Р Е Ш Е Н И Е № 87 Гр.София, 06.11.2019г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ваня Алексиева ЧЛЕНОВЕ: Тотка Калчева Николай Марков при секретаря Валерия Методиева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 848 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Т. Н. Т. и Д. И. Т., двамата със съдебен адрес в [населено място] и „Юробанк България“ АД, [населено място] срещу решение № 8944/07.12.2006г., постановено по в.гр.д.№ 6728/2016г. от Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 04.03.2015г. по гр.д.№ 5993/2014г. на Софийски районен съд. Касаторите Т. Н. Т. и Д. И. Т. обжалват решението в частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от тях срещу „Юробанк България“ АД иск за прогласяване за нищожни като неравноправни на клаузите на чл.3, ал.1 и чл.8, ал.2 от договор за банков кредит № HL 27056/29.10.2007г. Претендират разноските за трите съдебни инстанции. Касаторът „Юробанк България“ АД обжалва решението в частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за признаване за установено по исковете, предявени от Т. Н. Т. и Д. И. Т. срещу „Юробанк България“ АД, че клаузите на чл.3, ал.5; чл.6, ал.3 и чл.12 от договор за банков кредит № HL 27056/29.10.2007г. са нищожни на основание чл.146, ал.1 във връзка с чл.143, т.10 ЗЗП като неравноправни и в частта за осъждане на „Юробанк България“ АД да заплати на Т. Н. Т. на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от 2227,55 евро, представляваща заплатена без правно основание сума по договор за банков кредит № HL 27056/29.10.2007г., която съставлява разликата между първоначалния размер на договорената месечна вноска и изменения такъв в резултат на едностранно увеличаване от страна на банката на размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва за периода от 07.02.2009г. до 05.02.2014г. и сумата от 94,45 евро, представляваща заплатена без правно основание сума по договор за банков кредит № HL 27056/29.10.2007г., която съставлява разликата между годишната такса за управление на кредита и заплатената от кредитополучателя такава за периода от 07.02.2009г. до 05.02.2014г., ведно със законната лихва върху тези суми от 05.02.2014г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното изплащане, както и да заплати на Д. И. Т. на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от 2227,55 евро, представляваща заплатена без правно основание сума по договор за банков кредит № HL 27056/29.10.2007г., която съставлява разликата между първоначалния размер на договорената месечна вноска и изменения такъв в резултат на едностранно увеличаване от страна на банката на размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва за периода от 07.02.2009г. до 05.02.2014г. и сумата от 94,45 евро, представляваща заплатена без правно основание сума по договор за банков кредит № HL 27056/29.10.2007г., която съставлява разликата между годишната такса за управление на кредита и заплатената от кредитополучателя такава за периода от 07.02.2009г. до 05.02.2014г., ведно със законната лихва върху тези суми от 05.02.2014г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното изплащане. С касационната жалба се обжалва и въззивното решение в частта за разноските. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно в обжалваните от тях части, както и взаимно си оспорват жалбите. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 29.10.2007г. между ищците по исковете Т. Н. Т. и Д. И. Т. и банката е сключен договор за кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност от кредитополучателите - физически лица, и следователно същите имат качеството на потребители по смисъла на П..13, т.1 от ДР на ЗЗП. Изложени са съображения, че оспорените клаузи на договора за кредит не са индивидуално уговорени, тъй като са част от стандартни, изготвени предварително, типови условия на банката, а кредитополучателите не са имали възможност на влияят върху съдържанието им. По отношение на клаузата на чл.3, ал.1 от договора въззивният съд е установил, че в същата е уговорено, в съответствие с чл.430, ал.2 ТЗ, възнаграждение за предоставения кредит, като ясно е определен размерът му. Посочването, че лихвеният процент по кредита се състои от два компонента – фиксирана надбавка за целия срок на кредита от 0,15% и базов лихвен процент в размер от 6,35% към момента на сключване на договора, не представлявало уговорка, която да противоречи на закона и поради това не следвало да бъде прогласена за нищожна, тъй като законовата забрана се ограничавала до неоснователното и едностранно изменение на цената на финансовата услуга от страна на доставчика. Клаузата на чл.8, ал.2 от договора е счетена за съдържаща отнапред уговорено обезщетение при предсрочно погасяване на отпуснатия кредит, а не цена по договора, поради което не е обявена за неравноправна на основание чл.143, т.12 ЗЗП. В клаузите на чл.3, ал.5; чл.6, ал.3 и чл.12 от договора била предвидена възможност на банката едностранно, без изрична уговорка за това с кредитополучателите, да променя размера на базовия лихвен процент, с оглед на което да измени и размера на възнаградителната лихва и съответно месечната анюитетна вноска. В тези клаузи не са били посочени условията, при които банката ще извършва промяна на базовия лихвен процент; методологията, на която се е позовавала банката, не е част от договора и кредитополучателите не са били запознати с нея; в договора не е била предвидена възможност за кредитополучателите да прекратят договора при промяна без предизвестие от страна на банката на лихвения процент, поради което посочените клаузи са обявени за неравноправни на основание чл.143, т.10 ЗЗП. Предвид на основателността на установителните искове и обявяването за неравноправни на клаузите, предоставящи възможност за едностранно изменение на условията по договора, са уважени осъдителните искове за връщане на недължимо платени суми, представляващи възнаградителни лихви и такси за управление на кредита. С определение № 257/25.04.2018г. по т.д.№ 848/2017г. състав на ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение. По касационната жалба на Т. Н. Т. и Д. И. Т.: Касационното обжалване е допуснато в обжалваната част на решението за отхвърляне на предявените искове за обявяване за нищожни на клаузи от договора за кредит на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „Неравноправна ли е по смисъла на чл.143 ЗЗП клауза на потребителски договор, с която се уговаря, че лихвата по кредита, ще се образува въз основа на базов лихвен процент за определен вид кредит плюс надбавка при положение, че в договора не са предвидени начин за изчисление или формула за определяне на базовия лихвен процент, респ. методика с ясни правила за изменението му?“. По този въпрос е налице практика на ВКС, обективирана в посочените в определението по чл.288 ГПК решения и други служебно известни на състава решения, като например: Решение № 231/02.03.18г. по т.д.№ 875/17г. на І т.о., Решение № 15/18.04.18г. по т.д.№ 2439/16г. на І т.о., Решение № 189/18.01.19г. по т.д.№ 1607/17г. на І т.о., Решение № 299/15.02.19г. по т.д.№ 2023/17г. на ІІ т.о., Решение № 294/27.03.19г. по т.д.№ 1599/17г. на ІІ т.о., Решение № 378/28.03.19г. по т.д. № 2775/17г. на ІІ т.о., Решение № 384/29.03.19г. по т.д.№ 2520/16г. на ІІ т.о., Решение № 314/29.07.19г. по т.д.№ 1766/16г. на ІІ т.о., Решение № 92/09.09.19г. по т.д.№ 2481/17г. на ІІ т.о., Решение № 67/12.09.19г. по т.д.№ 1392/18г. на І т.о. В цитираната практика е прието, че по отношение на забраните за търговеца да променя едностранно условията в договора на непредвидено в него основание (чл.143, т.10 ЗЗП), да определя цената на услугата при предоставянето й или да я увеличава без потребителят да има право да се откаже от договора (чл.143, т.12 ЗЗП), се прилагат изключенията по чл.144, ал.2, т.1 и чл.144, ал.3, т.1 и чл.144, ал.4 ЗЗП, но при определени предпоставки. Прилагайки тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори, съставите на Върховния касационен съд са посочили, че промяната на цената следва да се налага от обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които да са подробно разписани в договора, както и методиката на банката за изменението да е част от договорното съдържание, а не да представлява вътрешен акт на търговеца, съответно при изменение на договора да липсва възможност за субективна едностранна преценка на доставчика на услугата. Уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл.145, ал.2 ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължението и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора. При конкретна преценка на клаузи от договори за кредит, в които размерът на възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент към момента на сключване на договора, е прието, че е спазено изискването за яснота и разбираемост. Съображенията са изведени от възмездния по дефиниция характер на договора за банков кредит съгласно чл.430, ал.1 във връзка с ал.2 ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. В Решение № 92/09.09.19г. по т.д.№ 2481/17г. на ІІ т.о. е направено разграничение, че при клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП и нищожна съгласно чл.146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер. Върховният касационен съд намира, че отговорът на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, следва от изложените разрешения в практиката на касационната инстанция, които се споделят от настоящия съдебен състав. По касационните основания за допуснати от въззивния съд нарушения на закона при преценка действителността на клаузата на чл.3, ал.1 от договора за кредит. Неоснователен е заявеният от касаторите довод за нарушение на чл.146, ал.2 ЗЗП, тъй като въззивният е приел, че оспорената клауза не е индивидуално уговорена и поради това е извършил преценка за неравноправния й характер. Решаващият състав правилно е приложил разпоредбата на чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ, според която при отпускане на кредит банката предоставя безплатно информация в писмена форма за своите условия по кредитите, която трябва да съдържа лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита. В случая съображенията на градския съд са основани на изразения като абсолютна стойност лихвен процент по кредита на годишна база. Обстоятелството, че лихвата се определя от два компонента – базов лихвен процент и надбавка, всеки от които е посочен като стойност, не внася неяснота, тъй като за средния потребител е разбираемо, че общият размер на лихвата представлява сбор от двата елемента и се изисква само прилагане на едно аритметично действие за изчисляването й. Въведеното изискване относно посочването на метода на изчисляване на лихвата, от една страна, е изпълнено с посочването на двата лихвообразуващи компонента, а от друга страна, евентуалната промяна на базовия лихвен процент е предмет на регламентация в други клаузи, а не в оспорената уговорка в договора. В чл.3, ал.1 от договора изрично е посочен приложимият размер на базовия лихвен процент към момента на сключването, а изясняването на използваното понятие „базов лихвен процент за жилищни кредити в евро, валиден за съответния период на начисляване на лихвата“ е направено в следващите клаузи на договора чрез препращане към методика на банката. В този смисъл въззивният съд е извършил преценката по чл.143 ЗЗП, след като е обсъдил и останалите договорни клаузи за изменение на лихвата, които е обявил за неравноправни, поради което не е допуснал твърдяното от касаторите нарушение по чл.145, ал.1 ЗЗП. Премахването изцяло на клаузата за определяне на лихвата по кредита, при изрична и ясна уговорка за възнаграждение, изразено като в абсолютна стойност към момента на сключване на договора, би променило възмездния му характер. Потребителят е разбрал обхвата на своето задължение в оспорената клауза на договора, като независимо, че не е знаел как банката определя базовия си лихвен процент, той е бил наясно, че дължи възнаграждение в конкретно посочен в договора размер. Липсата на информация за факторите и методологията за изменение на базовия лихвен процент на банката има значение само за евентуалната едностранна промяна на уговореното възнаграждение, каквато уговорка не е направена в оспорената клауза на договора. Посочването на лихвата, при която се сключва договорът, представлява изпълнение на изискванията по чл.58 ЗКИ и е в съответствие с принципа за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения. При запазване на тази клауза и премахване от договора на неравноправните клаузи за изменение на лихвата, банката не може да променя едностранно базовия лихвен процент и това е валидният, според определението в договора, лихвообразуващ компонент. Настоящият състав на ВКС намира, че от значение за преценката за действителността на клаузата е и обстоятелството, че в чл.3, ал.1 от договора не е изрично предвидено право на банката за промяна на базовия лихвен процент, поради което същата не следва да се обявява и частично за нищожна. Останалите основания за отмяна на въззивното решение са свързани с нарушаване на чл.143, т.3, т.10 и т.12 ЗЗП, но същите касаят изменение на договора, каквото съставът на ВКС прие, че не е уговорено в оспорената клауза, поради което не ги обсъжда самостоятелно. По касационните основания за допуснати от въззивния съд нарушения на закона при преценка действителността на клаузата на чл.8, ал.2 от договора за кредит. Според касаторите въззивният съд е постановил решението в противоречие с разпоредбите на чл.32, ал.8 ЗПК, чл.41, ал.4 ЗКНИП и чл.146, ал.1 във връзка с чл.143, т.3, т.10, т.12 ЗЗП, както и не е отстранил допуснато от първоинстанционния съд нарушение във връзка с доклада по делото, доколкото според ищците правното основание на предявения иск е по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД. Твърдяното нарушение на съдопроизводствените правила не е допуснато от въззивния съд. В исковата молба ищците са изложили основанията за нищожност на оспорените клаузи в договора за кредит общо по всички предявени установителни искове – за неравноправност поради противоречие с разпоредбите на чл.143, т.3, т.10 и т.12 ЗЗП. Съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи са обявени от нищожни, каквото е и поддържаното от касаторите основание за недействителност по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД. Следователно с доклада първоинстанционният съд е дал правната квалификация на претенциите, като в решението на съществото на спора не е подменил обстоятелствата, на които се основават исковете, поради което допуснатото нарушение не е съществено и съответно обжалваното въззивно решение е допустимо. Неоснователни са доводите на касаторите, че клаузата на чл.8, ал.2 ЗЗП е неравноправна, като въвеждаща в договора условия, от кръга по конкретно разписаните в чл.143, т.3, т.10 и т.12 ЗЗП. Настоящият състав на ВКС посочи, че тези разпоредби са относими към уговорки, предвиждащи изменение на договора, какъвто характер няма оспорената клауза. Законосъобразни са изводите на въззивния съд в частта, с която приема, че клаузата на чл.8, ал.2 от договора съдържа отнапред уговорено обезщетение при предсрочно погасяване на отпуснатия кредит, а не цена по договора, поради което не е неравноправна на конкретно заявеното основание по чл.143, т.12 ЗЗП. При излагане на съображенията си решаващият състав не е извършил преценка за неравноправността на тази клауза с оглед несъответствието й с изискванията за добросъвестност, обстоятелството, че същата води до значително неравновесие до правата и задълженията на търговеца и потребителя и се явява във негова вреда, т.е. общото основание по чл.143 ЗЗП за неравноправен характер на клаузите в потребителските договори. Включването на клаузата за заплащане на обезщетение на банката при предсрочно погасяване на кредита принципно не представлява уговорка във вреда на потребителя, доколкото произтича от възмездността на договора за кредит. С предсрочното погасяване на сумата по кредита кредитополучателят не дължи лихви на банката за остатъка от срока на договора съгласно чл.70, ал.3 ЗЗД, като се намалява уговореното и очаквано възнаграждение, което търговецът ще получи за ползването на предоставената парична сума. Преценката за неравноправност на клаузата следва от конкретната уговорка в договора, предвиждаща заплащане на такса в размер на 4% върху размера на предсрочно погасената главница. Определеният размер на обезщетението се явява необосновано висок, сравнен с размера на възнаграждението на търговеца и с правото на потребителя по всяко време да погаси задължението си и да се освободи от лихвите и другите разноски по кредита. При лихва по кредита в размер на 6.5%, заплащането на такса от 4% представлява повече от половината от възнаграждението. Действително таксата се плаща еднократно, а не на годишна база, но в този случай е от значение моментът, в който ще се извърши предсрочното погасяване. Възможни са различни хипотези – при минимален остатък до края на срока, когато непогасената сума също е минимална, в началото или в течение на изпълнението, когато от значение ще са погасената главница и съответно погасените до този момент лихви, респ. какъв е бил погасителният план в частта за съотношението между плащането на главница и лихви в анюитетните вноски. Тези обстоятелства са съществени, тъй като в клаузата не е предвидено приспадане на вече платени лихви, начислени за целия срок на договора, които евентуално биха могли да се включени в първоначалните и вече погасени анюитетни вноски. В този смисъл в специалните закони – ЗПК и ЗКНИП са разписани забрани относно уговорките за обезщетение, включително и ограничаване на размера му до максимален праг от 1 %, наред с въведени допълнителни изисквания. Посочените закони не изключват претендирането на обезщетение от кредитора над тези размери, но по общия ред с доказване на действителните за търговеца вреди. За конкретния договор за кредит не намират приложение специалните разпоредби, поради което позоваване на тях в касационната жалба не е недопустимо, доколкото обсъдените норми имат значение само като ориентир при преценката за съответствието на клаузата с добросъвестността. Настоящият състав на ВКС счита, че уговорената такса в посочения размер би могла да има възпиращ ефект относно предсрочното погасяване на кредита и като резултат накърняване на правото на потребителя да изпълни задължението преди срока и да се освободи в значителен размер от дължимите лихви и разходи по кредита. Уговорката за такса в размер на 4% върху погасената част от кредита е във вреда на потребителя, противоречи на добросъвестността и може да има за резултат създаване на значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. По изложените съображения клаузата на чл.8, ал.2 от договора за кредит следва да се обяви за неравноправна. Въззивното решение следва да се отмени в частта, с която е отхвърлен искът за обявяване за нищожна на клаузата на чл.8, ал.2 от договора за кредит и в тази част претенцията на Т. Н. Т. и Д. И. Т. се уважи, като уговорката се обяви на основание чл.146, ал.1 във връзка с чл.143 ЗЗП за нищожна като неравноправна, а в останалата част за отхвърляне на иска за обявяване за нищожна на клаузата на чл.3, ал.1 от договора обжалваното решение следва да се остави в сила. По касационната жалба на „Юробанк България“ АД: Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „относно характеристиките и правната същност на допълнителните споразумения към договорите за банков кредит, които са неразделна част от тях, относимостта им към предмета на спора за недължимо платени суми, представляващи разлики между договорения размер на лихвата и увеличението й над първоначалния размер на възнаградителната лихва, както и доказателствената стойност на споразуменията, приети от съда и неоспорени от страните. Отговорите на поставените няколко въпроса, обединени в един общ въпрос може да се изведе от практиката на ВКС. Според Решение № 98/25.07.17г. по т.д.№ 535/16г. на І т.о. подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него. Съответно допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл.366 ЗЗД - Решение № 146/01.11.2017г. по т.д.№ 2615/16г. на І т.о. След допускане на касационното обжалване по настоящото дело е постановено Решение № 65/06.07.18г. по т.д.№ 1556/17г. на І т.о., в което е прието, че допълнителното споразумение би било индивидуално договорено и са преодолени последиците от нищожността, когато то преурежда съдържанието на спорните и установими като неравноправни, по смисъла на чл.143 ЗЗП, клаузи на основния договор. Когато липсва подобно предоговаряне, а напротив изрично се запазва действието на останалите разпоредби на основния договор, незасегнати от предмета на допълнителното споразумение, за правния спор няма значение качеството на уговорките в допълнителното споразумение като индивидуално или неиндивидуално уговорени. Предоговарянето на условията на кредита относно размера на дължимото от кредитополучателя, изчислено в съответствие с неравноправни клаузи на договора за кредит, не санира нищожността на неравноправната клауза в същия и не предпоставя дължимост в така установения размер. Настоящият състав на ВКС споделя дадените разрешения в практиката на ВКС. По касационните основания за допуснати от въззивния съд нарушения на закона при преценка нищожността на клаузите по чл.3, ал.5; чл.6, ал.3 и чл.12 от договора за кредит. С оглед на дадения отговор на въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, включително и съображенията на състава на ВКС по въпроса, поставен от касаторите – ищци по иска, поддържаният от касатора – търговец довод за индивидуално уговаряне на клаузите в договора е неоснователен. Следва да се добави, че според разпоредбата на чл.146, ал.4 ЗЗП тежестта на доказване на индивидуалното договаряне на клаузите се носи от търговеца, като в случая въззивният съд правилно е приел, че пълно доказване на посоченото обстоятелство не е проведено. Решаващият състав не е изключил възможността уговарянето на лихвата да е съобразно променлива компонента, както поддържа касаторът, а законосъобразно е приел, че не са посочени условията, при които банката ще извършва промяна на базовия лихвен процент, както и че методологията, на която се позовава банката, не е част от договора. Неоснователен е и доводът, че с оглед приложимостта ex lege на възможността за отказ от договора по чл.144, ал.2 ЗЗП, не е било необходимо в договора да е предвидено право на кредитополучателите да прекратят договора, тъй като в срока за изпълнение на договора е направена промяна на лихвения процент без уведомяване на кредитополучателите. Клаузата на чл.3, ал.5 от договора изрично предвижда, че промяната има действие незабавно, а кредитополучателите не се уведомяват лично, а без обявление в банковите салони. По същия ред автоматично се променя и размерът на погасителните вноски според чл.6, ал.3, както и тарифата на банката съгласно чл.12 от договора. Според касатора промяната на лихвения процент не е на непредвидено в договора основание и не попада в основанието за нищожност по чл.143, т.10 ЗЗП. Липсата на яснота относно промяната и предоставянето на възможността за изменение на договора изцяло на преценката на търговеца има за последица неравноправност на уговорката, като е без значение дали съдът ще определи основанието по чл.143, т.10 или т.12 ЗЗП, или под общото основание на чл.143 ЗЗП. Предвид регламентацията на потребителската защита, посочена в настоящото решение, са неоснователни и касационните доводи, че принципно е допустимо и разпоредбата на чл.58 ЗКИ включва съобразяване на промените на пазара, както и че базовият лихвен процент е определен съобразно методологията на банката, а тарифата на банката е общодостъпна. С оглед на отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, не е налице основание за отмяна на въззивното решение поради „изключване като надлежни доказателства“ на допълнителните споразумения. Невярно е твърдението на касатора, че същите са подписани от страните по кредитното правоотношение, тъй като не са сключени от банката, а от друго лице, за което няма данни да е встъпило в правоотношението или да е придобило вземания на банката. Възражение в посочения смисъл е заявено от ищците след представяне на споразуменията от търговеца. Първоинстанционният съд е приел това възражение за основателно, а въззивният съд е препратил към неговите мотиви съгласно чл.272 ГПК, с оглед на което не следва да се обсъждат останалите доводи на касатора за индивидуалното договаряне на клаузите по споразуменията и за характера им на признание за размера и валутата на задължението. По касационните основания за допуснати от въззивния съд нарушения на закона при постановяване на решението по осъдителните искове с правно основание по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Касационните основания се свързват с неоснователността на установителните искове за нищожност, които съставът на ВКС обсъди. Неоснователни са допълнителните доводи, че исковете се погасяват с изтичането на тригодишна, а не съобразно приложената от въззивния съд петгодишна давност, както и че, след като давността тече от момента на всяко твърдяно недължимо плащане, претенциите са погасени по давност към момента на предявяване на исковете. Правилни са изводите на въззивния съд, че съобразно исковия период – от 07.02.2009г. до датата на депозиране на исковата молба - 05.02.2014г. не е изтекъл общият давностен срок от пет години. Възражението на касатора би било основателно, само ако вземанията се погасяваха с тригодишна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД. Връщане на даденото без основание не представлява периодично плащане, независимо, че даването е било осъществено през определени периоди от време, поради което решаващият състав правилно е приел, че вземанията не са погасени по давност и исковите претенции са основателни. По изложените съображения въззивното решение следва да се остави в сила в частта, обжалвана от „Юробанк България“ АД. По разноските. С касационната жалба на „Юробанк България“ АД се обжалва и въззивното решение, в частта, с която е потвърдено определение от 16.07.2015г. на СРС за изменение на решението в частта за разноските, като вместо сумата от 2570,45 лв. на ищците по иска е присъдена сумата от 3016,13 лв. и е отменено определение от 16.11.2015г. за допусната поправка на очевидна фактическа грешка. Касаторът не е изложил конкретни съображения в жалбата. В касационната жалба на Т. Т. и Д. Т. се иска присъждане на разноските за всички съдебни инстанции, както и е депозирана частна жалба срещу решението в частта за разноските, по която е образувано отделно производство. С определението 16.07.2015г. първоинстанционният съд е изменил решението си на основание чл.248 ГПК, като е увеличил дължимото адвокатско възнаграждение, съобразявайки, че адвокатската защита е по един оценяем иск и минималният му размер следва да е от 833,25 лв. Определено е и възнаграждение по неоценяемите искове в размер на 300 лв. С определението от 16.11.2015г. е допусната поправка на определението, като съдебният състав е приел, че следва да се произнесе с изричен диспозитив, че отхвърля частично молбата за изменение на решението в частта за разноските. Изводите на Софийски градски съд, че определеното адвокатско възнаграждение правилно е намалено от първоинстанционният съд с оглед на фактическата и правна сложност на делото са неправилни. В определението от 16.11.2015г. е допусната фактическа грешка, доколкото съдът е отхвърлил молбата по чл.248 ГПК за присъждане на адвокатско възнаграждение за разликата над 2300 лв. до 4000 лв., като с определението от 16.07.2015г. присъденото възнаграждение е в размер на 3016,13 лв. В частта за определените разноски за държавни такси и за заплатени депозити от ищците по исковете, въззивното решение е правилно. При разглеждане на касационната жалба по същество ВКС следва да се произнесе по разноските за трите съдебни инстанции, а да остави без разглеждане депозираната частна касационна жалба срещу измененото решение в частта за разноските поради липса на правен интерес. Общият размер на дължимите на касаторите - ищци разноски за първоинстанционното производство следва да се определят, като сбор от сумите: 804,34 лв. държавна такса, 450 лв. депозити и 4000 лв. адвокатско възнаграждение. Уговореното и платено възнаграждение е общо по няколкото предявени иска, като адвокатът е представляват и двамата ищци, поради което не е прекомерно с оглед на фактическата и правна сложност на спора. За въззивното производство следва да се присъди сумата от 35 лв. за държавна такса и 1000 лв. за адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената от претенциите. За касационното производство на касаторите – ищци се дължат разноски в размер на половината от заплатените държавни такси, или сумата от 50 лв. (30 лв. + 70 лв.), както и половината от заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1125 лв., или общо се дължат разноски в размер на 7464,34 лв. С първоинстанционното решение и с определението от 16.07.2015г. сумата на присъдените разноски е в размер на 3016,13 лв., като в тази част решението е потвърдено от СГС, поради което ВКС следва да присъди допълнително сумата от 4448,21 лв. На касатора – ответник разноски не следва да се присъждат. По касационната жалба касаторът „Юробанк България“ АД е заплатил държавна такса в размер на 24 лв., съгласно определението по чл.288 ГПК. Размерът на дължимата държавна такса е 301,65 лв., поради което съгласно чл.77 ГПК този касатор следва да бъде осъден да заплати допълнително по сметката на ВКС държавна такса в размер на 277,65 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 8944/07.12.2006г., постановено по в.гр.д.№ 6728/2016г. от Софийски градски съд, в частта, с което е потвърдено решение от 04.03.2015г. по гр.д.№ 5993/2014г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявения от Т. Н. Т. и Д. И. Т. срещу „Юробанк България“ АД иск за прогласяване за нищожна като неравноправна на клаузата на чл.8, ал.2 от договор за банков кредит № HL 27056/29.10.2007г., като ПОСТАНОВЯВА: ОБЯВЯВА за нищожна като неравноправна на основание чл.146, ал.1 във връзка с чл.143 ЗЗП на клаузата на чл.8, ал.2 от договор за банков кредит № HL 27056/29.10.2007г., със съдържание „При частично или пълно предсрочно погасяване на кредита, кредитополучателят дължи такса в размер на 4 % (четири) процента върху размера на предсрочно погасената главница.“, по иска, предявен от Т. Н. Т. и Д. И. Т., двамата със съдебен адрес в [населено място], срещу „Юробанк България“ АД, [населено място]. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 8944/07.12.2006г., постановено по в.гр.д.№ 6728/2016г. от Софийски градски съд в останалата обжалвана част. ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.5, офис 9 – Адвокатско дружество „М. и Р.“, да заплати на Т. Н. Т., [населено място], [улица], ет.2, ап.2 и Д. И. Т., [населено място], ул.“692-ра“ № 10А, ет.4, ап.81, двамата със съдебен адрес в [населено място], [улица], вх.А, ет.4, адв.В. Волева, сумата от 4448,21 лв. (четири хиляди четиристотин четиридесет и осем лева и двадесет и една стотинки) – допълнителни разноски за първоинстанционното производство и разноски за въззивното и касационното производство. ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.5, офис 9 – Адвокатско дружество „М. и Р.“, да заплати по сметка на Върховния касационен съд сумата от 277,65 лв. (двеста седемдесет и седем лева и шестдесет и пет стотинки) – допълнителна държавна такса съгласно чл.77 ГПК. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.