2 Р Е Ш Е Н И Е № 185 С.,05,03, 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото заседание на четвърти ноември през две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков Ирина Петрова при секретаря КЛАВДИЯ ДАЛИ……………..……. и с участието на прокурора ………...….................., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 350 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 471/28.V.2013 г., постановено по делото, касационният контрол по отношение атакуваната от [фирма] осъдителна част на въззивното решение № 178/2.ІІ.2012 г. е бил допуснат в хипотезата по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК по релевираните в изложението към жалбата му два материалноправни въпроса, а именно: 1/ Дали прилагането на нормата на чл. 211, т. 2 КЗ е обусловено от доказване на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение на застрахования, обявено за „значително” за интереса на застрахователя по условията на договора за застраховка, от една страна, и настъпване на събитието – от друга? ; 2/ Кои точно са факторите, които дават израз на критерия „значително”, употребен от законодателя в цитираната норма? В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция застрахователното д-во касатор не било представлявано, докато процесуалният представител на ответницата по касация Т. е изразил от нейно име становище, че в атакуваната си осъдителна част постановеното от САС решение следва да бъде потвърдено: като правилно /законосъобразно/. Като съобрази оплакванията и доводите на застрахователното д-во касатор в неговата жалба, както и съображенията в защитната теза на ответницата по касация М. Т. Т. от С., вкл. в писмените й бележки по делото и след като извърши проверка за процесуалната и материална законосъобразност на постановено от САС решение по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, приема следното: Касационната жалба на [фирма]-С. е неоснователна. При съпоставка между съдържанието на клаузата по чл. 55.4.4 с това на клаузата по чл. 55.4.5 от общите условия на търговеца касатор може да се констатира, че задължението на застрахования да уведомява писмено застрахователното д-во през срока на действие на застраховката „Каско” се отнася както за случаите на промяна в собствеността на МПС – „вследствие на неговото прехвърляне на друго лице чрез продажба, дарение, замяна или по друг начин”, както и залагането му за обезпечаване на свое или чуждо задължение в полза на банка или какъвто и да било друг кредитор, но така също и при всяко съществено изменение в ползването на МПС, като „упълномощаване (в писмена форма или в писмена форма с нотариално заверен подпис) на друго лице с правото да ползва, управлява, съхранява или се разпорежда” със същото МПС. Не е било спорно между страните по делото, че ищцата М. Т. Т. е била упълномощена от собственицата на застрахования по риска „Каско” лек автомобил марка „Голф” Х. Ат. К. с пълномощно, изготвено в писмена форма с нотариална заверка на подписа й досежно това не само първата да управлява този автомобил в границите на Република България, но и „да договаря с избрани от нея физически и/или юридически лица, както и сама със себе си, сключвайки договори за покупко-продажба”. Но видно от текста на чл. 56 от същите Общи условия на софийското [фирма], ако писмените уведомления в хипотезите на упълномощаване се отправят най-късно в 5-дневен срок от датата на възникване на обстоятелството, то при прехвърляне на собствеността „новият собственик” – т.е. лице, различно от застрахования – се явявал този, който следвало най-късно в 7-дневен срок да уведоми застрахователя. Провеждането на горното разграничение се налага поради това, че в мотивите /стр. 23/ към атакуваното от [фирма] въззивно решение, отнасящи се до възприетата фактическа обстановка по делото, САС погрешно е констатирал, че били „изпълнени изискванията на чл. 212, ал. 1 КЗ и застрахователният договор е породил действие и досежно преобретателя на лекия автомобил”. В процесния случай обаче, данните по делото категорично са в смисъл, че разпоредителна сделка с лекия автомобил, надлежно индивидуализиран в полица с авторизационен № [ЕГН]/12.ІХ.2007 г. на [фирма]-С., не е била извършвана. Следователно задължението за уведомяване на застрахователя за извършеното упълномощаване на Т. е останало в тежест на застрахованата упълномощителка Х. Ат. К. от Б.. На второ място, през времето на действие на горепосочената застраховка „Каско” на МПС и настъпването на застрахователното събитие все още не са били приети двете новели в текста на чл. 186 КЗ, отнасящи се до конкретни запрети, с които е трябвало за в бъдеще да бъдат съобразени общите условия на всеки един застраховател – арг. ЗИДКЗ (ДВ, бр. от 31.ІІІ.2009 г. в сила от същата дата). Неправилно в тази връзка САС се позовал на чл. 186, ал. 7 КЗ относно т. нар. „благоразумна преценка”. По отношение релевираните два материалноправни въпроса, за които настоящият касатор е поддържал твърдение, че те се биват решавани противоречиво от съдилищата, е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 15/12.ІV.2012 г. по т. дело № 454/2011 г. на състав от ІІ-ро т. о., отнасящо се до застрахователно събитие настъпило на 7 юли 2008 г., т.е. при действието на идентична нормативна уредба в КЗ, приложима към застраховката „Каско” на МПС. Видно от това решение на ВКС е, че не всяко задължение на застрахования, скрепено с договорна санкция за отказ от заплащане на застрахователно обезщетение, може да се приеме за договорено в съответствие с нормата на чл. 211, т. 2 КЗ и да аргументира отказа единствено на основание факта на неизпълнението му от страна на застрахованото лице – без установяване на причинна връзка с конкретното застрахователно събитие. Само неизпълнението на задължение, което по своето естество би могло да обуслови като закономерна своя последица настъпването на застрахователното събитие, респ. увеличаване на размера или разширяване обхвата на вдредите или се явява препятстващо доказването им следва да може да се поставя в основата на подобен отказ за плащане на застрахователното обезщетение. Само по себе си обстоятелството, че е настъпила промяна в собствеността върху застрахованото по риска „Каско” моторно превозно средство, а още по-малко – упълномощаването от собственика му на трето лице да ползва, управлява, съхранява същото МПС, не може да обоснове отказ за плащане, доколкото всеки от посочените факти не би могъл да се субсумира под легалната дефиниция за „застрахователен риск”, дадена в § 1, т. 2 от ДР на КЗ, т. е. - по аргумент за по-силното основание, между неуведомяването на [фирма] от собственицата К. за извършеното упълномощаване в полза на ищцата Т. и настъпването на щета за застрахованото имущество не съществува възможна причинност. В тази връзка следва да се отбележи, че не е загубила значението си и задължителната за съдилищата в Републиката постановка по т. 10 на ППВС № 7/77 г. от 4.Х.1978 г., според която: „За упълномощаването не е необходима форма. То може да бъде извършено и устно от собственика или от длъжностно лице на съответната организация, оправомощено да упълномощава. Налице е редовно упълномощаване и в случаите, при които собственикът или оправомощеното да упълномощава лице са пътували с водача”. Следователно прилагането на нормата на чл. 211, т. 2 КЗ е винаги обусловено от доказване на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение на застрахования, обявено за „значително” с оглед интереса на застрахователя по условията на договора за застраховка, от една страна, и настъпването на вредоносното събитие – от друга. По втория правен въпрос в изложението към жалбата: В поставеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 15/12.ІV.2012 г. на ІІ-ро т. о. на ВКС по т. д. № 454/2011 г. ясно е посочено, че условието за значителност „следва да се преценява във всеки конкретен случай” – с оглед това да не се допуска посредством договорни клаузи, формално основани на текста на чл. 211, т. 2 КЗ, да се уговарят правни последици в ущърб на интереса на застрахования, когато не може да се констатира накърняване на легитимния интерес на съответния застраховател. Точно в този смисъл е последвалата законодателна промяна, обективирана в последната новела на чл. 186 КЗ /ал. 7/. С оглед всичко изложено атакуваното от [фирма]-С. в неговата осъдителна част въззивно решение № 178/2.ІІ.2012 г., постановено от САС, ГК, 7-и с-в, по гр. д. № 3457/2011 г. ще следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 1, предл. 1-во ГПК Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 178 на Софийския апелативен съд, ГК, 7-и с-в, от 2.ІІ.2012 г., постановено по гр. дело № 3457/2011 г. В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ОСЪДИТЕЛНА ЧАСТ. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2