8 Р Е Ш Е Н И Е № 196 гр. София, 09.01.2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на десети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 967 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Предявеният иск е с правно основание чл. 47, ал. 1, т. 4 ЗМТА за отмяна на арбитражно решение № 2649 от 05.11.2010 г. по арбитражно дело № 2649/2010 г. на арбитър Б. Г.. Ищецът Т. Ф. П. от [населено място] чрез процесуален представител адв. О. В. М. поддържа становище, че не е бил уведомен за арбитражното производство, поради което не е могъл да вземе участие в него. Твърди, че не е посещаван от куриери, не е разполагал с информация за арбитражното производство; направен е един единствен опит от куриерска фирма „Еконт Експрес“ ООД за връчване, но дори не е залепено уведомление на пощенската кутия, а призовката е унищожена една седмица след опита да бъде връчена. Моли арбитражното решение да бъде отменено и претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът „Профи Кредит България ” ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт И. П. оспорва иска и прави възражение за неговата недопустимост поради предявяването му след изтичане на предвидения в чл. 48, ал. 1 ЗМТА тримесечен преклузивен срок, предвид уведомяването на ищеца с поканата за доброволно изпълнение, връчена на 16.01.2015 г. на бабата на ищеца в качеството й на друго лице съгласно чл. 46, ал. 2 ГПК, и депозирането на исковата молба на 15.07.2019 г. Ответникът аргументира изтичането на тримесечния преклузивен срок и с разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗМТА, като поддържа, че арбитражното решение е изпратено на ищеца на 16.11.2010 г. и липсата на фактическото му получаване не опорочава арбитражното производство, доколкото е удостоверен опитът за връчване и датата, на която е извършен. Ответникът излага и евентуални възражения за неоснователност на иска, като поддържа, че редът за изпращане и връчване на документите в арбитражното производство е определен в чл. 13.4 от Общите условия към договора за револвиращ заем, и че между страните е сключено валидно арбитражно споразумение при действието на нормативната уредба към 07.10.2009 г. Претендира присъждане на направените по делото съдебни и деловодни разноски, както и на юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на основание чл. 78, ал. 5 ГПК в случай, че ищецът претендира разноски над минималния размер съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди събраните доказателства, възражения и доводи на страните съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: По допустимостта на иска: Искът по чл. 47, ал. 1, т. 4 ЗМТА е процесуално допустим, тъй като е предявен от надлежна страна /ответник в арбитражното производство/ в рамките на преклузивния тримесечен срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА, предвид обстоятелството, че не са налице доказателства за връчване на препис от арбитражното решение на Т. Ф. П. /ответник по арбитражното дело/ и нередовно връчване на поканата за доброволно изпълнение на присъдената от арбитър Б. Г. сума по изп. дело № 20158410400165/2015г. по описа на Частен съдебен изпълнител Н. М. с рег. № 841 и район на действие Софийски градски съд на 16.01.2015г. на постоянния адрес на Т. П. при наличие на друг вписан в Главна дирекция „Гражданска регистрация и административно обслужване“ настоящ адрес. Съгласно императивната разпоредба на чл. 48, ал. 1 ЗМТА, иск за отмяна на арбитражно решение може да бъде предявен в срок от 3 месеца от деня, в който молителят е получил решението. От представените доказателства не се установява на коя дата е връчено арбитражното решение на ищеца /ответник в арбитражното производство/. Възражението на ответника, че исковата молба е просрочена, тъй като е предявявана след изтичане на предвидения в чл. 48, ал. 1 ЗМТА тримесечен преклузивен срок, предвид уведомяването на ищеца с поканата за доброволно изпълнение, връчена на 16.01.2015 г. на бабата на ищеца в качеството й на друго лице съгласно чл. 46, ал. 2 ГПК, и депозирането на исковата молба на 15.07.2019 г., е неоснователно. Видно от представената покана за доброволно изпълнение по изп. дело № 20158410400165/2015 г. по описа на ЧСИ Н. М. с рег. № 841 и район на действие Софийски градски съд, същата е изпратена на Т. Ф. П. на адрес [населено място],[жк][жилищен адрес] и поканата е получена от Надежда Н. – баба на 16.01.2015 г. От писмо изх. № АУ01-2192/30.10.2019 г., издадено от Главна дирекция „Гражданска регистрация и административно обслужване“, се установява, че бабата на Т. Ф. П. е с имена Надежда Н. Н.. Твърдението на ищеца, че не е обитавал адреса, на който е връчена поканата за доброволно изпълнение, е доказано. От писмо изх. № АУ01-1874/17.09.2019г., издадено от Главна дирекция „Гражданска регистрация и административно обслужване“, се установява, че към 16.01.2015г. – датата на връчване на поканата за доброволно изпълнение, ищецът има регистрирани постоянен адрес в [населено място],[жк], вх. А, ет. 3, ап. 12 и настоящ адрес [населено място], [улица]. Съгласно чл. 94, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация настоящ адрес е адресът, на който лицето живее. В конкретния случай е доказано, че към 16.01.2015г. ищецът не е живял на адреса, на който е връчена поканата за доброволно изпълнение и който е и негов постоянен адрес, а на адреса, регистриран като настоящ. Представеното от ищеца с молба вх. № 4891/29.05.2019г. копие от лична карта №[ЕИК], издадена на 20.03.2015г. от МВР София, установява, че към 20.03.2015г. е имал постоянен адрес в [населено място],[жк], вх. А, ет. 5, ап. 13. Видно от справка от Регистъра на населението – Национална база данни „Население“, ищецът е с регистрирани постоянен и настоящ адрес в [населено място],[жк], вх. А, ет. 5, ап. 13 от 04.03.2015г. Съгласно разпоредбата на чл. 38 ГПК връчването на съобщения на страните се извършва на адреса, който е посочен по делото. Когато адресатът не е намерен на посочения адрес, съобщението се връчва на настоящия му адрес, а при липса на такъв - на постоянния. Правилото за връчване на съобщенията лично на адресата е установено в разпоредбата на чл. 45 ГПК, а разпоредбата на чл. 46 ГПК регламентира възможността за връчване на съобщението и на друго лице, което е съгласно да го приеме в случаите, когато личното връчване е невъзможно. Съгласно чл. 46, ал. 2 ГПК друго лице може да бъде всеки пълнолетен от домашните на адресата или който живее на адреса. Съобразно константната практика на ВКС обективирана в определение № 96 от 24.01.2011 г. по ч. т. д. № 932/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, под „друго лице, което живее на адреса“ следва да се разбира само лице, което живее на същия адрес, на който живее и самият адресат, т. е. лице, което живее в същото жилище. Този извод следва категорично от логическото тълкуване на разпоредбата на чл. 38 във връзка с чл. 46, ал. 2 ГПК и от изричната дефиниция на понятието „адрес“ на физическите лица, дадена в разпоредбите на чл. 89, ал. 1 и ал. 3 от Закона за гражданската регистрация, според която адресът е еднозначното описание на мястото, където лицето живее или получава кореспонденцията си и което включва наименование на улица - площад, булевард, жилищен комплекс, квартал, номер, вход, етаж, апартамент. Получател на съобщението по реда на чл. 46, ал. 2 ГПК може да бъде само лице, живеещо в жилището, в което живее и адресатът, без да е задължително същото да е член на неговото домакинство. В конкретния случай поканата за доброволно изпълнение с приложено към нея копие от подлежащия на изпълнение акт е изпратена на постоянния адрес на длъжника, вместо на регистрирания към него момент настоящ адрес. Връчването на поканата за доброволно изпълнение с приложено към нея копие от подлежащия на изпълнение акт на бабата на ищеца на постоянния му адрес, на който той не живее, не следва да се приеме за редовно връчване и не удостоверява наличие на знание у ищеца към 16.01.2015 г. за постановеното арбитражно решение. Въз основа на установената фактическа обстановка настоящият съдебен състав приема, че срокът за предявяване на иска по чл. 47 ЗМТА е започнал да тече по-късно – след направената справка от ищеца за образувани изпълнителни дела и снабдяване с копие от изпълнителния лист, издаден по гр. дело № 7680/2014 г. на СГС, въз основа на подадена на 31.10.2018 г. молба. Възражението на ответника, че исковата молба е просрочена, тъй като е предявена след изтичане на предвидения в чл. 48, ал. 1 ЗМТА тримесечен преклузивен срок, предвид връчване на арбитражното решение на настоящия ищец с товарителница № 1000006671456 от 16.11.2010 г. на адреса за кореспонденция, посочен в договора за револвиращ заем, е неоснователно поради следните съображения: Представените от ответника Общи условия на „Профи Кредит България“ ЕООД към договор за револвиращ заем на физически лица версия 12.05.2010 г. са неприложими към процесния договор за револвиращ заем, тъй като последният е сключен преди това, а именно на 07.10.2009 г. Дори да се приеме, че представената версия от 12.05.2010 г. на Общите условия не се различава от версията на Общите условия на „Профи Кредит България“ ЕООД към договор за револвиращ заем на физически лица, действала към момента на сключване на договора за револвиращ заем, то фикцията за получаване на призовки и съобщения, изпратени от арбитъра, предвидена в чл. 13.4 от Общите условия към договор за револвиращ заем, е неприложима към посочената товарителница /препоръчана пратка/. Съгласно чл. 13.4 от Общите условия избраният арбитражен съд има право да връчва документацията на посочените в договора за револвиращ заем адреси, на посочения адрес, за който клиентът след сключване на договора писмено е уведомил кредитора, и се считат за получени след изтичане на петия работен ден от деня на изпращането им от страна на арбитъра. В посочената клауза е предвидено, че призовките и съобщенията се считат за получени след изтичане на петия работен ден и в случаите, когато в известието за доставяне е отбелязано, че не са получени поради това, че са отказани, не са приети, не са потърсени, адресатът е заминал, преместил се е на друг адрес, адресът не съществува вече, непознат е или адресът е недостатъчен. От товарителница № 1000006671456 от 16.11.2010 г., издадена от куриерска служба „Еконт Експрес“ ЕООД, се установява, че препис от арбитражното решение е изпратен на 16.11.2010г. от арбитър Б. Г. до Т. Ф. П. на адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] и че е направен един опит за доставка – на 26.11.2010 г., но не се установява причината за недоставяне на пратката. При съпоставяне на адреса, на който е изпратено арбитражното решение, и адреса за кореспонденция, посочен в договора за револвиращ заем, сключен на 07.10.2009 г. между Т. Ф. П. и „Профи Кредит България“ ЕООД, настоящият съдебен състав приема, че двата адреса са различни и арбитражното решение не е изпратено на адреса за кореспонденция, посочен в договора за револвиращ заем. Изпратеното от арбитъра чрез „Еконт Експрес“ ЕООД решение не може да се приеме за предадено по смисъла на законовите фикции на чл. 32, ал. 1 и 2 ЗМТА, тъй като не се касае до невъзможност да бъдат намерени местожителството, обикновеното пребиваване или адресът на получателя /настоящ ищец/, нито е налице поведение на Т. Ф. П., което да е осуетило получаването му – отказ или неявяване в пощенската станция за получаване, ако тя е удостоверила това. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че тримесечният срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА е започнал да тече от 01.11.2018г. Исковата молба по чл. 47 ЗМТА е подадена на 11.01.2019г., поради което се налага изводът, че е подадена в предвидения в чл. 48, ал. 1 ЗМТА тримесечен преклузивен срок. По валидността на арбитражното решение: Преди да извърши преценка дали е налице твърдяното в исковата молба основание за отмяна по чл. 47, ал. 1, т. 4 ЗМТА, Върховният касационен съд следва да извърши служебна проверка за валидност на арбитражното решение. С решение № 2649 от 05.11.2010 г. по арбитражно дело № 2649/2010 г. на арбитър Б. Г. Т. Ф. П. е осъден да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД, [населено място] сумата 4 166,72 лв. - задължение по договор за револвиращ заем № [ЕГН]/07.10.2009 г., ведно със законната лихва от постановяване на съдебното решение до окончателно погасяване на задължението, както и сумата 90 лв. – разноски по арбитражното производство. С § 1 от Закона за изменение и допълнение на ГПК /ЗИДГПК/, обнародван в ДВ, бр. 8/24.01.2017г., е изменена разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ГПК като е въведена забрана за сключване на арбитражно споразумение за решаване от арбитражен съд на спор, една от страните по който е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите /ДРЗЗП/. С § 7 от същия ЗИДГПК е създадена нова алинея 4 на чл. 3 ЗЗП, предвиждаща, че всяка клауза в договор, сключен между търговец и потребител, с която страните възлагат на арбитражен съд решаване на спор между тях, извън процедурата за алтернативно решаване на потребителски спорове по смисъла на ЗЗП, е недействителна. Разпоредбата на § 6 ПЗР на ЗИДГПК /ДВ, бр. 8/24.01.2017г./ урежда висящите производства: в ал. 2 е предвидено започналите до влизането в сила на ЗИДГПК арбитражни производства да приключат по досегашния ред, с изключение на производствата по неарбитрируеми спорове, какъвто характер има спорът с участие на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДРЗЗП, които следва да бъдат прекратени. По този начин е отречена възможността тези производства да приключат с постановяване на арбитражно решение. Съгласно действащата след изменението с § 8, т. 5 ЗИДГПК разпоредба на чл. 47, ал. 2 ЗМТА арбитражните решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни. По силата на даденото от Конституционния съд в т. 3 на конст. дело № 15/2002г. тълкуване защитата в рамките на арбитражния процес в неговата цялост се осъществява в два стадия: първият стадий е производството пред арбитражния съд; вторият стадий е факултативен и представлява защитата по реда на чл. 47 ЗМТА. Съгласно действащата понастоящем нормативна уредба, завареното в първия стадий арбитражно производство подлежи на прекратяване от арбитражния съд поради неарбитруемост на спора /чл. 19, ал. 1 ГПК във връзка с § 6, ал. 2 ПЗР на ЗИДГПК, обнародван в ДВ, бр. 8/2017г./. Ако защитата е преминала във втория стадий, Върховният касационен съд следва да констатира този порок на арбитражното решение като постановено по спор, който ГПК изключва от подведомствеността на арбитража, а ЗМТА изрично прогласява решението за нищожно. Поради изложените съображения, ако арбитражното решение разрешава потребителски спор, който съгласно чл. 19, ал. 1 ГПК е неарбитруем, същото е нищожно по силата на чл. 47, ал. 2 ЗМТА и Върховният касационен съд следва да прогласи нищожността, без да разглежда по същество въведените с исковата молба основания за отмяна по чл. 47 ЗМТА. Допълнителен аргумент в тази насока е и новата разпоредба на чл. 405, ал. 5 ГПК, приета със същия ЗИДГПК, според която проверката за нищожност на арбитражното решение по чл. 47, ал. 2 ЗМТА инцидентно е възложена и на окръжния съд, компетентен да се произнесе по молбата за издаване на изпълнителен лист въз основа на такова решение. Разпоредбата на чл. 405, ал. 5 ГПК е процесуална, поражда незабавно действие от влизането й в сила и следователно се прилага и за постановени преди това арбитражни решения, покриващи критерия за нищожност по чл. 47, ал. 2 ЗМТА. С постановеното арбитражно решение, чиято отмяна е предмет на настоящото дело, е разрешен спор за претендирана от „Профи Кредит България“ ЕООД срещу Т. Ф. П. сума по договор за револвиращ заем. Настоящият ищец /ответник в арбитражното производство/ е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. По делото липсват данни заемът да е отпуснат на ищцовата страна за извършване на търговска или професионална дейност, или по занятие. Следователно спорът е потребителски и съгласно чл. 19, ал. 1 ГПК /ред. ДВ бр. 8/2017г./ е неарбитруем, а постановеното по него арбитражно решение е нищожно, съгласно чл. 47, ал. 2 ЗМТА /ред. ДВ бр. 8/2017г./. Нищожното решение не поражда присъщите на съдебното решение правни последици и при установяване на неговата нищожност същото не подлежи на отмяна по реда на чл. 48 ЗМТА. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав на ВКС, ТК, Второ отделение счита, че следва да прогласи нищожността на арбитражното решение на основание чл. 47, ал. 2 ЗМТА, без да разглежда поддържаните в исковата молба основания за неговата отмяна по чл. 47, ал. 1, т. 4 ЗМТА. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца сума в размер 466,67 лв., представляваща направени разноски за настоящото производство – платени държавна такса и адвокатско възнаграждение. Включеното в посочените разноски адвокатско възнаграждение в размер 300 лв. не е прекомерно и не надвишава минималния размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНО решение № 2649 от 05.11.2010 г. по арбитражно дело № 2649/2010 г. на арбитър Б. Г.. ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] да заплати на Т. Ф. П. с ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], вх. А, ет. 5, ап. 13 на основание чл. 78, ал. 1 ГГПК сумата 466,67 лв. /четиристотин шестдесет и шест лева и шестдесет и седем стотинки/ - направени разноски за съдебното производство. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.