5 Р Е Ш Е Н И Е № 165a София, 26.10.2010 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и десета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : Татяна Върбанова ЧЛЕНОВЕ : Камелия Ефремова Бонка Йонкова при участието на секретаря И. В. изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 690/2010 година Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Г. Л. от гр. София срещу решение № 423 от 14.11.2008 г. по гр. д. № 2020/2008 г. на Софийски градски съд, ІV „Д” отделение, с което е оставено в сила постановеното от Софийски районен съд, 76 състав, решение от 19.03.2008 г. по гр. д. № 24435/2007 г. С първоинстанционния съдебен акт касаторът Й. Л. е осъден на основание чл.402 от ТЗ /отм./ във вр. с чл.45 от ЗЗД да заплати на ЗД „Б. И.” АД сумата 4 402.56 лв., представляваща изплатено от дружеството застрахователно обезщетение по застраховка „Автокаско” за виновно причинени от касатора при пътно-транспортно произшествие на 05.12.2005 г. имуществени вреди на лек автомобил „А. Р.” с ДК № С 7999 ХС, ведно със законната лихва от 30.10.2007 г., и разноски в размер на 736.10 лв. Решенията са постановени при участие на М. „Е.” АД /в несъстоятелност/ в качеството на трето лице-помагач на ответника. В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение като се прави искане за неговото обезсилване и за прекратяване на делото, алтернативно - за отмяната му и за отхвърляне на иска, с присъждане на направените в процеса разноски. Недопустимостта на съдебния акт е обоснована с разпоредбата на чл.213, ал.1, изр.4 от Кодекса за застраховането във вр. с § 143 от ПЗР на З., обн. в ДВ бр.97/23.11.2007 г., която според касатора изключва правото на иск по чл.402 от ТЗ /отм./, респ. чл.213, ал.1 от КЗ, в полза на ищеца - застраховател по имуществена застраховка срещу него като причинител на вредите, предвид извършеното преди 23.11.2007 г. плащане на застрахователното обезщетение на увреденото лице, размера на платената сума и наличието на задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Алтернативно поддържаната теза за неправилност на съдебния акт е аргументирана с нарушение на материалния закон - чл.213, ал.1, изр.4 от КЗ и § 143 от ПЗР на З., обн. в ДВ бр.97/23.11.2007 г., при преценката за основателност на предявения иск. Като порок на решението е релевирана и необосноваността на възприетите от въззивната инстанция изводи за размера на изплатеното обезщетение. Ответникът по касация ЗД „Бул И.” АД - гр. София оспорва жалбата като неоснователна. В писмения отговор по чл.287, ал.1 от ГПК застъпва становище за неприложимост на нормата § 143 от ПЗР на З. във вр. с чл.213, ал.1 от КЗ към спорното правоотношение, с оглед на което счита за правилно даденото от въззивния съд разрешение в същия смисъл. Третото лице - помагач М. „Е.” АД /в несъстоятелност/ със седалище в гр. София не заявява становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното : Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване с определение № 767 от 04.12.2009 г. по настоящото дело на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК във връзка с обуславящия материалноправен въпрос за отговорността на прекия причинител на вредата при наличие на сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност” в хипотезата на суброгиране на застрахователя в правата на увредения застрахован, с оглед приложението на чл.213, ал.1 от КЗ във вр. с § 143 от ПЗР на З. от 2007 г. За да потвърди първоинстанционното решение, с което ответникът - сега касатор, е осъден на основание чл.402, ал.1 от ТЗ /отм./ да заплати на ищеца ЗД „Бул И.” АД сумата 4 402.56 лв., представляваща изплатено на трето лице по силата на договор за застраховка „Автокаско” застрахователно обезщетение за вреди на лек автомобил „А. Р.” с ДК № С 7999 ХС, причинени виновно от ответника като водач на лек автомобил „Ф. Г.” с рег. № СА 3670 АА при пътно-транспортно произшествие на 05.12.2005 г., въззивният съд, след като е изменил квалификацията на предявения иск от такава по чл.402, ал.1 от ТЗ /отм./ в друга по чл.213, ал.1, изр.1 от КЗ, е приел, че с изплащане на обезщетението ищецът - застраховател е встъпил в правата на увредения застрахован срещу деликвента и на основание чл.213, ал.1, изр.1 от КЗ има право на регресно вземане към последния до размер на платената сума. Не са възприети доводите на ответника за недопустимост, алтернативно за неоснователност, на исковата претенция, основани на извършеното със З., обн. в ДВ бр.97/23.11.2007 г., законодателно изменение на чл.213, ал.1 от КЗ и добавеното ново изречение 4, въвеждащо специални правила за суброгиране на застрахователя по имуществена застраховка в правата на увредения застрахован, във връзка с § 143 от ПЗР на същия З.. Решаващата инстанция е отрекла обратното действие на посочените законови норми и приложимостта им към спорното правоотношение. Изложени са съображения, че чл.213, ал.1, изр.4 от КЗ действа напред във времето и следва да се прилага само в случаите на изплатени след обнародването му в „Държавен вестник” на 23.11.2007 г. застрахователни обезщетения по застраховки „Каско”, каквато не е процесната хипотеза. Решението е допустимо - релевираните от касатора доводи за отсъствие на твърдяното от ищеца регресно право са относими към основателността, а не към допустимостта на предявения иск, но неправилно. В разпоредбата на чл.213, ал.1 от КЗ, приложима към спора с оглед момента на изплащане на застрахователното обезщетение по застраховката „Автокаско” - 12.04.2006 г., е предвидено, че с плащането на застрахователно обезщетение застрахователят по имуществена застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата и неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” до размер на платеното обезщетение и обичайните разходи, направени за неговото определяне. Със З., обн. в ДВ бр.97/23.11.2007 г., в чл.213, ал.1 от КЗ е добавено ново изречение 4, според което когато вредата е причинена от водач на моторно превозно средство с валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, встъпилият в правата на увреденото лице застраховател по имуществена застраховка може да предяви претенцията си към причинителя само за размера на причинените вреди, надхвърлящи размера на застрахователната сума по договора за задължителна застраховка, за които застрахователят на деликвента по тази застраховка е отказал изплащане на обезщетение на основание чл.268 от КЗ. По този начин е отречено основанието на чл.213, ал.1 от КЗ за предявяването на регресното притезание срещу деликвента при условие, че неговият застраховател по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” не е отказал изплащане на платеното обезщетение при предпоставките на чл.268 от КЗ и причинените при деликта вреди не надхвърлят размера на застрахователната сума по същата застраховка. С § 143 от ПЗР на З. приложимостта на новото изречение 4 на чл.213, ал.1 от КЗ е отнесена от законодателя към всички случаи на встъпване в право, по които не е извършено плащане към деня на обнародването му в „Държавен вестник”, а именно - 23.11.2007 г. С поредица съдебни решения, постановени от състави на Търговска колегия при ВКС по реда на чл.290 от ГПК и имащи характер на задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК - решение № 99/02.11.2009 г. по т. д. № 70/2009 г. на І т. о., решение № 119/07.10.2009 г. по т. д. № 40/2009 г. на І т. о., решение № 47/11.05.2010 г. по т. д. № 655/2010 г. на І т. о., решение № 212/24.03.2010 г. по т. д. № 447/2009 г. на ІІ т. о., и др., е прието, че : Нормата на чл.213, ал.1, изр.4 от КЗ следва да се прилага за всички случаи на встъпване в право, независимо дали то произтича от възникнали при действието на Кодекса за застраховането или на Търговския закон /чл.402 отм./ правоотношения, по които деликвентът не е заплатил дължимото обезщетение към 23.11.2007 г.; С § 143 от З. е извършено законово преуреждане с обратна сила на висящи правоотношения като от обсега на чл.213, ал.1, изр.4 от КЗ са изключени единствено удовлетворените към 23.11.2007 г. регресни вземания на суброгирали се в правата на увредените лица застрахователи. В противоречие с така възприетото разрешение и прилагайки неправилно материалния закон, въззивният съд е обосновал разбиране, че нормата на чл.213, ал.1, изр.4 от КЗ е неприложима към разглеждания правен спор, независимо от безспорните между страните факти, че плащането на застрахователното обезщетение по застраховката „Автокаско” на увреденото лице е извършено на 12.01.2006 г., т. е. преди 23.11.2007 г., и че към момента на увреждащото ПТП - 05.12.2005 г., ответникът в качеството на причинител на вредите е имал валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, сключена с третото лице-помагач М. „Е.” АД /н./. По делото няма твърдения, нито доказателства, преди предявяването на иска по чл.213, ал.1 от КЗ застрахователят по застраховката „Гражданска отговорност” да е канен и да е отказал плащане на застрахователното обезщетение, изплатено от ищеца на застрахования по застраховката „Автокаско”, поради наличие на основания от кръга на визираните в чл.268 от КЗ. Причинените при произшествието вреди, за репарирането на които ответникът е отговорен по правилото на чл.45 от ЗЗД, са на стойност 4 402.56 лв. и не надхвърлят размера на уговорената в договора за задължителна застраховка застрахователна сума за имуществени вреди /140 00 лв./. Посочените обстоятелства обосновават извод, че не са налице предпоставките на чл.213, ал.1, изр.4 във вр. с ал.1 от КЗ, приложим към спорното правоотношение по силата на § 143 от З. от 2007 г., за встъпване на ищеца в правата на увредения застрахован по имуществената застраховка „Автокаско” срещу ответника в качеството му на пряк причинител на вредите. Предявеният осъдителен иск по чл.213, ал.1 от КЗ е лишен от основание и като такъв подлежи на отхвърляне. Предвид изложеното и на основание чл.293, ал.1 във вр. с ал.2 от ГПК, въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно и искът следва да бъде отхвърлен поради неговата неоснователност. Доводите в касационната жалба за необоснованост на решението в частта относно изводите за размера на изплатеното обезщетение не следва да се обсъждат, тъй като поради неоснователността на исковата претенция те са без значение за правния спор. Съобразно окончателния изход на делото и разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК в полза на касатора следва да се присъдят направените по повод на отхвърления иск разноски за трите съдебни инстанции в размер на сумата 1 256 лв., съгласно представения в съдебно заседание на 29.09.2010 г. списък на разноските. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1 във вр. с ал.2 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 423 от 14.11.2008 г., постановено по гр. д. № 2020/2008 г. на Софийски градски съд, ІV „Д” отделение, вместо което постановява : ОТХВЪРЛЯ предявения от ЗД „Б. И.” АД със седалище в гр. София против Й. Г. Л. от гр. София иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ за заплащане на сумата 4 402.56 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Автокаско” за вреди на лек автомобил „А. Р.” с ДК № ххх ХС, причинени при пътно-транспортно произшествие от 05.12.2005 г., като неоснователен. ОСЪЖДА ЗК „Б. И.” АД да заплати на Й. Г. Л. сумата 1 256 лв. - разноски по делото, на основание чл.78, ал.3 от ГПК. РЕШЕНИЕТО е постановено при участие на М. „Е.” АД /в несъстоятелност/ - гр. София в качеството на трето лице-помагач на ответника Й. Г. Л.. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :