Р Е Ш Е Н И Е № 10 гр. София, 27.02.2019г. Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Галина Тонева ЧЛЕНОВЕ: Биляна Чочева Петя Шишкова при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора от ВКП Антони Лаков, като изслуша докладваното от съдия Шишкова КД № 1233/18г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на постъпили жалби от защитника на Т. Д. Т. и повереника на частните обвинители Д. Л. и В. Я. срещу решение № 261 от 19.10.2018г., постановено по ВНОХД № 174/2018 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. С атакуваното решение е потвърдена изцяло присъда № 106 от 19.12.2017г. по НОХД № 1106/17г. на Пловдивския окръжен съд, с която подсъдимият е признат за виновен в това, че на 09.07.2014г. на път .... между [населено място] и [населено място], при управление на МПС – л.а. марка „Ф.“, модел „...“, с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение, визирани в чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на Я. Д. Л. и средни телесни повреди на Н. А. А., поради което и на основание чл.343, ал.4, вр. ал.3, б.“б“, вр. ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1, вр. чл.2, ал.2 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три години при първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието. Т. е признат за невиновен и е оправдан по обвиненията за нарушение на чл.5, ал.1, т.1, чл.8, ал.1, чл.15, ал.1 и чл.20, ал.1 от ЗДвП. В жалбата от името на подсъдимия се релевират и трите касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Като съществено процесуално нарушение се изтъква неправилната интерпретация на доказателствата и игнорирането на част от тях, въз основа на които се установява несъобразената скорост на другия водач, наличието на дупки по пътя, чието заобикаляне представлява правомерна маневра, тъй като насрещният автомобил все още не е бил видим за подсъдимия. Доводите за нарушение на материалния закон се свеждат до обосноваване на необходимост от приложение на чл.15 от НК. Алтернативно на искането за оправдаване, се прави искане за намаляване на наказанието като явно несправедливо и отлагане на изтърпяването му на основание чл.66, ал.1 от НК. Частните обвинители считат, че наказанието следва да бъде увеличено и желаят делото да бъде върнато за ново разглеждане на въззивния съд. В съдебно заседание защитникът поддържа изложеното в жалбата. Според него въззивната инстанция не се е съобразила с част от доказателствата, което е довело до неверни изводи. Като аргумент за намаляване на наказанието изтъква почти петгодишната продължителност на наказателното производство, което е имало превъзпитателно въздействие върху Т.. Повереникът моли жалбата от подсъдимия да бъде оставена без уважение. Намира, че апелативният съд е мотивирал добре фактическите си и правни изводи, но наказанието не е съобразено с необходимостта от провеждане генерална превенция и следва да бъде увеличено. Представителят на прокуратурата изразява становище, че решението следва да бъде оставено в сила. Самият подсъдим изразява съжаление за случилото се. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Възраженията на защитата за игнорирани или неправилно оценени доказателства са неоснователни. Констатацията на въззивния съд по повод на пледоарията на защитника и въззивната жалба, се отнася и до позицията му пред касационната инстанция. Повечето оплаквания всъщност не касаят доказателствения анализ, довел до установяването на конкретни факти, а тяхната правна оценка. Съществена част от аргументите на касатора е свързана с наличието в участъка на произшествието на дупки и реакцията на водача Т. към тях. Тезата, че съдът е игнорирал свидетелските показания за състоянието на пътя, не намира опора в съдържанието на атакуваното решение. Наличието на дупки и неравности е прието за безспорно установено. Така на стр.4 е записано, че асфалтовата настилка била „осеяна с дупки“, на стр.5, че „асфалтовата пътна настилка е с множество дупки и неравности“. При изложението на фактите е посочено, че Т. се стараел да избягва дупките и неравностите, като навлизал в насрещната лента, следователно защитната позиция съвпада с възприетото от съда, че подсъдимият се е намирал в лентата за насрещно движение, не поради самоцелно желание да наруши правилата, а за да заобиколи неравности, опасявайки се да не повреди новозакупения автомобил на св.М. И.. Следва да бъде изразено съгласие и с част от предложените в касационната жалба правни квалификации. Действително дупките и неравностите представляват „препятствие на пътя“ по смисъла на §6, т.37 от ЗДвП, а заобикалянето им е вид маневра според чл.91, ал.1 от ППЗДвП. Не може да бъде споделено, обаче виждането, че подсъдимият не е нарушил чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП. Заобикалянето е една от двете предвидени в разпоредбата хипотези, при които навлизането в лентата за насрещно движение не е забранено, но изключението се отнася само за правомерното заобикаляне, а конкретният случай не е такъв. Т. е предприел маневрата в нарушение на чл.25, ал.1 от ЗДвП и чл.77, ал.1 от ППЗДвП, без да се убеди, че няма да създаде опасност за другите участници в движението. Навлизането в лявата лента би било безопасно, само ако е свободна, но поради траекторията на пътя подсъдимият обективно не е имало как да се убеди, че това е така. Именно това е причината, поради която правилно е отхвърлено искането за оправдаване на основание чл.15 от НК. Обстоятелството, че при преминаване в лентата за насрещно движение, Т. не е могъл да възприеме приближаването на другия автомобил, защото не е имал видимост нито към него, нито към осветения от фаровете участък или евентуални отблясъци, не е достатъчно, за да се приеме, че деянието е случайно. Това, че не е възприел елементи от заобикалящата го обстановка, сочещи на наличие на автомобил в лявата лента, не означава, че не е бил длъжен да предвиди такава ситуация, респективно, евентуалното настъпване на общественоопасните последици. Намирал се е в участък с ограничена от завоя видимост и за него е съществувало задължение да съобрази възможността на пътя да има и друг участник в движението, който приближава към него. Въззивният съд е установил коректно и фактите, свързани с поведението на другия водач, каквато претенция е заявена в жалбата на подсъдимия. Изяснил е, че при управление в тъмната част от денонощието, при навлизане в завой, на пътен участък, който бил в изключително лошо състояние св.А. се е движел с несъобразена скорост. Констатирано е забавяне на реакцията му спрямо възникналата опасност, защото е предприета едва след изминаване на 30м. от мястото на откриване на видимост. Изтъкнато е, че не е изпълнено предписанието на чл.20, ал.2 от ЗДвП, защото е навлязъл в лентата за насрещно движение, вместо да намали и да спре в своята. Напълно е кредитирано заключението на вещите лица, разработено във варианти, според което при своевременна и законосъобразна реакция на св.А., удар не би настъпил. Така очертаните факти са получили точна оценка от гледна точка на материалното право. Те не сочат на изключителна вина на другия участник, нито представляват обстоятелства, изключващи вината на Т.. С оглед процесуалното му качество, съдът е изпълнил задължението си да изследва конкретно неговото поведение и е установил по безспорен начин причинноследствената връзка между допуснатото нарушение на правилата за движение и вредоносния резултат. Проследявайки хронологично действията на двамата участници, правилно е оценил като особено съществен факта, че навлизането в насрещната лента от страна на св.А. не е първопричината за произшествието, защото е провокирано от вече извършеното нарушение от подсъдимия. Последното обстоятелство обосновава правния извод за вина на Т., независимо, че мястото на удара е в неговата лента за движение. Извършените нарушения от св.А. са обсъдени напълно адекватно от въззивния съд при осъществяване на дейността по индивидуализация на наказанието. Безспорно, несъобразената скорост на другия участник в движението и неочакваното му преминаване в насрещната лента допълнително са усложнили пътната обстановка за подсъдимия и са го поставили в затруднена ситуация, изискваща умения и реакции за предотвратяване на произшествието, превъзхождащи обичайните, каквито той не е бил в състояние да прояви. С оглед наложеното наказание, оплакването за недооценяване на вината на другия водач е неоснователно. Отмерен е минимален размер на лишаването от свобода, въпреки констатацията за наличие на отегчаващи обстоятелства, каквито са липса на правоспособност и резултат, надхвърлящ по тежест изискуемия за квалификацията по ал.4 на чл.343 от НК. Не следва да се цени като отегчаващо обстоятелство престоят на Т. в лентата за насрещно движение през „сравнително продължителен времеви период“ след откриване на видимостта към приближаващия автомобил. В случая не става въпрос за проява на упорство при осъществяване на нарушението, а за забавена за секунди реакция, дължаща се на неопитността му като водач на МПС, която от своя страна вече е отчетена във връзка с липсата на правоспособност. Настоящият съдебен състав не споделя виждането на апелативния съд относно необходимостта от ефективно изтърпяване на наказанието и прецени, че следва да приложи института на условното осъждане, като определи максималния петгодишен изпитателен срок. Всички задължителни предпоставки по чл.66, ал.1 от НК са налице. При съобразяване на възможността успешно да бъдат постигнати целите по чл.36 от НК с условно осъждане, следва да бъде отдаден превес на данните за личността на дееца. Основният аргумент на въззивния съд, за да откаже приложението на чл.66 от НК, е извлечен от обстоятелството, че Т. не за първи път управлява без свидетелство. Този факт действително е безспорно установен, но от него не следва еднозначен извод за липса на критично отношение и съзнание за противоправност на поведението, тъй като ниската скорост на движение /29 км/ч. при разрешени 90 км/ч./, е проява на особена предпазливост. Извършителят е млад човек с добри характеристични данни, по отношение на когото до момента на деянието не са прилагани средствата на наказателната репресия. Самият наказателен процес, продължил около четири години и половина, фактът на осъждането и съзнанието, че е в срок на изпитание, са достатъчни да въздействат на Т. превъзпитателно и поправително, и не се налага да бъде изолиран от обществото. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 и ал.2, т.3 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 261 от 19.10.2018г. по ВНОХД № 174/2018 г. на Пловдивския апелативен съд, като на основание чл.66, ал.1 от НК отлага за изпитателен срок от пет години изпълнението на наложеното на Т. Д. Т. наказание „лишаване от свобода“. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.