Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60577
гр.София, 29.10.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 2237 по описа за 2020г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Е. П. и Л. Е. П. срещу решение № 11681/23.07.2020г. по в.гр.д. № 5572/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав. С него, след отмяна на решение №6355/02.09.2019г. по гр.д. №2223/2018г. на Софийски градски съд, I ГО, 24 състав, са отхвърлени предявените от касационните жалбоподатели против „ДЗИ – Общо застраховане“ АД искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на тяхната майка, настъпила при ПТП на 26.11.2013г., в размер на сумите от по 30 000 лв. за всеки от тях, както и искове за сумите от по 5 392,08 лв. за всеки един от ищците, представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главниците от по 30 000 лв. за периода 11.05.2016г. – 15.02.2018г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд е пререшил въпроса за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, преди отчитане на процента на съпричиняване, без да има изрично оплакване и искане в този смисъл във въззивната жалба на застрахователя. Касационните жалбоподатели изтъкват, че единственият спорен въпрос пред въззивната инстанция е бил относно процента на съпричиняване от страна на пострадалата. Наред с това считат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат съображения за допуснати от въззивния съд нарушения на разпоредбата на чл.269 от ГПК, на принципите на диспозитивното начало /чл.6 от ГПК/, служебното начало /чл.7 от ГПК/ и състезателното начало /чл.8 от ГПК/, както и на нормата на чл.175 от ГПК, във връзка с преразглеждането на въпроса за справедливия размер на обезщетението. Считат, че съдът е следвало да укаже на страните, че размерът на обезщетението е предмет на спора и да им даде възможност да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства. Поддържат, че въззивният съд не е предупредил страните дали служебно прилага императивна материалноправна норма, коя е тя, какво налага прилагането й, както и не е предоставил възможност за становища и доказателствени искания. Поддържат още, че при определяне на процента на съпричиняване съдът, в нарушение на разпоредбата на чл.300 от ГПК, се е позовал на доказателствата, събрани по приложеното наказателно дело. Считат, че обжалваното решение е постановено в противоречие с правилата на логиката, тъй като решаващите изводи на съда не са подкрепени с анализ на конкретни доказателства, събрани в хода на гражданския процес, както и в мотивите липсват разяснения въз основа на какво съдът е достигнал до тези изводи. Поддържат, че е налице неправилно приложение на нормата на чл.52 от ЗЗД относно критериите за справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Излагат доводи за неправилно приложение на нормата на чл.51, ал.2 от ЗЗД при определяне на процента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Молят за обезсилване на въззивното решение, евентуално за неговата отмяна и уважаване на предявените искове. Претендират и присъждане на разноски.
Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД оспорва жалбата, като твърди липса на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване, респективно неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че към датата на ПТП ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е имал качеството на застраховател на гражданската отговорност на делинквента В. К., както и наличието на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, предвид влязлата в сила присъда и доброволното плащане в полза на М. Е. П. и Л. Е. П. на сумите от по 50 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на тяхната майка С. С., настъпила при процесното ПТП. Приел е за спорни размера на справедливото обезщетение и приноса на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат.
По отношение на размера на обезщетението, въззивният съд е констатирал, че с определение по чл.146, ал.1 от ГПК първоинстанционният съд е отделил като безспорен между страните и ненуждаещ се от доказване факта, че справедливият размер на обезщетението за всеки един от ищците възлиза на по 120 000 лв., преди да бъде отчетено съпричиняването от страна на пострадалата. С оглед на това е изтъкнал, че не е обвързан от определението на СГС, както и че справедливият размер на обезщетението не представлява факт, който подлежи на установяване, поради което и не може да бъде отделен като безспорен. Изложил е съображения, че направеното от застрахователя в отговора на исковата молба признание, че обезщетението преди отчитане на приноса на пострадалата следва да е по 120 000 лв. за всеки един от ищците, не е признание на иска, което обвързва съда, както и не е признание на факт. Изтъкнал е, че когато спорът относно дължимото обезщетение е отнесен до съда, последният е този, който следва да определи обезщетението по справедливост, а страните определят колко е справедливото обезщетение при извънсъдебното уреждане на спора. В тази връзка е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди възлиза на по 100 000 лв. за всеки един от ищците. При определяне на този размер решаващият състав е счел за относими възрастта на пострадалата към датата на ПТП – 56 години, както и тази на ищците – съответно на 24 и 21 години; обстоятелството, че ищците не са били малолетни или непълнолетни и не са се нуждаели в голяма степен от грижите на майка си, а по – скоро тя се е нуждаела от техните, предвид онкологичното й заболяване. Изтъкнал е, че обезщетение по – голямо от 100 000 лв. би било несъответно на застрахователните лимити за 2013г., както и на съдебната практика за събития от 2013г. и не би отговаряло на принципа за предвидимост на съдебните актове. Изтъкнал е още, че по делото не са доказани извънредно големи неимуществени вреди, обосноваващи по – голям размер на обезщетението.
По спорния въпрос за приноса на пострадалата поради пресичане на забранителен сигнал на светофара въззивният съд е формирал изводи относно механизма на настъпване на ПТП, въз основа на доказателствата в приложеното наказателно дело срещу застрахования при ответника водач. Изтъкнал е, че загиналата е била на възраст и в състояние, при които е можела да преценява времето и мястото, на което се намира – не е била дете, престаряла, трудно подвижна, незряща или глуха. С оглед на това решаващият състав е приел, че приносът на пострадалата е равен на този на водача на автомобила и възлиза на 50 %. В тази връзка е изложил съображения относно неоснователността на доводите на ищците, че приносът се равнява на 30 %, поради наличие на мокра настилка, на две обособени пешеходни пътеки в района на ПТП, разположена в района на местопроизшествието жилищна сграда и близостта на лечебно заведение. Изтъкнал е, че тези обстоятелства са отчетени от наказателния съд и именно заради тях водачът – В. К. е била осъдена, въпреки че е преминавала при разрешен за МПС сигнал на светофара. Изтъкнал е още, че действията, предприети от загиналата, са противоправни и са в нарушение на правилата за движение по пътищата, съгласно чл.113, ал.1, т.1 и т.3 от ЗДвП: предприето пресичане зад движещ се в дясната лента на платното за движение автомобил при приближаване на МПС на осъдения водач на пътно платно с две ленти, при неразрешен червен сигнал на светофарната уредба. Заключил е, че дължимото на всеки един от ищците обезщетение за неимуществени вреди, след отчитане на приноса на пострадалата от 50%, е в размер на 50 000 лв. Предвид превода на тази сума по банковите сметки на всеки от тях на 10.05.2016г., въззивният съд е отхвърлил исковете за заплащане на по още 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. С оглед на този правен извод е приел за неоснователни и акцесорните искове по чл.86 от ЗЗД за сумите от по 5 392,08 лв. за всеки един от ищците, представляващи обезщетение за забава върху сумите от по 30 000 лв. за периода 11.05.2016г. – 15.02.2018г.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационните жалбоподатели поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.2 и предл.3 от ГПК за достъп до касация. Поставят като обуславящи материалноправни и процесуалноправни въпроси, разделени от тях в пет групи. В т.1 от изложението поставят въпросите: 1/ Въззивният съд ограничен ли е да се произнесе само по посочените във въззивната жалба оплаквания? Въззивният съд може ли служебно и по своя инициатива да разширява предмета на заявените в жалбата оплаквания?; 2/ Въззивният съд може ли да изменя доклада на делото, без да има изрично оплакване във въззивната жалба за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото?; 3/ Може ли въззивната инстанция да се произнася по въпроса за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, преди отчитане на процента на съпричиняване, ако няма оплакване във въззивната жалба, че размерът на обезщетението е прекомерен? В т.2 от изложението: 1/ Представлява ли признанието на ответната страна, че претендираният от ищеца размер на обезщетението за неимуществени вреди е справедлив, признание на факт по смисъла на чл.175 от ГПК?; 2/ Каква е доказателствената стойност на признанието на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 от ЗЗД от ответника? В т.3 от изложението: 1/ В случай че въззивният съд констатира, че императивна правна норма е останала неприложена от първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд да даде указания на страните, че не сочат доказателства за правнорелевантни факти от нейната хипотеза и да им даде възможност да ангажират такива? В частност, при предявен иск за неимуществени вреди следва ли съдът да даде указания на ищеца, че не сочи конкретни доказателства за проявлението на твърдените от него неимуществени вреди?; 2/ Как следва да се прилага принципът на справедливостта по смисъла на чл.52 от ЗЗД и какви са критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди? В т.4 от изложението: 1/ Имат ли някакво доказателствено значение в производството пред гражданския съд констатациите на наказателния съд, направени в мотивите на влязлата в сила присъда, относно приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат?; 2/ Може ли наказателното дело, приложено към гражданското дело, да служи като „доказателство“ относно съпричиняването на пострадалия? В т.5 от изложението: 1/ Съпричиняването на пострадалия от престъпление подлежи ли на пълно и главно доказване в тежест на позоваващата се на съпричиняване страна в гражданския процес? 2/ Въз основа на какви критерии се определя процентът на съпричиняване от пострадалия от непозволено увреждане? Касационните жалбоподатели поддържат, че разрешението, дадено от въззивния съд по въпросите, поставени в т.1 от изложението, противоречи на практиката на ВКС, обективирана в т.2 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 69/31.07.2020г. по т.д. № 2461/2019г. на ВКС, II т.о., решение №136/17.10.2019г. по т.д. № 2673/2018г. на ВКС, II т.о., решение №202/31.10.2018г. по т.д. №57/2018г. на ВКС, I т.о., решение №149/10.09.2019г. по гр.д. №2779/2018г. на ВКС, IV г.о. и решение №4/05.02.2016г. по т.д. №3480/2014г. на ВКС, II т.о. По въпросите, поставени в т.2 от изложението, се позовават на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №69/31.07.2020г. по т.д. №2461/2019г. на ВКС, II т.о., решение №108/25.06.2020г. по гр.д. №1238/2019г. на ВКС, IV г.о., решение №79/16.07.2015г. по т.д. №1535/2014г. на ВКС, I т.о., решение № 181/23.11.2016г. по гр.д. №338/2016г. на ВКС, III г.о., решение №98/21.03.2011г. по гр.д. №952/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение №84/23.05.2018г. по гр.д. №3361/2017г. на ВКС, III г.о. Считат, че по въпросите, поставени в т.3 от изложението, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/23.12.1968г., т.2 на Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №97/11.06.2019г. по гр.д. №2967/2018г. на ВКС, I г.о., решение №60/14.05.2019г. по гр.д. №2324/2014г. на ВКС, IV г.о., решение №179/29.01.2016г. по т.д. №2143/2014г. на ВКС, I т.о., решение №215/03.02.2017г. по т.д. №2908/2015г. на ВКС, I т.о., решение №1/05.02.2019г. по т.д. №1002/2018г. на ВКС, I т.о., решение №214/08.01.2019г. по гр.д. №3921/2017г. на ВКС, IV г.о., решение №161/17.01.2020г. по т.д. №2783/2018г. на ВКС, II т.о. и решение №19/20.07.2018г. по т.д.№1748/2017г. на ВКС, I т.о. По въпросите, формулирани в т.4 от изложението, касационните жалбоподатели се позовават на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №66/12.03.2015г. по гр.д. №5839/2014г. на ВКС, IV г.о., решение №51/03.05.2017г. по т.д. №1971/2016г. на ВКС, II т.о., решение №85/03.08.2016г. по т.д. №1047/2015г. на ВКС, II т.о. и решение №168/23.11.2012г. по т.д. № 509/2009г. на ВКС, II т.о. Поддържат, че по въпросите, поставени в т.5 от изложението, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №17/18.11.1963г., решение №64/16.05.2019г. по т.д. №1781/2018г. на ВКС, II т.о., решение №18/17.09.2018г. по гр.д. №60304/2016г. на ВКС, IV г.о., решение №15/16.06.2017г. по т.д. №2662/2015г. на ВКС, II т.о., решение №63/28.07.2020г. по т.д. № 2086/2019г. на ВКС, II т.о., решение №354/23.01.2019г. по т.д. № 840/2018г. на ВКС, II т.о., решение №16/04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, I т.о. и решение №36/02.05.2019г. по т.д. № 1354/2018г. на ВКС, II т.о. Касационните жалбоподатели се позовават също и на предпоставките по 280, ал.2, предл.2 и предл.3 от ГПК, като излагат съображения за недопустимост, съответно за очевидна неправилност на въззивното решение.
По довода за недопустимост на обжалваното решение:
Отсъства основание за извод относно вероятна недопустимост на въззивното решение поради нарушение на разпоредбата на чл.269 от ГПК. Както е разяснено в практиката на ВКС /решение № 7/23.01.2015г. по гр.д. №4351/2014г. на ВКС, II т.о./, ако въззивното решение противоречи на разпоредбата на чл.269 от ГПК относно допустимите предели на служебната проверка на въззивния съд, то е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
По искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК:
Настоящият състав на ВКС намира, че е налице основанието по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените в т.1 от изложението процесуалноправни въпроси, които могат да се обобщят като въпрос относно правомощията на въззивната инстанция, очертани в разпоредбата на чл.269 от ГПК. По този въпрос е даден отговор в задължителната практика на ВКС - Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в постоянната такава, обективирана в цитираните от касаторите решение №69/31.07.2020г. по т.д. № 2461/2019г. на ВКС, II т.о., решение №149/10.09.2019г. по гр.д. № 2779/2018г. на ВКС, IV г.о. и решение №4/05.02.2016г. по т.д. № 3480/2014г. на ВКС, II т.о., и в служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 60086/16.07.2021г. по т.д. № 819/2020г. на ВКС, II т.о. Поради това искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК следва да бъде уважено за проверка съответствието на изводите на въззивния съд с посочената по – горе практика на ВКС.
Релевантността на въпросите, поставени в т.2 от изложението, касаещи приложението на чл.175 от ГПК, както и на първия въпрос, поставен в т.3 от изложението, е обусловена от отговора на въпроса, по който се допуска касационно обжалване.
Вторият въпрос, формулиран в т.3 от изложението, отнасящ се до приложението на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, както и поставените в т.4 и т.5 от изложението въпроси, касаещи приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД и доказването на съпричиняването на вредата от пострадалия, касаят извършената от съда преценка на събраните по делото доказателства, поради което са пряко относими към правилността на формираните от въззивния съд изводи по съществото на правния спор. С оглед на това отговор на същите ще бъде даден с решението по чл.290 от ГПК.
Не следва да бъде разглеждан довода на касаторите за очевидна неправилност на атакуваното решение, след като е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
На основание чл.83, ал.1, т.4 от ГПК, касаторите са освободени от държавна такса за настоящото производство.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение №11681/23.07.2020г. по в.гр.д.№5572/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав.
Делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.