Р            Е          Ш           Е            Н           И           Е                                                           № 469                                            гр. София,   06.07.2010 г.                                      В       ИМЕТО      НА       НАРОДА                             Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в публичното заседание на 1 юни през 2010 г. в състав:                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА                                                                        ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ  ИВАНОВА                                                                                               ИЛИЯНА ПАПАЗОВА    при участието на секретаря Ан. Богданова, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №410/09 г., за да се произнесе, намира следното:   Производството е по чл.290 и сл. от ГПК. Допуснато е разглеждане на касационната жалба на В. А. срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд /АС/ по гр.д. №1394/08 г., на осн. чл.280, ал.1,т.3 от ГПК. Прието е, че материалноправните въпроси: кой е страна и съответно носител на правата и задълженията по процесните договори / консорциумът - гр. д., в което участват ищците или те в качеството на сключили ги еднолични търговци - ЕТ/ и води ли установената с императивна норма несъвместимост по чл.4,т.3 от Закон за адвокатурата/ отм./ за ищеца П. / вписан като адвокат/ до нищожност на договорите, които е сключил като търговец, след преценка на съдържанието и целта им, са от значение за спора и за точното прилагане на закона. В жалбата се правят оплаквания за неправилност – необоснованост и незаконосъобразност, на решението и се иска отмяната му. Ответникът по жалба Л. П. я оспорва като неоснователна. Ответникът Ц. Д. не изразява становище. ВКС на РБ, като разгледа жалбата, намира следното по заявените с нея основания за неправилност на въззивното решение: АС е уважил предявените от Л. П. и Цв. Д. срещу касаторката В. А. искове по чл.79, ал.1 от ЗЗД за сумата от общо 26 841 лв., уговорена в споразумение от 1.03.2000 г. и присъдена на ищците по равно, ведно с мораторна лихва от 9 008 лв. за периода 7.12.2000 г. – 15.04.03 г. и сторените деловодни разноски. Прието е, че със споразумение от 1.03.2000 г. ответницата по иска, сега касатор е поела валидно задължението да заплати на ищците в левова равностойност сумата от 14 800 щ.д. като възнаграждение по договори между страните от 31.01.96 г. и 3.02.96 г., при определени условия, които са настъпили. Ответницата не е изпълнила това задължение, нито е установила възраженията си за нищожност на споразумението и за недължимост на уговореното с него възнаграждение, поради неизпълнение на обуславящото го насрещно задължение на ищците. Затова исковете по чл.79, ал.1 от ЗЗД за присъждане на сумата по споразумението, ведно с изтеклата лихва, според АС са основателни. Изводите на въззивния съд са обосновани и законосъобразни: Първият от поставените въпроси е разработен в практиката, вкл. приложената по делото. Гражданското дружество е неперсонифициран правен субект. С договора по чл.357 от ЗЗД две или повече лица обединяват своята дейност за постигане на обща стопанска цел. Гражданското дружество не е юридическо лице и не може да е страна по сключените договори. Такава са неговите съдружници, които запазват юридическата си самостоятелност. При постигната договореност за представителство, действията следва да бъдат извършени от представителя- съдружник, който изразява съгласие от името на всички съдружници за сключване на договора, пораждащ права и задължения за тях / Р №1014/99 г. на ВКС/. Всичко, което се придобива от дружеството, става обща собственост на участниците в него- чл.358 от ЗЗД, всеки съдружник участва в печалбите и загубите, съразмерно с дела си – чл.361 от ЗЗД / ТР №39/70 г./ Уговорката за изключване на някой от съдружниците от участие в печалбите или в загубите е недействителна – чл.361, ал.2 от ЗЗД. Затова не може само някои от участниците в гр. д. да получат печалбата от сключена и изпълнена през време на съществуването му сделка / Р №902/97 г. на ВКС/. От горното, в конкретността на казуса се налагат следните изводи: С договор от 31.01.96 г. и от 3.02.96 г. ответницата – касатор възложила на Консорциум „Трема консулт”/ организиран като гр. д. и представляван от ищците при сключване на договорите/ да извърши със свои сили и средства реституционни и градоустройствени процедури за имоти на ответницата в гр. С., срещу задължението й да престира на изпълнителя собствеността или правото на строеж за апартамент и гараж върху един от имотите. В т.1.2 от първия договор е констатирано / признато от възложителката/ изпълнение на задълженията на изпълнителя за обособяването на парцел **** изготвяне на виза за проектиране. По делото са представени договор за гражданско дружество от 25.04.94 г. между ищците, действащи в качеството на ЕТ и протокол за прекратяване на гр. д. от 10.04.96 г. по решение на съдружниците. Според техническата експертиза / л.180/ двата документа са изготвени по едно и също време, а не с интервал от 2 години, като изготвянето им е след 21.04.94 г., но не може да се определи с точност. Представен е и учредителен договор за гражданско дружество / консорциум/ от 15.01.94 г. между ищците, като ЕТ , и трето за спора лице – Хр. Х. , също като ЕТ. Консорциумът се представлява пред трети лица от Цв. Д. – чл.9,т.3 от учредителния договор. В писмените бележки на ищците пред първата инстанция е признато, че Консорциум „Трема консулт” е създаден първоначално с договора от 15.01.94 г. и с персоналния състав, посочен в него. След това съдружникът Х. напуснал и в дружеството до прекратяването му останали само ищците. Според касаторката, към сключване на процесните договори от 31.01.96 г. и 3.02.96 г. персоналният състав на консорциума не е бил променен / при липсата на категорични данни за сключване на договора от 25.04.94 г. на посочената в него дата/ и правата и задълженията по тях, при осъществено представителство по чл.9,т.3 от учредителния договор са възникнали за всичките му членове / вкл. за Хр. Х. /. Не оспорва обаче, че към 10.04.96 г., на която дата според нея е съставен и датираният с 25.04.94 г. договор, консорциумът е бил прекратен. Споразумението от 1.03.2000 г., на което е основана ищцовата претенция е сключено от ответницата с двамата ищци, като изпълнители по договорите от 31.01.96 г. и 3.02.96 г. Със споразумението страните са преуредили отношенията си по договорите - съгласили са се дължимата на двамата изпълнители по договорите от 96 г. престация да се замени с парична, в определен размер. Дори да се приеме, че правата по договорите от 1996 г. са придобити и от третия съдружник Х. , те не са предмет на споразумението от 2000 г. и съответно не са съдебно предявени по делото. Затова изводът на въззивния съд, че това споразумение урежда крайните отношения на страните и ответницата следва да бъде осъдена да изпълни поетото с него спрямо ищците задължение е съответен на закона и данните по делото. Вторият от въпросите не е конкретно разработен в практиката на гражданския съд, но отговорът му се извлича от мястото и целта на забраната по чл.4,т.3 от ЗАдв. отм., при сравнение с подобни хипотези на забрана в други закони, регламентиращи дейност, професия или служба /чл.142, ал.1 и 2 от ТЗ, чл.7, ал.2 от ЗДСл., чл.5, ал.2 от действащия сега ЗАдв./. Практиката приема, че нарушаването на изискванията за несъвместимост влече дисциплинарна или имуществена отговорност по съответния закон, но не и още неблагоприятни последици, ако те не са предвидени в същия или друг закон - напр. нарушаване забраната по чл.142, ал.1 от ТЗ не води до незаконосъобразност на учредяването на дружеството / Р №144/94 г. на ВС/, нарушаването на чл.5, ал.2, т.2 от ЗАдв. от 2004 г. не е основание за прекратяване на служебното правоотношение по ЗДСл. /Р№4194/06 г. на ВАС/.. На осн. чл.4, т.3 от ЗАдв., отм. не може да бъде адвокат търговецът, управителят на търг. дружество и председателят на кооперация. Не е спорно и се установява по делото, че към сключване на договорите от 1996 г. вписаният през 1992 г. и действащ като ЕТ до заличаването през м.11.96 г. ищец П. е бил вписан и като адвокат, считано от 14.10.94 г. Разпоредбата на чл.4,т.3 от ЗАдв., отм. установява несъвместимост при упражняването на адвокатска професия и има отношение към условията и отговорността за това. Забраната да бъде адвокат обаче не се отразява на действителността на сключените от лицето като едноличен търговец договори – по арг. от определението за ЕТ и ограниченията на дейността по чл.56 и 57 от ТЗ. Или като е приел, че договорите от 1996 г. и последвалото ги споразумение от 2000 г. са валидно сключени и са породили действието, към което са насочени, въззивният съд не е нарушил закона. Жалбата е неоснователна – въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Поради изложеното ВКС на РБ, трето гр. о.   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА решението на Апелативен съд София от 1.12.08 г. по гр.д. №1394/08 г. Решението е окончателно.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: