Р Е Ш Е Н И Е № 30 София,28.04.2017 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2334/2015 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] (с настоящо фирмено наименование [фирма]) срещу решение № 584 от 23.03.2015 г. по т. д. № 2377/2014 г. на Софийски апелативен съд. С определение № 838 от 22.11.2016 г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационно обжалване в частта, с която, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-3 състав решение № 5 от 05.03.2014 г. по т. д. № 8922/2012 г., е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 208 КЗ (отм.) за сумата 140 000 лв. – застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“, обективирана в застрахователна полица № 468400/12.03.2010г., за кражба на лек автомобил марка „Б. Х6“, рег. [рег.номер на МПС] . Касаторът поддържа, че в допуснатата до касационно обжалване част въззивното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав, че сключеният между страните договор за застраховка „Каско“ от 12.03.2010 г. не е влязъл в сила, тъй като не е изпълнено изискването по т. 39 от Общите условия към него за оглед, заснемане, пасивно маркиране и подновяване на информационното обслужване за пасивната маркировка на процесния автомобил. Според касатора, въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че в случая изобщо не е било необходимо ново пасивно маркиране на автомобила, доколкото такова вече е било направено при сключения между страните предходен договор през 2009 г., а така също и факта, че по време на действието на настоящата застраховка е била заявена щета във връзка с настъпило застрахователно събитие, която е била заплатена от застрахователя без възражения, т. е. без същият да е оспорвал обвързващото действие на договора. Като значими за допускането на касационния контрол в определението по чл. 288 ГПК са счетени въпросите: Предвиденото в застрахователния договор, сключен при Общи условия, за който е издадена застрахователна полица, изискване за маркиране на автомобила представлява ли отлагателно условие, имащо значение за настъпване действието на договора; Може ли да се приеме, че неизпълнението на това изискване е договорно задължение, чието неизпълнение е съществено с оглед интереса на застрахователя съгласно чл. 211, т. 2 КЗ (отм). По отношение на тези въпроси е прието за осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – заявява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор от 15.07.2015 г. и в писмена защита от 14.02.2017 г. Третото лице-помагач на ищеца [фирма], [населено място] – моли за уважаване на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 26.06.2015 г. и в писмени бележки, представени в съдебно заседание на 15.02.2017 г. Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: При постановяване на обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел за безспорно установена по делото следната фактическа обстановка: На 10.03.2009 г. ищецът е закупил лек автомобил марка „Б. Х6“, който автомобил, с договор от същата дата, е предоставен за ползване на лизинг на третото лице-помагач [фирма]; В съответствие с предвиденото в договора за лизинг задължение ищецът е застраховал процесния автомобил при ответното застрахователно дружество от свое име и за сметка на лизингополучателя по застраховка „Автокаско“ за периода от 12.02.2009 г. до 11.03.2010 г.; С протокол № [ЕГН]/12.03.2009 г. е извършен оглед и пасивно маркиране на автомобила от [фирма]; На 11.03.2010 г. между страните е сключен нов договор за застраховка „Пълно автокаско“ за срок от 12.03.2010 г. до 11.03.2011 г., като няма данни при сключването на същия автомобилът да е представен отново за оглед и пасивно маркиране; По време на действието на първия застрахователен договор пред ОД на МВР, [населено място] на 16.12.2010 г. от представител на ищеца е заявено открадване/изгубване на част ІІ от регистрационното свидетелство на процесния автомобил и на 11.02.2011 г. са издадени нови част І и част ІІ на същото, за което обстоятелство липсват данни застрахователят да е бил уведомен; При действието на втория застрахователен договор, на 24.09.2010 г. е настъпило застрахователно събитие „кражба“ на застрахования автомобил, за което незабавно са уведомени застрахователя и полицията в [населено място]; Във връзка с противозаконното отнемане на автомобила е образувано досъдебно производство, приключило с постановление за спиране, както и щета № 12010030102689, по която застрахователят е отказал да плати застрахователно обезщетение по съображения, че не е бил уведомен за кражбата на част ІІ от свидетелството за регистрация. При така установените факти въззивният съд е приел, че не следва да бъде ангажирана отговорността на ответника [фирма] за заплащане на застрахователно обезщетение за настъпилото застрахователно събитие „кражба“ на процесния автомобил, тъй като сключеният на 11.03.2010 г. втори застрахователен договор не е влязъл в сила поради неизпълнение на предвиденото в т. 39 от Общите условия изискване за оглед, заснемане, пасивно маркиране и подновяване на информационното обслужване на пасивната маркировка от посочено от застрахователя лице. Според решаващия състав, застрахованият не може да се ползва от пасивното маркиране на автомобила, извършено при сключването на първия застрахователен договор от 12.03.2009 г., поради това, че същият е прекратил действието си с изтичане на срока на покритието, като за новия договор е дължимо извършването на ново пасивно маркиране съгласно изричната клауза на т.39.1 от Общите условия, явяващо се задължително по клауза „Кражба“ и „Пълно автокаско, какъвто е настоящият случай. Поради неизпълнението на посоченото задължение е направен извод, че процесната застраховка не е влязла в сила и не е налице основание за плащане на уговореното в нея застрахователно обезщетение, което налага отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск. Независимо от горния извод, във въззивното решение са изложени съображения и по останалите възражения на страните. Като неоснователно е преценено възражението на ответника-застраховател, че не е налице покрит риск предвид обстоятелството, че не е бил уведомен за изгубването/отнемането на част ІІ от регистрационното свидетелство на застрахования автомобил съгласно изискването на т. 16.14.4 от Общите условия. Съдът е счел, че доколкото този факт е настъпил при действието на първата застраховка, същият е ирелевантен за новото застрахователно правоотношение. За основателно обаче е счетено оплакването във въззивната жалба във връзка с размера на застрахователното обезщетение. Констатирайки допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, въззивният съд е назначил автотехническа оценителна експертиза за определяне на пазарната стойност на застрахования автомобил към датата на настъпване на застрахователното събитие, но поради извода за липса на влязъл в сила застрахователен договор не е обсъждал изготвеното от същата заключение. Настоящият състав намира, че обжалваното решение е неправилно. По въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване понастоящем вече е формирана практика по реда на чл. 290 ГПК. С постановеното след допускане на касационния контрол решение № 147 от 06.02.2017 г. по т. д. № 2481/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. е прието, че: С оглед определението на застрахователния договор в чл. 183, ал. 1 КЗ (отм.) и посочения от законодателя момент на влизането му в сила – след плащане на цялата дължима премия или на първата вноска от нея при разсрочено плащане, договореното между страните отлагане действието на същия до изпълнение на конкретни задължения на застрахования, свързани с установяване техническото състояние на автомобила към момента на сключване на договора, няма правната характеристика на отлагателно условие по смисъла на чл. 25 ЗЗД – едно бъдещо несигурно събитие, от сбъдването на което да зависи дали този договор ще породи действието си между страните; Поради това, независимо, че неизпълнението на тези задължения на застрахования евентуално би могло да е относимо към обема на застрахователната отговорност, то е правно ирелевантно за момента на влизане в сила на застрахователния договор и за неговото действие; Неизпълнението на предвиденото в застрахователния договор изискване за представяне на автомобила за оглед и заснемане, само по себе си, не се отразява на влизането в сила на застрахователния договор по имуществена застраховка „Каско“, щом цялата дължима премия или първата вноска от нея, при разсрочено плащане, са надлежно престирани и приети от застрахователя; Съдържанието и видът на сочените задължения изключват те да са и от категорията, считащи се за съществени, с оглед интереса на застрахователя по смисъла на чл. 211, т. 2 КЗ (отм.) от момента на въвеждането им от съконтрахентите, освен ако застрахователят докаже наличие на причинна връзка между неизпълнението на тези конкретни задължения и настъпване на застрахователното събитие, по повод на което се претендира обезщетението, респ. обема на вредите или възможността за тяхното установяване. Настоящият състав споделя изцяло разрешенията в цитираната практика, поради което счита, че не следва да дава изричен отговор на приетите за значими за конкретното дело въпроси по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед на тези разрешения, изводите на въззивния съд относно действието на процесния застрахователен договор са неправилни. Предвид безспорния по делото факт, че при сключването на застраховката ищецът е заплатил първата разсрочена вноска от застрахователната премия (към датата на настъпване на застрахователното събитие са били заплатени и следващите падежирали вноски – втората и третата), следва да се приеме, че договорът е влязъл в сила и е породил за страните съответните права и задължения, в т. ч. и задължението на застрахователя да заплати обезщетение за покритите от застраховката рискове. Отделно от това, аргумент в подкрепа на извода, че процесният договор е влязъл в сила от момента на сключването му, когато е заплатена първата вноска от застрахователната премия, представлява безспорно установеният факт, че за настъпило в срока на същия (на 26.03.2010 г.) застрахователно събитие – спукана предна дясна гума и деформация на предна дясна джанта, застрахователят е изплатил на застрахованото лице обезщетение, без да оспорва действието на застрахователния договор. Липсата на такова оспорване се извежда и от изпратеното до застрахования писмо изх. № 100-4241/21.12.2010 г., тъй като в същото отказът да бъде изплатено обезщетение за кражбата на процесния автомобил е мотивиран единствено с обстоятелството, че при сключването на застрахователния договор застрахованият не е уведомил застрахователя за извършена преди това кражба на част втора на свидетелството за регистрация на процесното МПС. Доколкото застрахователят не е доказал, че именно неизпълнението на поетото от застрахования задължение за предоставяне на автомобила за нов оглед и маркиране, след като такова вече е било извършено при сключването на предходния застрахователен договор, е причина за настъпване на застрахователното събитие, респ. за обема или за установяването на вредите, отказът за заплащане на застрахователно обезщетение не може да бъде обоснован с разпоредбата на чл. 211, т. 2 КЗ (отм.). Следователно, наличието на валиден застрахователен договор между страните, настъпването на предвидения в него застрахователен риск „кражба“ и надлежното изпълнение на задълженията на ищеца във връзка със заявяване на събитието и представяне на необходимите документи обуславят извод, че са налице предпоставките по чл. 208, ал. 1 КЗ (отм.) за ангажиране отговорността на ответника за заплащане на дължимото застрахователно обезщетение. От заключението на изслушаната във въззивното производство автотехническа оценителна експертиза, прието, без да е оспорено от страните, се установява, че действителната стойност на застрахования автомобил към датата на настъпване на застрахователното събитие е 120 000 лв. Това именно е и размерът на обезщетението, което следва да бъде заплатено на ищеца. Поради частичната основателност на главния иск, основателна е и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1ЗЗД за присъждане на законна лихва за забава върху дължимото застрахователно обезщетение, считано от датата на завеждане на исковата молба – 16.05.2012 г. – до окончателното му плащане. По отношение възраженията на ответника: На първо място, основателно е направеното от застрахователното дружество възражение за прихващане със сумата 1726.50 лв., представляваща четвъртата разсрочена вноска от дължимата застрахователна премия. Видно от уговорките в застрахователната полица, изискуемостта на тази вноска е настъпила на 11.12.2010 г. (т. е. след застрахователното събитие), като ищецът не оспорва, че същата не е заплатена от него. Ето защо, искането за прихващане на посочената сума с дължимото застрахователно обезщетение следва да бъде уважено. В случая, в съответствие с установеното в чл. 104, ал. 2 ЗЗД правило, прихващането между взаимните задължения на страните следва да се счита извършено на 24.12.2010 г., когато е станало изискуемо задължението на ответника за заплащане на застрахователното обезщетение. Изводът, че изискуемостта на това задължение е настъпила на посочената дата, следва от клаузата на т. 85 от Общите условия към процесната застраховка, според която, в случай на кражба на цяло МПС, застрахователното обезщетение се изплаща след прекратяване на следствието или спиране на наказателното производство при условията на чл. 239 НПК, но не по-рано от 90 дни от датата на застрахователното събитие. И тъй като от представеното по делото постановление на Районна прокуратура – [населено място] се установява, че наказателното производство е спряно на 12.10.2010 г., т. е. преди изтичане на 90-дневен срок от кражбата, то изискуемостта на задължението за плащане на застрахователното обезщетение следва се счита настъпила след изтичането на този срок – 24.12.2010 г. За периода от изискуемостта на неплатената разсрочена вноска –11.12.2010 г. до датата на прихващането 24.12.2010 г. – ищецът дължи обезщетение за забава съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата 1726.50 лв. Изчислена с помощта на компютърна програма, същата възлиза на 6.84 лв. С оглед извършеното прихващане, предявеният иск по чл. 208, ал. 1 КЗ (отм.) е основателен за сумата 118 266.66 лв. и неоснователен за разликата до пълния претендиран размер от 140 0000 лв. Затова, въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която претенцията е отхвърлена за първата сума и оставено в сила в останалата негова част, т е. за сумата 21 733.34 лв. Като основателно следва да бъде преценено и искането на ответника за едновременното осъждане на ищеца по реда на чл. 90, ал. 1 ЗЗД за предаване оригиналите на част І и част ІІ на свидетелството за регистрация на застрахования автомобил. Задължението на застрахованото лице за предаване на оригиналите на посочените документи произтича от уговорката по т. 59.6.8 от Общите условия на застраховката. Доколкото липсват данни за извод, че съществува опасност ответният застраховател да откаже да изпълни своето задължение, не са налице предпоставките за обезпечаване на същото съгласно чл. 90, ал. 2 ЗЗД, в какъвто смисъл е направеното от ищеца искане. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да заплати на касатора направените разноски за разглеждане на делото във всички инстанции. За доказани съдът приема разноски в размер на сумата 8 430 лв., включващи: 204 лв. – държавна такса при първоначално завеждане на делото, 5396 лв. – държавна такса за допуснатото увеличение на иска, 30 лв. – държавна такса за допускане на касационно обжалване и 2 800 лв. – държавна такса за касационно обжалване. Като неоснователно следва да бъде преценено искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в полза на адвокат Е. Ц.. От представените по делото доказателства се установява, че възнагражденията на процесуалния представител на ищеца са заплатени не от него, а от третото лице-помагач [фирма], [населено място] в съответствие с уговорката по чл. 2 и чл. 3 от приложеното тристранно споразумение от 2011 г. към договор за финансов лизинг №[ЕИК]. В същото изрично е посочено, че „всички разноски по делото са за сметка на лизингополучателя [фирма]“. С оглед на това, че с поемането на разноските третото лице-помагач не е погасило друго свое задължение към касатора, не може да се счете, че плащането на разноските е за сметка на последния. Поради това, липсва основание за присъждането им в негова полза. Не следва да бъде присъдена и сумата 300 лв. – възнаграждение за вещо лице, доколкото от платежното нареждане от 10.11.2014 г. се установява, че същото е заплатено от лицето Д. П. А., а не от касатора. С оглед изложеното и съобразно уважената част от иска, на касатора следва да бъдат присъдени разноски за всички инстанции в размер на сумата 7 121.34 лв. Предвид изричното искане на ответника за присъждане на разноски само за касационното производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на същия следва да бъдат присъдени такива за отхвърлената част от иска в размер на сумата 504.14 лв., определена по реда на чл. 7, ал. 2, т. 5 във връзка с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 2 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 584 от 23.03.2015 г. по т. д. № 2377/2014г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] (с предишно фирмено наименование [фирма]) срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 208 КЗ (отм.) за сумата 118 266.66 лв. – застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“, обективирана в застрахователна полица № 468400/12.03.2010г., за кражба на лек автомобил марка „Б. Х6“, рег. [рег.номер на МПС] , вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет. 4, на основание чл. 208, ал. 1 КЗ (отм.), сумата 118 266.66 лв. (сто и осемнадесет хиляди двеста шестдесет и шест лева и шестдесет и шест стотинки) – застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“, обективирана в застрахователна полица № 468400/12.03.2010г., за кражба на лек автомобил марка „Б. Х6“, рег. [рег.номер на МПС] , ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба - 16.05.2012 г. - до окончателното й изплащане. ПОСТАНОВЯВА, на основание чл. 90, ал. 1 ЗЗД, едновременност на изпълнението на задължението на [фирма] за заплащане на сумата 118 266.66 лв. – застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“, обективирана в застрахователна полица № 468400/12.03.2010г., за кражба на лек автомобил марка „Б. Х6“, рег. [рег.номер на МПС] и на задължението на [фирма] за предаване оригиналите на част І и част ІІ на свидетелството за регистрация на застрахования автомобил. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 584 от 23.03.2015 г. по т. д. № 2377/2014 г. на Софийски апелативен съд в останалата му част. ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет. 4, разноски за разглеждане на делото във всички инстанции в размер на 7 121.34 лв. (седем хиляди сто двадесет и един лева и тридесет и четири стотинки). ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет. 4, да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] разноски за касационното производство в размер на 504.14 лв. (петстотин и четири лева и четиринадесет стотинки). Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: