Р Е Ш Е Н И Е № 7
Гр.София, 22.02.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети януари, 2022 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА
При участието на секретаря РАНГЕЛОВА
В присъствието на прокурора ЛЮБЕНОВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.1055/21 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №7/10.06.21 г., постановена от ОС-Ловеч /ЛОС/ по Н.Д.213/21 г., подсъдимият Р. Ш. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.343,ал.4 вр.ал.3,б.Б,пр.1 вр.чл.342,ал.1,пр.3 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца. На основание чл.58 А,ал.1 НК вр.чл.373,ал.2 НПК е определено финално наказание лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години. На основание чл.343 Г вр.чл.37,т.7 НК на подсъдимия е наложено наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години.
Тази присъда е потвърдена с решение №114/07.10.21 г.,постановено от АС-Велико Търново /ВтАС/ по В.Н.Д.268/21 г.
Срещу съдебния акт на въззивния съд е постъпила жалба от частните обвинители Л. Н. и И., Х., Г. и Ц. Х. чрез техния повереник, с оплакване за наличие на касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд с оглед увеличаване на наказанията лишаване от свобода и лишаване от правоуправление на МПС.
В съдебно заседание пред ВКС се явява частният обвинител Х. Х.. Не се явяват останалите частни обвинители-жалбоподатели, редовно призовани. Всички те са представлявани от повереника им, настояващ жалбата да бъде уважена.
Подсъдимият Ш., редовно призован,не се явява. Не заявява и становище по жалбата. Неговият защитник моли решението да бъде оставено в сила.
Представителят на ВКП намира жалбата на частните обвинители за частично основателна досежно искането за ефективно изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание. В този смисъл подкрепя искането за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане.
Частният обвинител Г. У., редовно призован, не се явява. Неговият повереник е депозирал молба с приложени към нея документи. Удостоверява невъзможност да се яви в съдебно заседание пред ВКС, но е съгласен да бъде даден ход на делото. Не се изразява становище по съществото на претенциите на частните обвинители-жалбоподатели.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид депозираната жалба и изразените в нея съображения, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с всички материали по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
Визираното в сезиращия настоящата инстанция процесуален документ касационно основание е това по чл.348,ал.1,т.3 НПК. Твърди се, че определеното наказание лишаване от свобода е в занижен размер съгласно прогласените в чл.36 НК цели; че в единство следва да се преценяват генералната и специалната превенция; че не е извършена обоснована оценка на установените отегчаващи обстоятелства и неправилно е даден превес на смекчаващите такива с определяне на наказание лишаване от свобода и лишаване от права в размер на три години. В този смисъл, с искане за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с оглед увеличаване на наказанието, по същество се залага и искане за отмяна на разпоредбата на чл.66 НК, тъй като поначало е определен възможният максимум на наказанието лишаване от свобода, годен да активира приложението на института на условното осъждане.
Изложените доводи са единствените, отразени в самата касационна жалба. Липсва допълнение към нея, в което същите да бъдат развити. Дори и да не се очаква това да бъде сторено подробно в изготвено по реда на чл.351,ал.4 НПК допълнение, трябва поне да бъде разбрано в какво се състои противопоставянето на тезите на втората инстанция, чийто акт подлежи на разглеждане. И доколкото понастоящем в жалбата става дума за общи възражения, на тях следва да бъде отговорено и общо от ВКС.
Трябва да се отбележи, че въззивната инстанция е взела отношение по възведените пред нея съображения за неправилна преценка на отегчаващите и смекчаващите обстоятелства, наложили налагане на съответното наказание лишаване от свобода, в контекста на аргументите, изложени от първостепенния съд в тази насока. В крайна сметка определеното наказание е четири години и шест месеца лишаване от свобода, но процедурата по съкратено съдебно следствие в неговия втори вариант е довела до редуцирането му в размер на три години. Преценката на обстоятелствата, дължими за оглеждане при индивидуализиране на наказанието, се отнася до оразмереното наказание преди приложената на основание чл.58 А,ал.1 НК задължителна редукция.
По-нататък, позицията на въззивния съд е повече от ясна по отношение на това, че, както е отразено в материалната разпоредба на чл.36 НК, първенстващо място е отредено на личната, а не на генералната превенция. Казаното се разбира, макар и да е изписано не както би следвало- при определяне на самото наказание, а при размислите за приложение на разпоредбата на чл.66 НК. Законосъобразно е преценено съотношението между специалната и генералната превенция, огледани на плоскостта на съпоставянето между доминиращи смекчаващи над отегчаващи обстоятелства. Наложените наказания лишаване от свобода и лишаване от права не се явяват негодно мотивно отмерени.
Все на фона на казаното трябва да се заяви, че този съд се съгласява с извода на решаващите инстанции и относно приложението на института на условното осъждане. Направена е вярната, при това аргументирано, констатация, че за поправянето на дееца не е необходимо той да бъде изолиран от битовата среда, в която живее. Тъй като в касационната жалба липсват каквито и да са аргументи в обратния смисъл, този съд повече няма да разсъждава на тема невъзведени доводи.
Позоваването от страна на представителя на ВКП на решение №461, постановено от 3 н.о.на ВКС по К.Н.Д.473/08 г., за да се обори казаното от ВтАС относно нормата на чл.66 НК, е некоректно поднесено. От една страна фактологията по посоченото производство дава възможност да се изведе, че спрямо подсъдимия производството е протекло изцяло задочно, което от своя страна е релевирало за състава на ВКС невъзможност да се прецени дали спрямо него е приложим институтът на условното осъждане. В настоящия казус едва пред втората инстанция деецът не се е явил, позовавайки са на независещи от него обстоятелства по издаване на документ, даващ му право да пристигне от държавата, която местообитава постоянно- Кралство Белгия- в РБ. Следователно, независимо от даване ход на делото пред апелативната инстанция на основание чл.269,ал.3,т.4,б. В НПК /но при отчитане на обстоятелството, че подсъдимият изрично е заявил желанието си производството да се гледа в негово отсъствие-л.36 от въззивното дело/, въпросът с приложението на чл.66 НК, решим от първата инстанция, отнесен към изводите по посоченото дело на 3 н.о.на ВКС, съвсем не е идентичен. А все пак не се касае за задължителна съдебна практика чрез постановяване на тълкувателно решение или за преобладаваща решаваща съответния въпрос по конкретни дела.
На следващо място се изразява несолидаризиране и със същината на лансирания довод. Наред с принципното несъгласие на настоящия съдебен състав с постановките по обсъжданото решение, посочено от държавния обвинител, не може да не се забележи, че от постановяването му са изминали близо четиринадесет години, в които рязко се е променила цялостната концепция на националното ни наказателно-процесуалното правораздаване досежно пребиваването на лица, наказателно отговорни в РБ, извън нейните предели, и как следва да се оценява този проблем. Най-малко иде реч за прилагане на нормите за свободно движение на хора в рамките на общото пространство на Европейския съюз /ЕС/ и признаване на демократичните устои на съответните правила и правораздаване на друга държава-членка на ЕС. В конкретния случай се приема неоспорваното обстоятелство, че подсъдимият законно пребивава /макар и да е турски гражданин/ в границите на Кралство Белгия- държава-членка на ЕС, поради което изпълнението на наш национален съдебен акт е разрешено на база на правилата на общностното законодателство. В такъв смисъл се и обуславя преценката за приложението на разпоредбата на чл.66 НК, наред с данните за налично трудово присъствие на Ш. в РБ. Няма никакво актуално правно основание да се приеме, извън изразеното вече генерално несъгласие със заетата в третираното съдебно решение на 3 н.о на ВКС позиция, че понеже той се намира в Кралство Белгия, не следва въобще да се поставя на обсъждане проблематиката за отлагане на изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода.
Независимо от липсата на сериозни възражения, изписани в касационната жалба, по които ВКС да размишлява, той не може да се въздържи да не даде отговор на определени обстоятелства, изтъкнати в открито съдебно заседание пред него, поради важността на същите за разрешаването на правни въпроси.
Първо, според повереника на частните обвинители-жалбоподатели, неправилно е зачетено като смекчаващо обстоятелство чистото съдебно минало на дееца, тъй като останало недоказано дали той не е осъждан. На подобно възражение ВтАС е отговорил, макар и в светлината на приетата липса за нарушения по реда на пътното законодателство. ВКС се солидаризира с казаното. В кориците на делото има данни, че подсъдимият е неосъждан. Затова отразеният факт е зачетен според приложимите правила при индивидуализиране на наказанието. Ако обвинението е имало съмнения относно съдимостта на дееца, върху него е лежала тежестта на доказване-чл.103 НПК. Казаното важи и за частните обвинители, които най-малко е следвало да генерират активност в претендираната понастоящем от тях посока пред съответния съдебен орган. Но да се твърди, че въпреки процесуално вярно установения факт на неосъждане на дееца, е потенциално възможно той да е бил осъждан някъде по света, поради което да не бъде считан за човек с чисто съдебно минало, не само не се подкрепя от никакви процедурни правила, но и ярко противоречи на здравия разум. Да не говорим, че погледнато в проекция, би се стигнало до възможността деецът да трябва да доказва предявен му отрицателен факт.
Второ, предмет на касационна проверка поначало е актът на втъззивната инстанция. В конкретния такъв липсва позоваване на висшето образование на подсъдимия като смекчаващо обстоятелство, но въпреки това пред ВКС е заложен аргумент в насока на приемане на същото като неоценяемо на плоскостта на облекчаващите фактори. Такова позоваване е изложено от първостепенния съд и не е намерило място във въззивния съдебен акт. Въпреки това по линия на служебната проверка контролираната инстанция е била задължена да се произнесе при несъгласие с казаното. При липса на изразено отношение следва да се приеме солидаризиране с тезата на ЛОС. Тук ВКС е склонен да се съгласи с възражението на повереника на частното обвинение, че образователният ценз в случаи като процесния /непредпазливо транспортно деяние/ и при легитимно издаден спрямо образованието документ за правоуправление, не е ценим фактор при индивидуализиране на наказанието. Казаното обаче не повлиява върху крайния извод в контекста на претенцията по чл.348,ал.1,т.3 НПК.
Трето, оспорва се и друго обстоятелство, оценено като смекчаващо такова от ЛОС- приносът на пострадалия при настъпване на противоправното деяние, дължащ се на непоставяне на обезопасителен колан. Твърди се на практика, че това не е в причинна връзка с настъпилата смърт на пострадалия. Тук, независимо от общата теза за оспорване на въззивното решение, трябва да се отбележи, че още в обстоятелствената част на обвинителния акт, фактологията по която е призната от подсъдимия по силата на разпоредбата на чл.371,т.2 и сл.НПК, е отразено, че въпреки подканянето на Ш. и свидетеля У., потърпевшият не е сложил обезопасителния колан. След катастрофата в колата са били само деецът и свидетелят, докато починалият е бил затиснат от преобърнатото купе на автомобила. Следователно, допустимо е да се направи разумен довод, че ако бе с обезопасителен колан, то тогава пострадалият би бил в различно положение, също както подсъдимия и свидетеля У.. В този смисъл правилно е прието съпричиняване /допринасяне за настъпване на резултата в наказателно-правен план/, което е рефлектирало върху отмереното на дееца наказание.
Четвърто, на подсъдимия е повдигнато обвинение за престъпване на специалното законодателство по чл.21,ал.2 ЗДП- управление на МПС с превишена скорост. За това е и осъден. Въпреки казаното, повереникът настоява за отегчаващо отговорността обстоятелство да бъде отчетен фактът, че скоростта е и несъобразена. По принцип е дълголетно теоретично известно и разясняването не е предмет на настоящото произнасяне, че всяка превишена скорост е несъобразена такава с определени пътни фактори. При съответно доказване на реализирана превишена скорост, която се явява в пряка причинна връзка с настъпилия противоправен резултат при пътнотранспортно произшествие, се изключва приложението на общото правило за управление с несъобразена скорост. Така че отчитането на последното обстоятелство в процесния казус би довело до повторно разглеждане на фактор, определящ основната правна квалификация. А това е незаконосъобразно съгласно нормата на чл.56 НК.
Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване е нужно да се отбележи, че действително касационната инстанция има правомощия да отмени атакувания съдебен акт и да върне делото за ново разглеждане с оглед увеличаване на наказанието-чл.354,ал.3,т.1 НПК. Отделен е въпросът, че при констатиране на такъв порок, очертан по сезиращия го документ единствено на плоскостта на чл.348,ал.5 вр.ал.1,т.3 НПК, тя не е оправомощена да даде задължителни указания в такава насока, при липса на установяване на процесуални нарушения и нарушения на материалното право, допуснати от контролирания съд, каквито би следвало да се сочат от атакуващата страна. Прочитът на чл.355,ал.1 НПК с лимитативно изброените случаи на задължителност на указанията на ВКС и условията, при които може да се утежни положението на подсъдимия, дава повод за категоричност на този извод.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение №114/07.10.21 г., постановено от АС-Велико Търново по В.Н.Д.268/21 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
На основание чл.395 А,ал.1 вр.чл.55,ал.4 НПК да се извърши писмен превод на решението от български на турски език и да бъде връчен на Ш. по установения ред.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/ |