Р Е Ш Е Н И Е №. 3 София, 10.08.2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ търговско отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ при участието на секретаря Лилия Златкова в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията М.Славчева т.дело № 4073/2013 година Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] /с предходно наименование [фирма]/ против въззивно решение № 189 от 12.07.2013 г. по в.гр.д. № 166/2013 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е отменено решение № 39 от 28.02.2013 г. по гр.д.№ 276/2012 г. на Ловешкия окръжен съд в осъдителната му част и по реда на чл.271 ГПК е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск по чл.59 ЗЗД за сумата 186 983.09 лв. като получена без основание. В касационната жалба са въведени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд е изменил квалификацията на иска, без да повтори процесуалните действия във връзка с доклада по чл.146, ал.1 ГПК, като основно оплакването му е свързано с липсата на указания, че носи доказателствената тежест да установи подал ли е възражение по чл.40 от НАРЕДБА № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи. Ответникът по касация „В и К [фирма] оспорва искането за достъп до касация, а по същество поддържа неоснователност на жалбата, с искане за потвърждаване на въззивното решение, с присъждане на разноски. Подробни съображения са развити в писмен отговор и в защита. С определение № 537 от 15.09.2014 г. касационното обжалване е допуснато за проверка на съответствието на обжалвания въззивен акт със задължителната практика на ВКС – т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по процесуалноправния въпрос, свързан с правомощията на въззивния съд при неправилна правна квалификация на предявения иск в доклада на първата инстанция по чл.146 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните и провери правилността на въззивното решение, на основание чл.290 ГПК, приема следното: Пред Ловешкия окръжен съд /Л./ е предявен иск от [фирма], [населено място] против [фирма], [населено място] за сумата 216 845.50 лв., представляваща разлика между дължимо и фактурирано задължение за плащане на извършена услуга по договор от 01.08.2005 г. за приемане, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода от м.юни 2009 г. до м. април 2011 г., дължаща се на неправилно начислени суми по посочени фактури. Искът, квалифициран като такъв по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД е уважен от окръжния съд за сумата 186 983.09 лв., чието решение е отменено със сега обжалваното решение и при условията на чл.271, ал.1 ГПК искът е отхвърлен като неоснователен. За да постанови обжалвания резултат, апелативният съд на първо място е приел, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД е неправилна, като е счетено, че наведените с исковата молба твърдения и петитум следва да се субсумират под нормата на чл.59 ЗЗД. Възприети са направените от първостепенния съд изводи, че между страните е сключен писмен договор на 01.08.2005 г. за приемане, отвеждане и пречистване на отпадни води, с който са договорили цените на услугите за периода от 01.08.2005 г. до 31.01.2006 г., като за следващите периоди е посочено, че не се твърди и не се представят анекси за постигане на съгласие за други договорени между страните цени. Прието е, че с приемане на ЗРКВУ регулирането на В и К услугите се осъществява от ДЕКВР, според чл.5, ал.3 от който Комисията регулира цените и качеството на В и К услугите, извършвани от В и К операторите, включително други предприятия, независимо от формите на собственост и управление на В и К системите. Прието е, че с лед конструирането на регулаторния орган ДКЕВР и след издаване на редица поднормативни актове по приложението на ЗРВКУ и изпълнение на задълженията по тях от страна на [фирма], ДКЕВР е утвърдил с Решение № Ц-026 от 30.07.2008 г., считано от 01.08.2008 г. цена за услугата пречистване на отпадни води, което е публикувано във вестник "Троянски глас" в брой 28 от 16.07. - 22.07.2008 г. - 0.81 лв./куб. м. Плащането по процесните фактури, предмет на иска според съда е извършено в съответствие с решението на ДКЕВР, а ищецът не е възразил срещу заплащането им пред ответника в определения в чл.40, ал.2 от Наредба № 4 от 2004 г. 7-дневен срок от връчване на платежния документ, нито е оспорил в производството по делото Решението на ДКЕВР, с което са утвърдени цените, публикувани в местния ежедневник. Решаващият състав е приел, че тази цена е приложима в отношенията между страните в процесния период поради липсата на отделна договореност на цените на услугите след 31.01.2006 г., докогато са действали договорените между тях цени с основния договор и последващите анекси. Въззивният съд приел, че не следва да бъдат обсъждани представените по делото Общи условия за предоставяне на В и К услуги на потребителите от оператора [фирма], тъй като отношенията между страните се уреждали от сключения между тях договор от 01.08.2005 г., като само по отношение на цената на услугата не следва да се прилагат цените по чл. 23 от него, а тези, утвърдени от регулаторния орган ДКЕВР, която съобразно законовите разпоредби, действали и към момента на сключване на договора е единствено овластена да преценява дали цената е обоснована и отговаря на принципите и разпоредбите на ЗРКВУ и на Наредбата по чл.13, ал.5 от този закон. Решението е подписано при особеното мнение на съдия З. П., която е застъпила становището, че Общите условия не са били приети и утвърдени към датата на сключване на договора между страните, като споделила дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска и становището му, че се касае до индивидуално сключен договор и че отношенията между тях следва да се уреждат съобразно клаузите му, а не според приетите от ДКЕВР пределни цени, като няма никаква пречка страните да постигнат договореност за по-ниски цени, каквито са тези по процесния договор. Настоящият състав намира, че въззивното решение е допустимо, но неправилно. Съгласно задължителното за съдилищата разрешение, дадено в т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени непълни и/или неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства. Независимо от дадената от въззивния съд различна квалификация на иска, настоящият състав намира за неоснователно направеното от касатора оплакване за постановяване на решението в отклонение от цитираната задължителна съдебна практика. Видно от мотивите на обжалвания акт, решаващият състав е разгледал именно иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, каквато е правната квалификация на същия, дадена в изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото. Настоящият състав намира, че именно тази квалификация е правилната като съобразена с указанията на ВС, дадени в мотивите към т.1 на Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д.№ 71/1979 г., според които начална липса на основание е налице и когато се касае за плащане на по-големи от нормираните цени за стоки, услуги или лихви. Страните по делото са обвързани от валидно облигационно правоотношение по реда на чл.258 ЗЗД с определена стойност на предоставяната услуга, като ползвателят на услугата счита, че е заплатил по-висока цена, каквато не е била договорена. Затова по отношение на платената над уговорената сума следва да се приеме, че исковата сума се претендира като платена при начална липса на основание. В случая се касае за непрецизно определяне от въззивния съд на предмета на спора и смесване на елементите от фактическия състав при различните хипотези на неоснователно обогатяване, което обаче не води до недопустимост, а до неправилност на постановеното от него решение. Неправилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд по съществото на спора, е резултат от извършената от него погрешна преценка на събраните по делото доказателства и неправилно приложение на материалния закон. Основателен е касационният довод срещу извода на въззивния съд за приложимост на утвърдените от ДКЕВР с Решение № Ц-26 от 30.07.2008 г. цени, обоснован с факта, че ищецът не е възразил против заплащането им пред ответника в определения в чл. 40, ал. 2 от Наредба № 4 от 2004 г. 7-дневен срок от връчване на платежния документ, както и с неоспорването на самото решение в производството по делото. Така направеният извод е направен в нарушение на материалния закон. В цитираната разпоредба е регламентирано правото на потребителя да възрази срещу количествата вода, отчетени от оператора като изразходвани и начислени му за заплащане, което право е възпроизведено и в чл.27 от сключения между страните договор от 01.08.2005 г., поради което аргументи за приемане на утвърдените от ДКЕВР цени от страна на потребителя не могат да се черпят от цитираната разпоредба. На второ място с оглед компетентността на ДКЕВР, издаваните от него актове са административни, властнически и имат за адресат съответния оператор, но нямат пряко приложение към гражданско-правните отношения, поради което е недопустимо оспорването им по реда на ГПК. При постановяване на решението си в нарушение на чл.20 ЗЗД въззивният съд е тълкувал изолирано, без връзка с останалите клаузата на чл.24 от договора от 01.08.2005 г., с която страните са се споразумели, че изпълнителят си запазва правото едностранно да променя цените по т.22 и т.23 при настъпили промени в ценообразуването в резултат на инфлация или други факти и след съгласуване с [община]. Съгласно чл.32 обаче, двете страни могат да изменят, допълват или отменят съществуващи клаузи само по взаимно съгласие след писмено отправено искане, която уговорка е в съответствие и с нормата на чл.20а ЗЗД - договорите могат да бъдат изменяни само при взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. Тълкуването на двете клаузи съобразно правилото на чл.20 ЗЗД налага извода, че според действителната воля на страните промяната на цените не настъпва автоматично, а чрез писмено отправено искане на оператора с обосновка за промяната в ценообразуването, което следва да бъде прието от възложителя и съгласувано с [община], каквото писмено искане и съгласуване в конкретния случай липсва. Договорът е сключен при действието на ЗРВКУ, според който регулирането на В и К услугите се осъществява от ДЕКВР и ако волята на страните е била цената им и тяхната промяна да е обвързана от решенията на Комисията, то това е следвало изрично да бъде уговорено с договора. Въззивният съд не е съобразил с решението си, че не е налице и хипотезата на чл.20а, предл.2 ЗЗД – договорът да бъде изменен на основание, предвидено в закона. Съгласно чл.13, ал.2, т.1 ЗРВКУ, в сила към момента на подписване на договора, ДКЕВР регулира цените на В и К услугите чрез определяне на горна граница. Съвместното тълкуване на чл.16 във вр. с чл.14, ал.4 с.з., според която предлаганите от В и К операторите цени не могат да бъдат по-високи от утвърдените от комисията, налага да се приеме, че в правомощията на Комисията не се включва утвърждаването на задължителни цени, по които ще се предоставят В и К услугите, а определянето на пределната цена, над която цената на услугата би била социално непоносима. Аргумент в подкрепа на това тълкуване са и разпоредбите на чл. 29, ал. 1 и 2 от Общите условия, представени по делото, в които изрично е посочено, че утвърдените от ДКЕВР цени са пределни, както и че В и К операторите публикуват утвърдените от ДКЕВР цени, както и тези, които ще прилагат, при условие, че са по-ниски от пределните. В подкрепа на извода, че определените от ДКЕВР цени са пределни е и разпоредбата на чл.8, ал.6 от Наредба № 4/14.09.2004 г., /също в сила към момента на подписване на договора/, според която по преценка на оператора потребителите по чл.3, ал.2, т.2 могат да се присъединят към водоснабдителните и канализационни системи при условия, различни от общите условия, въз основа на договор за предоставяне на услугите В и К. Изложеното налага извода, че договорените между страните цени за предоставените от ответника В и К услуги са останали непроменени през процесния период, през който същите са били обвързани от договора от 01.08.2005 г. със съдържанието на основните задължения, така, както са определени с него. Като е приел за приложими определените от ДКЕВР пределни цени в отношенията между страните и е отхвърлил предявеният от касатора иск за заплащане на разликата над определените в т.22 и т.23 от договора и фактурираните му от ответника цени, въззивният съд е постановил неправилно решение. Ето защо то следва да бъде отменено и тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, съобразно правомощията на касационната инстанция по чл. 293, ал. 2 ГПК, спорът следва да се реши по същество, като вместо него се постанови решение, с което предявеният иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД се уважи за сумата 186 983.09 лв., ведно със законната лихва. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК на касатора следва да се присъдят направените в касационната и въззивната инстанции разноски в размер общо на 24 339.66 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 189 от 12.07.2013 г. по в.гр.д. № 166/2013 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е отменено решение № 39 от 28.02.2013 г. по гр.д.№ 276/2012 г. на Ловешкия окръжен съд и по реда на чл.271 ГПК е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск по чл.59 ЗЗД за сумата 186 983.09 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] /с предходно наименование [фирма]/ на основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД сумата 186 983.09 /сто осемдесет и шест хиляди, деветстотин осемдесет и три лева и 9 ст./ лв., представляваща разлика между дължимо и фактурирано задължение за плащане на извършена услуга по договор от 01.08.2005 г. за приемане, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода от м.юни 2009 г. до м. април 2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.06.2012 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 24 339.66 /двадесет и четири хиляди, триста тридесет и девет лв. и 66 стотинки/ лева – разноски по делото. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: