Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е                                   № 239                                                   София  30.07.2010г.             В   И М Е Т О   НА   Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско   отделение,  в  съдебно   заседание  на двадесет и осми април, две хиляди и десета година в състав:                      ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ПЛАМЕН СТОЕВ                                                                  ЧЛЕНОВЕ:   СВЕТЛАНА КАЛИНОВА                                                       ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА при участието на секретаря Т.Кьосева изслуша докладваното от съдията Здравка  Първанова гр. дело № 758/2009 г.   Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Н. К., срещу въззивно решение от 16.02.2009г. по гр.дело № 2109/2005г. на Софийския апелативен съд. С определение от 03.11.2009г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставения материалноправен въпрос за прилагане разпоредбата на чл.5,ал.1 ЗОСОИ в хипотезата вр.чл.7,ал.1 ЗВСОНИ и дали изплащането на обезщетение по реда на чл.5,ал.1 ЗОСОИ е пречка за реституция по чл.7,ал.1 ЗВСОНИ с оглед конкретните факти и обстоятелства по делото. Касаторът твърди неправилно прилагане на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Ответницата по касация Х. Б. П., гр. С., оспорва касационната жалба като неоснователна. Ответниците по касация И. С. М., Е. С. М., И. М. М. и А. С. М.,оспорват жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., след проверка на заявените в касационната жалба основания за отмяна на решението, приема следното: С обжалваното решение е оставено в сила решение от 08.04.2002г. по гр.д. № 2327/1998г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен като недоказан искът, предявен от В. Н. К. срещу Х. Б. М. и С. С. М. с правно основание чл.7 ЗВСОНИ за установяване нищожността на сключена на 01.03.1969г. сделка за покупко-продажба, с която С. и Х. М. са придобили собствеността на апартамент в таванския етаж на сграда в гр. С., ул. «. № 10, застроен на 61,97 кв.м. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил наличие на идентичност между отчуждените от наследодателя му по реда на ЗОЕГПНС помещения на таванския етаж и процесния апартамент, предмет на атакуваната по реда на чл.7 ЗВСОНИ сделка. Не е доказана трансформация и приращение по чл.97 ЗС на обекти, собственост на наследодателя на ищеца и на трето лице,както и в каква степен точно при тази трансформация е участвало имущество, не принадлежало нему. Освен това по делото е установено от писмо ат 07.11.2001г., че ищците са обезщетени на основание чл.5,ал.1 ЗОСОИ с жилищно компенсаторни записи. За разлика от обезщетяването по чл.4,ал.1 ЗВСОНИ с държавни облигации, то обезщетяването по реда на ЗОСОИ се явява надлежно такова по смисъла на чл.7, ал.1 ЗВСОНИ. По делото е установено, че през 1948г. по реда на ЗОЕГПНС от Н. К. е отчуждено имущество, представляващо апартамент и съответните тавански помещения от сградата на ул.”Д” № 10. По договор за доброволна делба от 29.12.1945г. наследодателят на ищеца Н. К. се легитимира като собственик на четири от таванските помещения на сградата. На таванския етаж е съществувало още едно помещение, собственост на Д. Г. С настанителна заповед от 19.06.1965г. М. са настанени в жилище, включващо таванско помещение №5 /на Д. Г. /, №4 и част от №3. С договор от 01.03.1969г. на ответниците по иска М. е продаден държавен имот, включващ посоченото жилище в таванския етаж и отделно таван от 18 кв.м. Искът с правно основание чл.7 ЗВСОНИ е заведен на 17.03.1998г. и касае продадената част от таванския етаж по договор от 01.03.1969г., определена в него като стая, кухня, клозет, баня, тераса и входно антре, със застроена площ 61,97 кв.м. В първоинстанционното производство е приложено и прието писмо от 07.11.2001г. на О. управител, област София относно отчуждителна преписка по ЗОЕГПНС на Н. К. В писмото е удостоверено, че за имота на ул.”Д” № 10, одържавен по ЗОЕГПНС, наследниците на Н. К. са обезщетени на основание чл.5,ал.1 ЗОСОИ с жилищни-компенсаторни записи. Документът не е оспорен от ответника по реда на чл.154 ГПК /отм./. Няма спор по делото, че обезщетението касае и процесния имот. В касационната жалба също не се оспорва получаването на жилищни компенсаторни записи като обезщетение за отчуждения имот, с твърдение, че това е станало по време, когато е бил изтекъл първоначално предвиденият срок за предявяване на иска по чл.7 ЗВСОНИ. По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване по реда на чл.288 ГПК настоящият състав приема следното : Д. , целта на реституционните закони е да се възстанови на бившите собственици или на техните наследници онова, което им е било отчуждено против тяхната воля. Със ЗВСОНИ /ред. ДВ,бр.15/1992г./ е даден едногодишен срок от влизане в сила на закона за предявяване на иска по чл.7 от собствениците или техните наследници, които не са получили обезщетение /добавено с §1, ЗИД, ДВ, бр.51/1996г./, за възстановяване на собствеността върху тези имоти в случаите, когато са придобити от трети лица в нарушение на нормативни актове. С §2 ПЗР на ЗОСОИ /ДВ, бр.107 от 18.11.1997г./ преклузивният срок по чл.7 ЗВСОНИ се възстановява и започва да тече от деня на влизане на ЗОСОИ в сила. Със същия закон –чл.5,ал.1, е предвидено собствениците или техните правоприемници на отчуждени жилища, собствеността върху които не е и не може да бъде възстановена, да получат /ако изберат този начин на обезщетяване/ специални жилищни компенсаторни записи. Редът за обезщетяване по този закон е уреден в чл.6 като е предвиден срок за подаване на исканията. В частта и относно възстановяване едногодишния преклузивен срок по чл.7 ЗВСОНИ, разпоредбата на §2 ПЗР ЗОСОИ е обявена за противоконституционна с Решение № 4 на КС от 11.03.1998г./ДВ, бр.30 от 17.03.1998г./. Следователно с влизане в сила на ЗОСОИ за собствениците на имоти по чл.1 ЗВСОНИ, какъвто е процесният, вкл. след възстановяване на преклузивния срок за предявяване на иск по чл.7, с разпоредбата на чл.5,ал.2 е предвидена възможност за обезщетяване по реда на чл.6 с избор на обезщетението. Собствениците по чл.1 ЗВСОНИ имат възможност да предявят иска по чл.7 ЗВСОНИ за възстановяване собствеността върху отчуждения имот, при възстановения преклузивен срок, както и да потърсят обезщетение по ЗОСОИ. След като ищецът е направил искане и е получил обезщетение по чл.5,ал.1 ЗОСОИ преди да заведе иска по чл.7 ЗВСОНИ, то той е упражнил реституционните си права и реституцията е приключила с направения избор да бъде обезщетен. Обезщетяването по ЗОСОИ е предмет на административно производство и приключва с издаване на административен акт. В случая тази процедура е инициирана от ищеца и е завършила с влязъл в сила административен акт на компетентния орган. Ищецът като страна в това производство е обвързан от него. Той не е легитимиран вече да оспорва сделката с третото лице с иск по чл.7 ЗВСОНИ, т.е. да търси реално възстановяване собствеността върху имота. Това е така, защото лицето, от което е отчужден имотът, може да получи реално възстановяване на имота,само ако не е обезщетено. Надлежното обезщетяване е алтернатива на реалната реституция и не може да се кумулира с нея, поради общия правен принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване. По основателността на касационната жалба. С оглед изложеното по-горе следва да се приеме, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат. Изводите, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не са установил материалноправната си легитимация по иска с правно основание чл.7,ал.1 ЗВСОНИ за реално възстановяване собствеността на имота, са законосъобразни. Налице е пречка за уважаването на така предявения иск – приключила реституционна процедура с получаване от правоимащия на обезщетение по чл.5,ал.2 ЗОСОИ. При това положение е безпредметно обсъждането на останалите предпоставки за уважаване на иска с правно основание чл.7 ЗВСОНИ. С оглед изхода на производството и направеното искане, на ответницата по касация Х. Б. П. следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 1500 лева – изплатено възнаграждение за един адвокат. На останалите ответници по касация разноски не следва да се присъждат за производството, тъй като няма доказателства да са направили такива. По изложените съображения и на основание чл.293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА от въззивно решение от 16.02.2009г. по гр.дело № 2109/2005г. на Софийския апелативен съд. ОСЪЖДА В. Н. К. да заплати на Х. Б. П. разноски за касационната инстанция в размер на 1500 лева. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :