9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 641
[населено място], 12.12.2017г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на четвърти декември, през две хиляди и седемнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 1991/2017 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] против определение № 1456/03.05.2017 г. по ч.гр.д.№ 1555/2017 г. на Софийски апелативен съд , с което е оставена без уважение частната жалба на същото дружество против определение № 6041/ 18.11.2016 г. по т.д.№ 3612/2011 г. на Софийски градски съд.С потвърденото определение жалбоподателят – ищец в производството, е осъден да заплати по сметка на СГС допълнителна държавна такса в размер на 761 287,88 лева, на основание чл.77 ГПК. Жалбоподателят оспорва допустимостта, в евентуалност – правилността на въззивното определение, като намира, че след влизане в сила на съдебното решение е недопустимо постановяване на съдебен акт, с който на практика се променя цената на иска, в отклонение от предпоставките за допустимата й промяна, визиран в чл.70 ГПК и при пълно лишаване на страната от право на защита. Страната твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по всички наведени от нея доводи за неправилност на първоинстанционния акт – конкретно, тези с молба –допълнение към частната жалба с вх.№ 159683 / 09.12.2016 г., касаещи именно приложението на чл.70 ГПК. От съдържанието на разпоредбата, жалбоподателят изключва допустимо приложение на чл.77 ГПК, спрямо различна от определената до първото съдебно заседание,вкл. в същото, цена на иска. Позовава се на неправилност и предвид постановено събиране на държавна такса много след изтичане на погасителната давност за вземането, която счита, че тече от момента на предявяването на иска /07.09.2011г. / и се явява изтекла към датата на първоинстанционното определение по чл.77 ГПК / 17.11.2016 г. /.Предвид това поддържа и релевираното с молбата за изменение на определението по чл.77 ГПК, а последващо - с частната въззивна жалба, възражение за погасяване вземането по давност. Според жалбоподателя е изключено , при позитивен за същия изход от правния спор / уважен иск / , дължимата държавна такса да се присъжда в негова тежест, вместо на загубилата спора страна. Поддържа действителна правна квалификация на постановеното от СГС определение - чл.248 ГПК / по почин на съда /, което е недопустимо след срока, визиран в чл.248 ал.1 пр. първо ГПК – за обжалване на първоинстанционното решение.Разпоредбата на чл.77 ГПК не трябва да се използва като способ за поправяне на процесуален пропуск на съда , извън всички процесуални срокове.
Ответната страна – „ Р. Т. И.„ – не е депозирал становище по частната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
[фирма] е предявило иск, с правно основание чл.124 ал.1 вр. с чл.439 ГПК вр. с чл.36 ЗОЗ , за установяване „липсата на материалноправни предпоставки за пристъпване към изпълнение от заложния кредитор” – ответника „Р. Т. И..„ / отричане на изпълняемост на заложното право / , предвид липса на предпоставки за настъпила предсрочна изискуемост на вземането по договора за заем /, съобразно приетата действителна правна квалификация на спора, съгласно опр. № 720/27.07.2012 г. по ч.т.д.№ 436/2012 г. на ІІ т.о. на ВКС. Ищецът отрича настъпила изискуемост на задължението си по договора за заем от 06.11.2010 г. , вземането на ответника – заложен кредитор по който е обезпечено с особения залог върху търговското предприятие на ищеца.Изискуемостта се оспорва към конкретна дата - 21.04.2011 г. , различна от датата на падежа по договора за заем, тъй като позовавайки се на настъпила предсрочна изискуемост кредиторът – залогодател е пристъпил към изпълнение по особения залог, с вписване преминаването към изпълнение по партидата на залогодателя от 30.04.2011 г.. Първоначално заявеният петитум на главни искове - за установяване нищожност на договора за заем и на договора за залог на търговското предприятие , като сключени при липса на съгласие и не в предвидената от закона форма- е оттеглен и производството е останало с предмет първоначално предявеният ,като евентуален, предходно посочен иск по чл.124 ал.1 вр. с чл.439 ГПК вр. с чл.36 ЗОЗ. Оттеглянето е предприето след разпореждане на съда от 08.09.2011 г., с което е указано внасянето на допълнителна държавна такса по всички предявени искове, в размер на 3 129 328 лева, която , видно от мотивите, е определена за дължима по последващо оттеглените искове за установяване нищожност на двете сделки / за заем и за залог / , на две различни основания за нищожност. Съдът е приел, че евентуалният иск е н е о ц е н я е м , но и процесуално недопустим, като иск за факт,непредвиден в закона. Ищецът е уточнил, че предявява исковете като частични,каквато частичност поддържа и за евентуалния иск, след оттеглянето на главните – до размер на 26 000 лева от задължението си по договора за заем, обезпечено с договора за залог. В съответствие с това уточнение и указание на съда е представил доказателство за платена д.т. от 4 % върху сумата от 26 000 - 1 040 лева.Въпросът относно допустимостта на предявения първоначално евентуален,а последващо единствен поддържан иск, е разрешен с преждецитираното определение на ІІ т.о. на ВКС по ч.т.д.№ 436/2012 год.. След връщането на делото в първоинстанционния съд въпрос относно цената на иска и дължимата допълнително държавна такса , не е поставян.
С решение № 1478/11.09.2015 г. по т.д.№ 3612/2011 г., СГС е уважил предявеният иск, като на основание чл.124 ГПК вр. с чл.439 ГПК и чл. 36 ЗОЗ е приел за установено, че ответникът – заложен кредитор не е имал материалноправната легитимация да пристъпи към изпълнение, въз основа на вписания особен залог върху търговското предприятие на ищеца , към датата 21.04.2011 година, т.е. преди уговорения в договора за заем, обезпечен със залога, падеж , поради ненастъпила предсрочна изискуемост на задължението на залогодателя. Решението е обжалвано от ответника, но с определение № 1786/27.05.2016 г. по т.д.№ 457/2016 г. на Софийски апелативен съд, след оставяне без уважение искането на въззивника за удължаване срока за заплащане на дължимата държавна такса по обжалването, въззивната жалба е върната,като нередовна,поради невнасянето на таксата, в определения от съда размер от 381 163,94 лева. В предходно определение от 18.02.2016 г. въззивният съд е обосновал дължимост на такава такса, като определима от размера на обезпеченото със залога вземане – 9 757 595 евро, както и с довода, че искът по чл.124 ал.1 вр. с чл.439 ГПК вр. с чл.36 ЗОЗ не може да бъде предявен като частичен. Така цената на иска е определена на 19 084 197 лева , съобразно фиксиран курс на БНБ към датата на подаване исковата молба, при което е констатирана дължима от ищеца допълнителна държавна такса в размер от 761 287,88 лева. На идентични основания – дължима държавна такса – въззивният съд е оставил без движение както въззивната жалба, така и исковата молба ,указвайки и на ищеца довнасянето на държавна такса от 761 298,88 лева ,вкл. указвайки последиците при неизпълнение : обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството.Последващо,обаче, но след постановяване на определение № 1786/27.05.2016 г. по т.д.№ 457/2016 г.за връщане на въззивната жалба и прекратяване на въззивното производство , в частта по оставяне на исковата молба без движение, въззивният съд е отменил определението си. Определение № 1786/27.05.2016 г. е обжалвано от ответника, но потвърдено, с определение № 453/28.09.2016 г. по ч.т.д.№ 1698/2016 г. по описа на ІІ т.о. на ВКС. Съставът се е ограничил до произнасяне по предпоставките за продължаване срока по чл.63 ал.1 ГПК - за внасяне на определената държавна такса п о въззивната жалба , като не е коментирал действително дължимия размер на същата. В мотивите на определение № 3393/10.10.2016 г. въззивният съд е посочил, че въпросът за внасянето на остатъка от дължимата държавна такса от ищеца – 761 287,88 лева – е предоставен на преценката на първоинстанционния съд, за събиране по реда на чл.77 ГПК. С определение № 6041/18.11.201 г. , на практика след влизане в сила на първоинстанционното, позитивно за ищеца решение, СГС е осъдил ищеца да заплати допълнителна държавна такса по сметка на СГС в преждепосочения размер, на основание чл.77 ГПК. Същото е потвърдено с тук атакуваното определение на Софийски апелативен съд по съображения,че произнасянето на първоинстанционния съд правилно намира правното си основание в разпоредбата на чл.77 ГПК , като недовнасянето на пълната държавна такса не е обусловило недопустимост на първоинстанционното решение, а събирането й е допустимо и след приключването на делото. Изключил е квалификация на произнасянето на съда по чл.248 ГПК, тъй като не се касае за изменение на решението в частта по взаимно дължими от страните разноски, а и хипотезата на чл.77 ГПК е специална спрямо тази по чл.248 ГПК. Поради това не е счел за относим предвиденият в ал.1 на същата преклузивен срок за произнасянето на съда , вкл. допустимо произнасяне по служебен почин и без искане на страна по спора. Приел е, че независимо от изхода на спора, допълнителната държавна такса не следва да се присъди в тежест на ответника, позовавайки се на задължителна за въззивна инстанция практика по реда на чл.274 ал.3 ГПК. Не са налице предпоставките за присъждането й в тежест на ответника, тъй като все още не е понесена от ищеца разноска, която да би била възмездена, с прилагане на чл.78 ГПК. По възражението на жалбоподателя за изтекла погасителна давност, е приел, че такава не тече по време на висящото съдебно производство, след като е допустимо да се събере в хода на същото, а и след това. Относно дължимият размер на държавната такса се е позовал на определение № 453/28.09.2016 г. по ч.т.д.№ 1698/2016 г. по описа на ІІ т.о. на ВКС, коментирано по-горе, както и на задължителна съдебна практика по определяне цената на иска по чл.124 ал.1 вр. с чл.439 ГПК и чл.36 ЗОЗ, в хипотези на отричане заложното право на кредитора изобщо, поради несъществуването на обезпеченото вземане, предвид факти , настъпили след обезпечаването му с договора за особен залог.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, жалбоподателят поддържа недопустимост на произнасянето на първоинстанционния съд ,респ. недопустимост на въззивното определение, поради недопустимост на произнасянето по реда на чл.77 ГПК, след влизане в сила на съдебното решение и в противоречие с разпоредбата на чл.70 ГПК, ограничаваща периода ,в рамките на който цената на иска е допустим предмет на спор и промяна. Паралелно формулира и следните въпроси : 1/ До кой момент може да се преразглежда цената на иска и размера на дължимата върху цената на иска държавна такса ? – обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното определение с ТР № 8 / 2012 г. на ОСГК , както и с опр.№ 2249 по ч.гр.д.№ 1691/2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС ; 2/ Кому следва да бъде възложено задължението за заплащане на държавна такса, приета за недосъбрана , след влизане в сила на съдебното решение - на загубилата страна / ответника / или на страната, която би я дължала, ако разноските бяха определени преди влизане в сила на съдебното решение ? - въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК , с реш.№ 21 по т.д.№ 1063/ 2014 г. на Пловдивски апелативен съд, както и с влязлото в сила определение на САС № 1786 / 26.05.2016 г. по т.д.№ 3612/ 2011 г. / въззивното производство по настоящия спор / , в мотивите на което изрично е упоменато ,че независимо от събирането й по реда на чл.77 ГПК, отговорността за дължимата допълнително държавна такса следва да бъде разпределена, съобразно изхода на спора ; 3/ Допустимо ли е при направено възражение за изтекъл давностен срок , да бъдат събирани държавни такси след изтичането му ? От кой момент тече давността за събиране на държавни такси и докога може съдът да постановява по своя инициатива определения за заплащането на такива ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК ,с формалното позоваване на разпоредбата и с факта на липсваща по въпросите задължителна съдебна практика. Последващото изложение не съдържа конкретно формулирани въпроси, освен допълнителното съображение към твърдяната недопустимост на атакувания съдебен акт – лишаване на страната от право на защита , както и поддържането на действителна правна квалификация на произнасянето на съда – чл.248 ГПК , а не чл.77 ГПК, поради което и недопустимост, като извършено по служебен почин , без искане на страна по спора и след визирания в чл.248 ал.1 ГПК преклузивен срок.
Първият от въпросите удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като,независимо от непроизнасянето по изричния довод на страната във въззивната жалба – относно приложимостта на чл.70 ГПК - за да потвърди събирането на остатък от дължима държавна такса, съдът е зачел различно от приетото в първоинстанционното производство: първоначално за неоценяемост на иска, а впоследствие – за оценяемост до размера на 26 000 лева, отричайки и двете, въз основа на изложените от въззивния съд съображения, че искът по чл.124 ал.1 вр. с чл.439 ГПК вр. с чл.36 ЗОЗ не може да бъде предявен като частичен. Непроизнасянето на въззивния съд по този довод действително предпоставя процесуалноправен въпрос относно задължението му да се произнесе въз основа на всички доводи на страната, но в случая неформулирането на такъв не изключва допускане на касационното обжалване, тъй като отговор на формулирания въпрос би обусловил вероятна недопустимост на произнасянето на първоинстанционния, респ. въззивния съд. Поради това е и без значение обосноваването на допълнителен селективен критерий, съгласно задължителните указания в ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият от въпросите също удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК,с цитираните актове – казуална съдебна практика.Налице е задължителна такава – опр.№ 104/09.02.2015 г. по ч.т.д.№ 112/2015 г. на І т.о. на ВКС, препращащо към реш.№ 67 по гр.д.№ 2944/ 2013 г., с което е даден отговор на правния въпрос,според който: несъбраната при предявяването на иска, дължима държавна такса, не може да бъде събрана директно от ответника, при уважаване на иска, по реда на чл.77 ГПК, тъй като до внасянето й от ищеца тя не се явява направена от страната разноска, по смисъла на чл.78 ал.1 ГПК, а само на това основание е събираема от ответника, при липса на изрична разпоредба за директна дължимост от същия,в хипотеза на недовнесена държавна такса. Наличието на задължителна съдебна практика, с която въззивното определение е в унисон, изключва хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Третият от формулираните въпроси не удовлетворява изискването за правен, тъй като включва предпоставка, неотносима към решаващ извод на съда, който не е приел, че събирането на задължение на страна по спора е допустимо и при изтекла погасителна давност за вземането от същото, респ. не е установена изтекла погасителна давност. Напротив, съдът е обосновал извод, че висящността на съдебното производство, в причинност с което е и задължението на страната, предвид допустимото му събиране и в последващ предявяването на исковата молба момент, изключва теченето на давността по време на тази висящност. Неудовлетворен би бил и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като неаргументиран, съобразно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, най- малкото с подлежаща на тълкуване,в отговор на въпроса, процесуалноправна норма,възприемана в съдебната практика като непълна,неясна или противоречива .
По проверка допустимостта на въззивното и потвърденото със същото определения на съдилищата, настоящият състав намира следното:
Приложението на чл.77 ГПК не може да бъде абстрактно и независимо, както : 1/ от буквалното съдържание на разпоредбата, визиращо досъбиране на разноски, за които страната е о с т а н а л а з а д ъ л ж е н а ; 2/ от правото на страната да бъде възмездена за понесените разноски, по реда на чл.78 ГПК, съобразно изхода на спора, както и 3/ независимо от нормата на чл.70 ГПК – в аспект на времевото ограничение за промяната на цената на иска, спрямо която е определима не само държавната такса за предявяването му, но и за последващи процесуални действия по обжалване на съдебните актове, родовата подсъдност на спора,в качеството на абсолютна процесуална предпоставка, а и касационната обжалваемост на съдебните решения.С оглед защитата на правата на страните срещу неправилността на обвързваща ги с важни процесуални последици преценка на цената на иска, законодателят е ограничил същата в рамките на специалния ред по чл.70 ГПК и в ограничен с разпоредбата срок – до първото съдебно заседание по делото вкл., както и предвидил ред за предварителното й, спрямо развитието на производството,оспорване. Предварителното / преди развитието на производството / и окончателно / след евентуално обжалване/ определяне на цената на иска е от съществено значение за преценката на ищеца относно обхвата на правата , които ще реши да защити по съдебен ред. Според настоящия състав, от съществуването на разпоредбата на чл.70 ГПК логично следва, че разпоредбата на чл.77 ГПК следва да намери приложение в хипотезите, когато не е възникнал спор относно начина на определяне цената на иска , така както е указана от ищеца и съобразена от съда / вкл. изводимо от фактическото събиране на съответна държавна такса, от размера на която е установим начина на определяне цената на иска, съобразно правилата на чл.69 ГПК / или възникналият спор е разрешен по реда на производството по чл.70 ГПК и определението по чл.77 ГПК е съобразено с безспорната, респ. с приетата в производството по чл.70 ГПК цена на иска. Чл.77 ГПК следва да е приложим относно вече в ъ з н и к н а л и в х о д а н а в и с я щ о т о с ъ д е б н о п р о и з в о д с т в о задължения от разноски. Противното – че чл.77 ГПК може да се приложи и въз основа на промяна в концепцията на съда относно цената на иска / като начин на определяне , а не аритметична неточност / - означава напълно да се обезсмисли дисциплиниращата за съда и страните функция на чл.70 ГПК, гарантираща своевременно право на защита срещу неправилно преценена цена на иска и редовност на последващи процесуални действия, като не се създават предпоставки за постановяване на недопустими актове, в случай че така определената допълнително и извън срока по чл.70 ГПК цена на иска конфронтира с определената родова подсъдност , при която е разгледан спора.Съдебната практика еднозначно приема, че постановяването на определение по чл.77 ГПК не е ограничено в рамките на висящото съдебно производство и може да се постанови и след завършването на делото / така опр. по ч.гр.д.№ 465/2009 год. на ІV г.о., реш.по т.д.№ 555 / 2012 г. на І т.о.на ВКС и др./ . Ако се приеме, че то би могло да се кумулира с промяна в цената на иска, означава,че в рамките на висящото производство н е е в ъ з н и к н а л о задължение на ищеца, за което същият да е „ о с т а н а л з а д ъ л ж е н ”, в противоречие с текста на самия чл.77 ГПК, както и че същият е лишен от възможност за възмездяване на този разход / в случаите на спечелила спора страна , какъвто е настоящия /, без да би имал собствена вина за това. Друго би било положението, ако съдът своевременно му е определил и указал цената на иска и дължима, според същата, държавна такса. В този случай, дори да би събрал недовнесеното след срока за изменение, по реда на чл.248 ГПК, т.е. без възможност за възмездяване на ищеца, по реда на чл.78 ГПК, предвид приключила висящност на производството, страната би понесла последица, резултат и от собственото си бездействие, а не изцяло от бездействието на съда.
С оглед преждеизложеното, настоящият състав намира, че като е постановил определение по реда на чл.77 ГПК, въз основа на променена извън сроковете и реда по чл.70 ГПК цена на иска, съдът е постановил недопустим съдебен акт, тъй като се е произнесъл извън обхвата на предвидената му в чл.77 ГПК компетентност.
Наред с преждеизложеното, настоящият състав намира, че така предявеният иск е неоценяем. Предмет на иска не е съществуването, респ. отричането на самото заложно право, предвид отричане на вземането, на основание факти , възникнали след учредяване на особения залог или предвид недействителност на договора, от който произтича вземането или на договора за особен залог.Отрича се правото за пристъпване към изпълнение по реда на ЗОЗ, към определена дата, поради ненастъпили предпоставки за това – предсрочна изискуемост спрямо уговорения в договора, от който възниква обезпеченото вземане, падеж. Решението по иска не би формирало сила на пресъдено нещо относно правото на заложния кредитор въобще. Съгласно чл.68 ГПК, паричната оценка на предмета на делото е цената на иска. Настоящият,обаче, не попада в никоя от хипотезите на чл.69 ГПК и няма парична оценка, като отрицателен установителен иск за липса на право за пристъпване към изпълнение по ЗОЗ, поради ненастъпила изискуемост на вземането, предпоставяща преждевременност и на принудителното изпълнение. В този смисъл, настоящият състав ревизира становището си, изразено в предходно опр.№ 375 / 02.08.2016 г. по ч.т.д.№ 796/2016 г., което няма характер на задължителна за въззивния съд съдебна практика, като постановено по реда на чл.274 ал.2 ГПК. Искът би бил оценям, когато се отрича съществуването на заложното право на кредитора, каквито са били съображенията за оценяемост в опр.№ 404 по ч.т.д.№ 1762/2013 год. на настоящия състав.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение №1456/03.05.2017 г. по ч.гр.д.№ 1555/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОБЕЗСИЛВА определение № 1456/03.05.2017 г. по ч.гр.д.№ 1555/2017 г. на Софийски апелативен съд и потвърденото със същото определение № 6041/18.11.2016 г. по т.д.№ 3612/2011 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
|