилище, а само ако това е извършено по един от изброените в алинея първа на чл. 170 от НК начини. Престъплението е двуактно, като изпълнителното деяние се осъществява чрез действие – влизане (проникване) в чуждо жилище, като преди това се употреби някой от посочените в закона способи за преодоляване на несъгласието на обитателя да допусне дееца в жилището. Иначе казано, първият акт от изпълнителното деяние се изразява в способстващия/ улесняващия акт, а вторият (основният) е самото влизане в чуждото жилище. Безспорно, когато престъплението е „извършено от две или повече лица” (чл. 93, т. 12 от НК) са възможни различни хипотези на проявление на това квалифициращо обстоятелство, като не е необходимо всеки един от съизвършителите да участва непосредствено и в улесняващия акт и в проникването в жилището, както като че ли счита защитата. Достатъчно е всеки от дейците да осъществи поне един от двата акта при наличие на общ пряк умисъл. Поддържаните възражения обаче имат своето основание. В аргументацията на съда съществува неяснота, която е предопределена от подчертаната в мотивите на присъдата поредност на актовете от изпълнителното деяние на престъплението по чл. 170, ал.2 във вр. с ал. 1 от НК, както вече бе посочено по-горе. Независимо от погрешно възприетата усложнена по състав конструкция на престъплението, съдът е дължал конкретни съображения в какво се е изразила съизвършителската дейност на подсъдимата М., при това в контекста и на повдигнатото обвинение за опит по чл. 18, ал.1 от НК. За изчерпателност на касационната проверка настоящият състав намира за необходимо да отрази и следното : Въззивният съд правилно е приел, че когато съучастието под формата на съизвършителство е въздигнато като квалифициращо обстоятелство, привръзката с чл. 20, ал.2 от НК е непрецизнна, поради което е извършил съответната корекция. Следва да се посочи, че в първоинстанционната присъда отсъства нарочен диспозитив, с който подсъдимите Р. и Д. са оправдани за това да са извършили престъплението и в съучастие с подсъдимата М., каквото е било повдигнатото обвинение с обвинителния акт. Втората инстанция не е взела отношение по този въпрос, като може само да се предполага, че с постановяването на въззивния акт в неговата изменителна част е прието този недостатък да се счита за отстранен. Обобщено, въззивният съд не е изпълнил в пълен обем задължението си по чл. 305, ал.3 от НПК, което препятства касационната проверка на присъдата за законосъобразност. Допуснатото в мотивите на съдебния акт противоречие относно фактите, тяхната частична непълнота, неяснотата им по правото, покриват съдържанието на съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал.3, т. 2 от НПК. По принцип, когато става дума за престъпление, извършено в съучастие, процесът за всички съучастници следва да е общ и единен, макар законът да допуска изключения (напр. чл. 381, ал. 7 от НПК). Съдебният акт на Софийски градски съд, постановен като въззивна инстанция, в частта, с която присъдата на основния съд е изменена и потвърдена по отношение на подсъдимите Д. и Р. има характер на решение, което по аргумент от чл. 346, т. 2 от НПК е изключено от обхвата на касационния контрол (виж и чл. 412, ал.2, т. 1 от НПК). Затова установеното процесуално нарушение има за последица отмяна на съдебния акт само в атакуваната му част, представляващ нова присъда по смисъла на чл. 336, ал.1, т.2 от НПК, и връщане на делото за ново разглеждане в тази част, при което да се съобразят направените и изложени по – горе констатации. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 75/22.03.2019 г., постановена по ВНОХД № 4487/2018 г. от Софийски градски съд, в частта, с която подсъдимата Л. П. М. е призната за виновна и осъдена за извършено престъпление по чл. 170, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК и в частта за възложените й разноски. ВРЪЩА делото в тази част за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.