Ключови фрази
Делба * правомощия на въззивната инстанция

Р Е Ш Е Н И Е

№ 112
София, 23.10.2018 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в открито съдебно заседание на петнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретар Теодора Иванова
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 486/2018 година и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290-293 ГПК.
И. Д. С. от [населено място] обжалва и иска да се отмени въззивно Решение Nо 265 от 08.11.2017 год. по гр.възз.д. Nо 401/2017 год. на ОС- Кюстендил по извършване на делбата , в частта по сметките. Поддържа, че в обжалваните части въззивното решение е недопустимо, като постановено срещу съдебен акт в необжалваната част и в нарушение на принципа за забрана за влошаване положението на жалбоподателя, евентуално неправилно, поради нарушение на материалния закон, нарушения на процесуалните правила, както и необосновано, основания за отмяна по см. на чл. 281, т. 2 и т.3 ГПК.
Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за рамката и границата на правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото при спазване на разпоредбата на чл. 269 изр. второ ГПК и правото му и евентуално относно пределите на служебната проверка на първоинстанционното решение при констатацията за несъобразяването на въззивното решение с дадените задължителни разяснения по т. 1 на ТР No 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касация Г. Д. С. чрез процесуалния си представител адв.З. В.–АК К., оспорва касационната жалба като неоснователна и счита, че следва да бъде оставена без уважение. Претендират се разноски в размер на 300 лв.
Съставът на ВКС- второ отделение, като съобрази изложените с касационната жалба основания за отмяна и доводи на защитата на страните в правомощията си по чл. 293 ГПК , намира:
С посоченото решение, постановено в производство за съдебна делба в фазата по извършването по исканията за сметки по чл. 346 ГПК , е потвърдено Решение Nо 186/2017 г. на РС-Дупница, в частта с която И. С. е осъдена да заплати на Г. С., на основание чл. 61, ал.2 ЗЗД сумата от 2 000 лв./ две хиляди лева/, представляваща разходи за извършени необходими подобрения в делбения имот, като със същото решение е отменен съдебния акт на първата инстанция, в частта по отхвърления иск на Г. С. срещу И. С. за заплащане на извършените необходими разноски за разликата над 2 000 лв./ две хиляди лева / и вместо него е постановено ново решение, с което И. С. е осъдена да заплати още сумата от 1 112. 50 лв. / хиляда сто и дванадесет и о.50 лв. / на основание чл. 30, ал.3 ЗС , приемайки, че възникналите облигационни отношения между страните като съсобственици на делбения имот следва да бъдат уредени по правилата на чл. 30 , ал.3 ЗС, като припадащи се на дела от съсобствеността разходи за необходими разноски за запазване на имота.

По поставения правен въпрос
Пороците на едно съдебно решение, които могат да бъдат отстранени по реда на обжалването са нищожност, недопустимост и неправилност.
Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение ( арг. чл. 269, изр. 1 ГПК). По отношение на преценката за правилността на обжалваното първоинстанционно решение, въззивният съд няма задължението за служебен праворадавателен инстанционен контрол. Извън проверката за валидност и допустимост на обжалваното решение на първата инстанция, при проверката на правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от посоченото нарушение на материалния или процесуален закон , респ. сочената необоснованост според въззивната жалбаа.
Правомощията на въззивната инстанция при решаването на спора по същество са ясни и доколкото с разпоредбите на действащия ГПК са въведени някои ограничения , то те се отнасят до установяване на нови факти и нови защитни средства. Няма ограничения в дейността на въззивнта инстанция по субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Основната функция на съда - да осигури точното прилагането на закона, не е обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес.
При проверката на правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд е ограничен от заявените в жалбата оплаквания,доколкото не се установява нарушение на императивна материалноправна норма. Тези норми са установени от законодателя в обществен интерес и тяхното несъблюдаване, под формата на неточно приложение, може да се констатира като порок и без да е било изрично заявено като основание за въззивното обжалване. Това изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт е елемент от правомощията на въззивния съд по ГПК, тъй като правомощията на въззивната инстанция при решаването на спора по същество изискват произнасяне по същество в рамката на предмета на спора , висящ пред въззивния съд. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се гарантира приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес.


По основателността на касационната жалба
Разгледана по същество касационната жалба е отчасти основателна.
В частта , с която въззивният съд е отменил решението на първата инстанция в отхвърлената част на иска по чл. 61, ал.2 ЗЗД - за разликата над уважения размер на претенцията по сметки от 2000 лв. до заявения размер от 6 750 лв. и присъдил в полза на Г. Д. С. и сумата от 1112.50 лв., приемайки, че основанието на което се дължат сумите е чл. 30, ал.3 ЗС, обжалваното решение е процесуално недопустимо.
Срещу постановения съдебен акт на първата инстанция е подадена въззивна жалба от страна на И. Д. С. само в частта , с която същата е осъдена да заплати сумата от 2000 лв. по уважения иск на Г. С. за изършени подобрения в имота, предмет на съдебна делба , на основание чл. 61, ал.2 ЗЗД. Въззивна жалба от страна на Г. С., като страна по делото с правен интерес от обжалването, в частта, с която искът му за присъждане на разликата до заявения размер от 4000 лв. ( т.е. в неуважената част от претенцията му по сметки), няма , поради което в тази част решението на първата инстанция е влязло в сила. Въззивната инстанция, въпреки изводите, че правната квалификация на претенцията по сметки за заплащане на суми, вложени като подобрения в имота които са увеличили стойността му ( както е приела първата инстанция ) е неправилна, и след преквалифицията на спорните правоотношения, като приема, че се касае до вложени суми като разходи за запазване на имота ( тезата на въззивната инстанция), няма правомощието и не може да отмени влезлия в сила съдебен акт, в необжалваната му част- арг .чл. 299 , ал.1 във вр. с чл. 296 т.2 ГПК. Нарушавайки разпоредбите на чл. 6, ал.1 и ал.2 ГПК за обема и предметната рамка на търсената защита по реда на обжалването, въззивният съд е нарушил и принципа на reformation in peius- чл. 271, ал.1 изр. последно ГПК. Произнасяйки се относно иска по сметки , но в частта, в който този иск не е висящ , то произнесеният съдебен акт се явява процесуално недопустим и като такъв в тази част следва да бъде обезсилен.
В частта, с която е потвърдено решението на първата инстанция и касатора И. С. е осъдена да заплати на Г. С. сумата от 2000 лв., съставляващи припадаща се на притежаваната от нея квота в съсобствеността част от сумата, с което е увеличена стойността на недвижимия имот ( предмет на делбата ) в резултат на извършени подобрения в имота от Г. С., без противопоставяне от страна на И. С. като съсобственик, настоящият състав намира, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
Въззивният съд е упражнил правомощията си на втора инстанция по съществото на спора. Установените по делото факти от доказателствата- свидетели, констатация на експертизата в т.ч. и приетия като част от заключението на вл.л. снимков материал, установяват, че в дворното място по отношение на стопанската постройка – покрив и стени, ограда на двора ( дувар) са вложени средства и труд от страна на Г. С. като съсобственик, които раходи са имали за цел привеждане на тези обекти във вид, в който да могат да служат на собствениците според функционалното им предназначение и са довели до увеличаване пазарната стойнсот на имота. При липсата на доводи за противопоставяне от страна на И. С. като съсобственик на извършаните строителни дейности, и в рамките на въведените със въззивната жалба доводи, и доколкото правилата на чл. 61, ал.2 ЗЗД респ. чл. 30, ал.3 ЗС не могат да се квалифицират като императивни правила, задължаващи съда да преквалифицира правното основание на спора, приетата от възивния съд нова квалификация на спора не може да бъде определена като правилна и законосъобразна и не оправдава необходимостта от тази преквалификация с оглед на ограниченията на процесуалната правораздавателна дейност на въззивния съд с чл. 269, изр. последно ГПК.
Разминаването в правните квалификации, дадени от двете инсатанции по същество, като порок на решенеито на въззивния съд, свързан с правилното приложение на матераилния закон, не може да обуслови извод за процесуална недопустимост на заявения иск, доколкото правните изводи на съда на кое правно основание се следва да се разрешат отношенията между съсобствениците, зависи от едни и същи установени по делото правопораждащи факти и тяхната интерпретация в контекста на материалния закон. Този порок не може да обуслови и отмяна на обжалвано6то въззивно решение, тъй като с диспозитива за потвърждаване на пъроинстанционното решение по уважения иск на основание чл. 61, ал.2 ЗЗД , настоящият състав намира, че е потвърдена и правилната правна квалификация по претенцията на Г. С..
С оглед на изложеното касационната жалба на И. С. в частта , с която е потвърдено решението на първата инстанцияи досежно уважения иска по сметки на Г. С. за сумата 2000 лв., е неоснователна, не следва да бъде уважена, а въззивното решение в тази част, като законосъобрано ще следва да бъде оставено в сила.
По направеното в писмени отговор по чл. 287 ГПК искане за присъждане на разноски за касационното производство от страна на ответника по касация Г. С.. Искането е основателно с оглед на изводите на касационния съд за неоснователност на касационната жалба и с оглед на ангажираните писмени доказателства – Договор за правна помощ и съдействие No К 0000018801/03.01.2018 год. ( л.20), поради което и на основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78 , ал.3 ГПК следва да бъде уважено в размер на напарвените разходи за защита, за сумата от 300 лв. (триста лева).
По изложените съображения, Върховният касационен съд-състав на второ отделение на гражданската колегия



Р Е Ш И :


ОБЕЗСИЛВА Решение Nо 265 от 08.11.2017 год. по гр.възз.д. Nо 401/2017 год. на ОС- Кюстендил, В ЧАСТТА с което отхвърления иск на Г. С. срещу И. С. за заплащане на извършените необходими разноски за разликата над 2 000 лв./ две хиляди лева / е отменен и вместо него е постановено ново решение, с което И. Д. С. е осъдена да заплати сумата от 1 112. 50 лв. / хиляда сто и дванадесет и о.50 лв. / на основание чл. 30, ал.3 ЗС, като процесуално недопустимо.
ОСТАВЯ В СИЛА Решение Nо 265 от 08.11.2017 год. по гр. възз. д. Nо 401/2017 год. на ОС- Кюстендил, В ЧАСТТА по разгледаните претенции по чл. 346 ГПК с която част е потвърдено Решение Nо 186/2017 г. на РС-Дупница и И. Д. С. е осъдена да заплати на Г. Д. С., на основание чл. 61, ал.2 ЗЗД сумата от 2 000 лв./ две хиляди лева/, представляваща разходи за извършени необходими подобрения в делбения имот.
ОСЪЖДА И. Д. С. от [населено място], ул. „П. В. „ 65 ЕГН [ЕГН] да заплати на Г. Д. С. от [населено място] , [улица] ЕГН [ЕГН] сумата 300 лв. ( триста лева) , разноски за защита в касационното производство.
Решението е окончателно и не може да се обжалва.



ПРЕДСЕДАТЕЛ :



ЧЛЕНОВЕ :