1 Р Е Ш Е Н И Е № 557 гр. София, 09 януари 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети ноември две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ружена Керанова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Николай Дърмонски при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Руско Карагогов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова наказателно дело № 2608/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия Г. Т. Г., чрез защитника му адв. М. от САК и на частните обвинители Г., Г. и Е. Г., чрез повереника им адв. М. от САК, срещу решение № 196 от 18 май 2011 година на Софийския апелативен съд, по внохд № 419/2011 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 1 от 18 януари 2011 година на Софийския окръжен съд, НО, 6-ти състав, постановена по нохд № 891/2010 година по описа на този съд. В касационната жалба на подсъдимия Г. е релевирана явна несправедливост на наложеното му наказание по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК, което ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Претендира се изменяване на атакувания съдебен акт при намаляване на срока на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода. В представеното допълнение към касационната жалба са изложени доводи в подкрепа на заявеното касационно основание. В жалбата на частните обвинители Г. формално са ангажирани всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Изложените в подкрепа доводи обаче позволяват извода, че с жалбата всъщност се възразява приложението на материалния закон и справедливостта на наложеното на подсъдимия Г. наказание. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и на присъдата на първоинстанционния съд и връщане на делото за ново разглеждане на този съд с указания за връщане на делото за доразследване от стадия на привличане на обвиняем по чл. 219 от НПК. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателят-подсъдим Г. Г. не участва лично. Представлява се от защитника си адв. М., който поддържа жалбата при направеното в нея възражение и отправено до съда искане. Частните обвинители Г., Г. и Е. Г. участват лично и с повереника си адв. М., който поддържа изцяло жалбата им и намира за неоснователна жалбата на подсъдимия Г.. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: След проведено съкратено съдебно следствие по Глава ХХVІІ от НПК, при хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, първоинстанционният съд е признал подсъдимия Г. Т. Г. за виновен в това, че на 31. 10. 2009 година, в [населено място], Софийска област, при управление на лек автомобил „БМВ”, ДК [рег.номер на МПС] , след употреба на алкохол и в нарушение на правилата за движение – чл. 5, ал. 2, т. 3 от ЗДП и чл. 21, ал. 1 от ЗДП, по непредпазливост е причинил смъртта на К. Г. Г. и средни телесни повреди на Е. Й. Г. и на М. Л. И., поради което и на основание чл. 343, ал. 4 във вр. ал. 3, предл. 1, б. „б”, предл. 1, във вр. ал. 1, б. „в” във вр. чл. 342, ал. 1, предл. 3 от НК и при условията на чл. 58а, предл. последно от НК (редакция към 31. 10. 2009 година) и във вр. чл. 2, ал. 2 от НК, го е осъдил на две години и десет месеца лишаване от свобода, при първоначален „общ” режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип и на три години лишаване от право да управлява МПС. Съдът е постановил подсъдимият Г. да изтърпи наказанието от шест месеца лишаване от свобода, наложено му с влязла в законна сила присъда по нохд № 1554/2005 година на Софийския районен съд, чието изтърпяване е било отложено за срок от три години, като е определил надлежно и първоначалният режим на изтърпяване и типът затворническо общежитие за това. Съдът се е разпоредил надлежно с веществените доказателства по делото и е присъдил направените по делото разноски в полза на държавата и в полза на частните обвинители, като ги е възложил в тежест на подсъдимия. В производство, инициирано по жалби на подсъдимия Г. и на частните обвинители Г., е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е изменена само в наказателно-осъдителната й част, като подсъдимият е оправдан частично по обвинението по чл. 343, ал. 3, предл. 2-4 от НК и за допуснато от него нарушение на правилата за движение по чл. 5, ал. 2, т. 3 от ЗДП (в редакцията към момента на деянието). Присъдата е потвърдена в останалата й част. По жалбата на частните обвинители Г.: Доводите в жалбата на частните обвинители следва да бъдат обсъдени преди тези по справедливостта на наказанието, съдържащи се в жалбата на подсъдимия, доколкото касаят правилното приложение на закона, а то предпоставя рамката, в която се индивидуализира наказанието. Жалбата на частните обвинители е неоснователна. Основното възражение в нея е свързано с правната квалификация на деянието и произтичащата от това тежест на наказателната отговорност на подсъдимия Г.. Твърди се, че извършеното деяние съдържа признаците на квалификацията „особено тежък случай” по смисъла на чл. 93, т. 8 от НК, останало обаче извън преценката на обвинителната власт, която е следвало да повдигне обвинение на подсъдимия по тази норма на закона и прокурорът да внесе обвинителен акт с такова обвинение. Като не са направили това, разследващите органи и прокуратурата са допуснали съществени нарушения на чл. 13 и чл. 14 от НПК, а това е основание на отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за доразледване на досъдебна фаза на процеса за отстраняване на тези процесуални нарушения и внасяне на делото в съда с правилната, според жалбоподателите, правна квалификация на деянието (стр. 1 от жалбата). Твърди се също, че въззивният съд неправилно е оправдал подсъдимия по обвинението във вр. чл. 5, ал. 2, т. 3 от ЗДП (редакция към момента на извършване на деянието), както и по обвинението по чл. 343, ал. 3, предл. 2-4 от НК, което прави съдебния акт непонятен и вътрешно противоречив. Оспорването на справедливостта на наложеното наказание, вкл. и при коментар на извършената от съда преценка на плоскостта на разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от НК, е обвързано с възраженията срещу правната квалификация на деянието и искането за прилагане на друг наказателен закон – този за „особено тежък случай” (стр. 2 от жалбата). Така формулирани, доводите на частните обвинители по приложението на материалния закон и отправените от тях в тази връзка искания, не държат сметка за характеристиките и рамката на касационната проверка и правомощията на касационната инстанция, а също и за правното положение на частния обвинител в процеса. Преди всичко следва да се отбележи, че правната квалификация на деянието е въпрос не само по приложението на правото, а преди всичко по установяването на фактите. Частният обвинител е субсидиарен процесуален субект по това обвинение и по принцип не може да претендира да определя неговите параметри. Като такъв той действа винаги и само наред с прокурора, без да може да го замести в неговите правомощия (чл. 78, ал. 1 от НПК). Прокурорът е този, който повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер (чл. 127, т. 1 от КРБ и чл. 46, ал. 1 от НПК) и последващо изменение на обвинението във вреда на подсъдимия е допустимо отново само по инициатива на прокурора (чл. 287 от НПК). Затова частният обвинител не може да предявява претенции към съдържанието на обвинителния акт от гледна точка на инкриминираните в него обстоятелства и посочения като приложим материален наказателен закон, а точно такива претенции се съдържат в касационната жалба. В случая, цялото досъдебно производство се е развило в рамките на повдигнатото обвинение по чл. 343, ал. 4, във вр. ал. 3, предл. 1, б. „б” във вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” във вр. чл. 342, ал. 1, предл. 3 от НК. С такова обвинение е внесен и обвинителният акт, определящ фактическата и правна рамка, в която ще се развива по-нататък процеса в неговата съдебна фаза. По този наказателен закон е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия с постановената от първоинстанционния съд присъда. Идентично възражение относно приложимия материален закон е направено от частните обвинители и във въззивната им жалба, обвързано също с искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд. То е останало без последствия при преценка на съда за правилно приложение на закона и при изложени различни съображения единствено относно прецизиране на съдържанието на бланкетната норма и оправдаване по обвинението във вр. чл. 5, ал. 2, т. 3 от ЗДП в редакцията на текста към момента на извършване на деянието (л. 7 от решението). Тези съображения се споделят от ВКС като правилни и законосъобразни. Те могат само да бъдат допълнени с аргументи в следната насока: Посочената норма от ЗДП съдържа общи правила за движение по пътищата, изразяващи се в конкретния случай в предписание участникът в движението да не управлява ППС след употреба на алкохол, наркотици или други упойващи вещества (чл. 5, ал. 2, т. 3, ред. ДВ, бр. 51/2007 година). Доколкото причиняването на съставомерни последици по чл. 343, ал. 1 от НК от водач на МПС в пияно състояние, е предвидено като квалифициращ признак на престъплението в чл. 343, ал. 3, предл. 1 от НК, инкриминирането на разпоредбата на чл. 5, ал. 2, т. 3 от ЗДП като част от съдържанието на повдигнатото срещу подсъдимия Г. обвинение, е било ненужно. Тази неточност по никакъв начин не е ограничила правата му в процеса, защото фактическото обвинение за извършване на престъплението в пияно състояние е ясно формулирано както в обстоятелствената част на обвинителния акт, така и в неговия диспозитив, а правното обвинение се съдържа в самата норма на чл. 343, ал. 3 от НК. Така че, постановеното от въззивния съд оправдаване на подсъдимия за допуснато нарушение по чл. 5, ал. 2, т. 3 от ЗДП е законосъобразно и не поставя съмнение относно обвинението и осъждането на Г. за извършване на деянието в „пияно състояние”. Поради това, не намират законова опора доводите за противоречивост в съдържанието на атакувания съдебен акт поради оправдаването на подсъдимия за допуснато нарушение по чл. 5, ал. 2, т. 3 от ЗДП и същевременно осъждането му за извършване на престъплението в пияно състояние. Изложените по-горе правни съображения относно квалифициращият признак „пияно състояние” по чл. 343, ал. 3, предл. 1 от НК дават отговор на това възражение. Не могат да бъдат споделени съображенията на въззивния съд относно оправдаването на подсъдимия Г. по обвинението във вр. чл. 343, ал. 3, предл. 2-4 от НК (л. 8 от решението), защото такова обвинение не е било повдигано в хода на разследването и не фигурира във внесения в съда обвинителен акт (вж. постановление за привличане на л. 50, л. 54 от сл. д., постановление за предявяване на л. 318 от сл. д.).Това не повлиява изводите на настоящата инстанция за правилно приложение на закона към надлежно установените по делото факти. Деянието съдържа признаците на разпоредбата на чл. 343, ал. 4 (причинени с деянието смърт на едно лице и кумулативно – телесни повреди на повече от едно лице), във вр. ал. 3, предл. 1 (извършено в пияно състояние), б. „б” (към която препраща относно наказанието) във вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” във вр. чл. 342, ал. 1, предл. 3 от НК. Извън това обаче, жалбата и не би могла да предизвика исканите от частните обвинители последици, доколкото пред първата инстанция не е имало обвинение за по-тежко наказуемо престъпление (такова за „особено тежък случай”) и претендираното развитие на процеса е било извън правомощията на съда (чл. 335 и чл. 336 от НПК). Несъмнено, частните обвинители могат да атакуват въззивния съдебен акт по касационен ред, когато са нарушени техните права и законни интереси (чл. 349, ал. 3 от НПК). Това обаче е допустимо и възможно в очертаните от обвинителната власт, чрез внесения в съда обвинителен акт, основни рамки на процеса, които предопределят и пределите на реализиране на правото на защита. Повдигане и поддържане на обвинение за друго, по-тежко наказуемо престъпление, не може да бъде предизвикано от частните обвинители по реда на съдебното обжалване, още по-малко пред касационната инстанция. Жалбата на частните обвинители по отношение на наказателно-осъдителната част на съдебния акт няма как да предизвика ефекта на претендираните с нея правни последици, които са извън правомощията на съда изобщо, вкл. и на ВКС. При надлежно установените по делото факти от кръга на подлежащите на доказване, които не само не са оспорени от подсъдимия, но изцяло са признати от него при условията на чл. 371, т. 2 от НПК, материалният закон е приложен правилно. Съответствието между фактите и тяхната правна оценка обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт. Наложеното на подсъдимия Г. наказание от две години и десет месеца лишаване от свобода е индивидуализирано при цялостно съобразяване на материално-правните разпоредби на НК и констатациите на въззивния съд в тази насока могат единствено да бъдат споделени (л. 8-9 от решението). Определянето на наказанието под предвидения в закона минимум от три години лишаване от свобода е законова последица от регламентирания в чл. 58а от НК механизъм на определяне на наказанието при разглеждане на делото по реда на Глава 27 от НПК, който правилно е приложен от съда. Принципните възражения на жалбоподателите срещу него и преценката по чл. 2, ал. 2 от НК няма как да получат отговор от съда, който има задължение да приложи правилно закона. По жалбата на подсъдимия Г.: Жалбата на подсъдимия е неоснователна. С нея се оспорва единствено тежестта на ангажираната му наказателна отговорност. В подкрепа на заявената явна несправедливост на наложеното му наказание са наведени доводи в няколко насоки, предпоставящи съответна оценка: Първо, пияното състояние на пътуващите в управлявания от подсъдимия автомобил и пострадали от ПТП само по себе си, макар и установено по делото, не представлява и не е довело до друго нарушение на правилата за движение с принос към злополуката. Второ, получените от самия подсъдим травматични увреждания в съвкупност са му причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота, а счупването на гръден прешлен – трайно затрудняване движението на снагата. В рамките на общата оценка на обстоятелствата от кръга на тези по чл. 54 от НК, те не налагат изводи за изключителност или особена тежест при определяне на наказанието, още повече когато то се определя по закон при условията на чл. 55 от НК. Определеното на подсъдимия Г. наказание не разкрива характеристиките на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. То е индивидуализирано при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК и в изпълнение на императивната разпоредба на чл. 373, ал. 2 от НПК. В тази рамка, правилно е отчетена конкретната тежест на допуснатото нарушение на правилата за движение, както и степента на алкохолно опиване, които са значителни. Данните за личността му и предходните му осъждания дават основание за извод за висока степен на лична обществена опасност и за необходимост от индивидуализиране на наказанието и начина на изтърпяването му, както това е направено от предходните съдебни инстанции. Претендираната от жалбоподателя по-голяма снизходителност не намира опора в данните по делото и в закона, не би удовлетворила критериите по чл. 54 от НК и не би изпълнила целите на наказанието по чл. 36 от НК. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 196 от 18 май 2011 година на Софийския апелативен съд, по внохд № 419/2011 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 1 от 18 януари 2011 година на Софийския окръжен съд, НО, 6-ти състав, постановена по нохд № 891/2010 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.