О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 267 гр. София, 09.05.2014 г. Върховен касационен съд, Първо гражданско отделение в закритото заседание на седми май две хиляди и четиринадесета година в състав: Председател: Теодора Нинова Членове: Светлана Калинова Геника Михайлова разгледа докладваното от съдия Михайлова ч. гр. д. № 2062 по описа за 2014 г. Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на Т. И. П. срещу определение № 667/ 04.03.2014 г. по ч. гр. д. № 127/ 2014 г, с което Пловдивски окръжен съд, Въззивно отделение, V-ти граждански състав оставя без уважение неговата частна жалба срещу определение № 31/ 03.01.2014 г. по гр. д. № 19 566/ 2013 г. по описа на Пловдивски районен съд, ХVІІ граждански състав. С акта, потвърден от въззивния съд, първоинстанционният на основание чл. 130 ГПК е върнал исковата молба на Т. И. П. по исковете за установяване по отношение на ответниците П. С. К. и А. П. К. на престъпни обстоятелства по чл. 308, ал. 1 НК, изразяващи се в съставянето на неистински официален документ с цел да бъде използван – окончателен доклад № Н-24/ 01.02.2005 г. на длъжностно лице при [фирма] и в подправката на датите на съставените акт образец 14 за приемане на конструкцията и акт образец 15 за установяване годността за приемане на строежа. Ищецът е извел правния си интерес от установителните искове, предвидени в чл. 124, ал. 5 ГПК от: 1) възможността да ползва съдебното решение като основание за отмяна на влязло в сила решение № 1573/ 21.05.2010 г. по описа на Пловдивски районен съд, VІ-ти граждански състав по приключило делбено дело и 2) това, че наказателното преследване за първото престъпление е било прекратено, а за останалите две има отказ да бъде възбудено наказателно преследване все на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК. И двете инстанции са намерили исковете за недопустими поради липса на интерес, защото основанието на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК изисква връзка между престъпните деяния и решаването на делото. И двете инстанции са изключили такава връзка, защото: 1) според твърденията на ищеца извършителят е неизвестен и неговата самоличност е невъзможно да бъде установена по гражданското дело, респективно да бъде свързана с действията на ответниците и 2) липсват твърдения за действителните дати на съставяне на акт обр. 14 и акт обр 15 и в частност те предхождат образуването на приключилото дело, т. е. съставянето на неистинските документи да има за цел да бъдат използвани при неговото решаване. И двете инстанции са приели, че за допустимостта на исковете е необходимо ищецът да е оспорил документите при представянето им по делбеното дело в срока по чл. 154, ал. 1 ГПК (отм). В изложението към частната жалба се повдигат четири процесуалноправни въпроса, уточнени и обобщени при условията на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Първият: Когато интересът от иска, предвиден в чл. 124, ал. 5 ГПК, се обосновава чрез създаване на основание за отмяна на влязло в сила решение, необходима ли е друга връзка между неистинността на документа и решаването на делото, различна от тази, че съдържанието на влязлото в сила решение се основава на документа? Вторият: Кой е надлежен ответник по такъв иск? Третият: Положителните процусални предпоставки на иска, предвиден в чл. 124, ал. 5 ГПК, изискват ли възможност за доказване на всички елементи в състава на извършеното престъпление? Четвъртият: Допустим ли е такъв иск, когато по приключилото с влязло в сила решение гражданско дело ищецът е пропуснал срока за оспорване на документа (чл. 193, ал. 1 ГПК, респ. чл. 154, ал. 1 ГПК от 1952 г)? Д. до касационно обжалване жалбоподателят обосновава с решаването на въпросите в противоречие с приложената задължителна практика на Върховния касационен съд (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). По същество касаторът поддържа, че определението на въззивния съд е постановено в нарушение на чл. 130 ГПК. Той счита, че притежава упражненото право на иск. Становището на ответниците по частната касационна жалба е ирелевантно. Обжалваното определение изключва правото на иск на ищеца, а по възникването на чуждото потестативно право ответниците не разполагат с възражение. А. е изводим и по аналогия с чл. 130, изр. 2 ГПК. Върховният касационен съд приема, че са налице предпоставките за допускане на обжалваното определение до инстанционен контрол, макар и не по четирите въпроса. Въззивният съд е изключил интереса от исковете не по причина, че по граждански ред са неустановими част от елементите в състава на престъпленията по чл. 308, ал. 1 НК и ответниците са формални, а поради липса на твърдения, които да разкриват връзката между престъпните действия и решаването на делото. Следователно вторият и третият въпрос не обуславят изхода на делото. Другите два го обуславят и са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, включително в противоречие с т. 3 от ТР № 5/ 18.10.2012 г. по тълк. д. № 5/ 2011 г. ОСГТК на ВКС. По първия въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на определението на въззивния съд, настоящият състав приема следното: Когато предявяването на иска, предвиден в чл. 124, ал. 5 ГПК, се обосновава чрез създаване на основание за отмяна на влязло в сила решение и твърдения за извършено документно престъпление, за правния интерес е достатъчно съдържанието на влязлото в сила решение да се основава на неистинския документ. Друга връзка между документното престъпление и решаването на делото законът не изисква. Съображенията за това са следните: В своята практика Върховният касационен съд константно приема, че когато установителният иск, предвиден в чл. 124, ал. 5 ГПК, е обосноваван чрез създаване на основание за отмяна на влязло в сила решение и твърдения за документно престъпление, извършването на което е неустановимо по наказателен ред поради основание по чл. 24, ал. 1, т. т. 2 – 5 ГПК, по чл. 25, ал. 2 или чл. 26 НПК и когато извършителят на деянието е останал неразкрит, правен интерес от предявяването на иска има, когато неистинския документ е обусловил съдържанието на влязлото в сила решение. Тази допълнителна процесуална предпоставка се извлича от чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, към която чл. 124, ал. 5 ГПК препраща и от сравнителен анализ на двете групи основания за отмяна на влязло в сила решение в чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК. И двете групи се родеят от това, че неправилността на решението има за причина престъпление, извършването на което е установено по надлежния ред. Разликите и групирането им от законодателя се изразява в следното: в първата група са престъпленията, извършването на които правят погрешни фактическите констатации във влязлото в сила решение, а оттук – изключват правилността и на правните изводи на съда; във втората група са престъпленията, които опорочават действията на страните или на съда, включително онези, които законодателят е делегира на призовкаря. Разликата предполага и допълнителна процесуална предпоставка за допустимост на иска, предвиден в чл. 124, ал. 5 ГПК, когато интересът от неговото предявяване е обоснован чрез създаване на основание за отмяна на влязло в сила решение. Когато конкретното основание е включено в първата група по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК (неистинност на документа, на показания на свидетел или на заключение на вещо лице), престъпното деяние следва да обуславя съдържанието на решението. Съответно ищецът по иска по чл. 124, ал. 5 ГПК следва да обоснове правния интерес чрез твърдения в тази насока. Когато конкретното основание е включено във втората група по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК (престъпното деяние на страната, на нейния представител, на член от състава на съда или на връчител), простъпката следва да има връзка с решаването на делото. Съответно ищецът по иска по чл. 124, ал. 5 ГПК следва да обоснове правния си интерес чрез твърдения в тази насока. Правният интерес от такъв установителен иск се решава в зависимост от допълнителната процесуална предпоставка. Нейното наличие съдът преценя в зависимост от конкретното престъпно деяние, респективно от конкретното основание за отмяна на влязлото в сила решение. Следователно при основанията по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, включени в първата група, сред които е и неистинността на документа, за правния интерес от иска, предвиден в чл. 124, ал. 5 ГПК, изисква документът да обуславя съдържанието на решението. Друга връзка между престъпното деяние и решаването на делото законът не изисква. Приложената към частната жалба задължителна практика на ВКС е в същия смисъл и няма основание да бъде променяна. По другия въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на определението на въззивния съд, настоящият състав приема следното: Когато предявяването на иска, предвиден в чл. 124, ал. 5 ГПК, се обосновава чрез създаване на основание за отмяна на влязло в сила решение и извършено документно престъпление, без значение за допустимостта на иска е това, че по приключилото дело ищецът е пропуснал срока за оспорване, предвиден в чл. 193, ал. 1 ГПК, респ. чл. 154, ал. 1 ГПК от 1952 г). Съображенията за това са следните: В т. 3 от ТР № 5/ 2012 г. ОСГТК на ВКС прие, че е недопустим искът, предвиден в чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК за установяване истинността на документ, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да ползва съдебното решение като основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК на друго влязло в сила решение, по което документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл. 193, ал. 1 ГПК. Абсолютната процесуална пречка е изведена по тълкувателен път по причина на преклузиите, които действащият ГПК предвижда. Необосновима е подобна обусловеност на правния интерес от иска, предвиден в чл. 124, ал. 5 ГПК, когато е изведен чрез създаване на основание за отмяна на влязло в сила решение по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК и процесуалното поведение на ищеца по приключилото дело. Всички основания в чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК имат обща причина, която обосновава извънредния способ за контрол на влязлото в сила решение. Тя се изразява в това, че за правопорядъка е нетърпимо силата на пресъдено нещо като задължителен регулатор в отношенията между страните да се основава на извършено престъпление. И възможността за установяване на престъплението по надлежния ред (присъда или решение по чл. 124, ал. 5 ГПК) е недопустимо да се поставя в зависимост от поведението на ищеца по приключилото дело. Настоящият състав на Върховният касационен съд като разгледа частната жалба и извърши служебна проверка на обжалваното определение, я намира за основателна поради следните съображения: Предявявайки исковете, предвидени в чл. 124, ал. 5 ГПК, ищецът е посочил, че решението по настоящото дело ще служи като основание за отмяна на влязло в сила решение по приключило делбено дело. С решението касаторът е осъден да плати на ответниците П. С. К. и А. П. К. на основание чл. 72, ал. 1 ЗС сумата 20 883. 33 лв. – увеличената стойност на делбения имот вследствие извършени подобрения. От съдържанието на решението е видно, че качеството на П. и А. К. на добросъвестни владелци, подобрили съсобствения имот, е изведено от трите документа, предмет на документните престъпления по чл. 308, ал. 1 НК. Приложените прокурорски постановления доказват твърденията, че наказателното преследване за първото престъпление е прекратено, а за останалите две има отказ да бъде възбудено наказателно преследване на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК. Ищецът насочва исковете срещу П. К. и А. К.. Страните по настоящото дело са идентични с тези по делбеното. Налице са предпоставките за допустимост на предявените искове, но вместо да постанови връчването на преписи от исковата молба и доказателствата за писмени отговори от ответниците, първостепенният съд е върнал исковата молба. Разпореждането за това, неточно именувано „определение“, е в грешно приложение на чл. 130 ГПК, защото правният интерес от установителните искове е поставен под процесуални предпоставки, каквито законодателят не предвижда и не следва да бъдат извеждени по тълкувателен път. Обжалваното определение на въззивния съд подлежи на отмяна от настоящата инстанция, защото чрез него е отхвърлена основателната частна жалба на ищеца срещу разпореждането по чл. 130 ГПК. При тези мотиви, съдът О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 667/ 04.03.2014 г. по ч. гр. д. № 127/ 2014 г. по описа на Пловдивски окръжен съд. ОТМЕНЯ определение № 667/ 04.03.2014 г. по ч. гр. д. № 127/ 2014 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на Т. И. П. [ЕГН] срещу разпореждане № 31/ 03.01.2013 г. по гр. д. № 19 566/ 2013 г. по описа на Пловдивски районен съд, неточно именувано „определение”. ВРЪЩА делото на Пловдивски районен съд за връчване на преписи от исковата молба и доказателствата за писмен отговор от ответниците. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 2.