Р Е Ш Е Н И Е № 280 Гр.София, 04.06.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети май, две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ГЕБОВ изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 871/13 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 111/26.11.12 г.,постановена от ОС-Варна /ВнОС/ по Н.Д. 1314/12 г., подсъдимата Я. К. М. е призната за виновна и осъдена за извършено от нея престъпление по чл.255,ал.3 вр.ал.1,т.6,пр.2 вр. чл.26, ал.1 НК и вр.чл.58 А,ал.1 НК й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години,чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от четири години. М. е оправдана да е извършила престъплението за периода 13.03.09.-13.04.09 г. и за сумата от 199 480.04 лв. Осъдена е да заплати на Министерство на финансите /МФ/ 1 183 845.60 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 15.07.09 г.,до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за разликата над посочената сума. С решение № 39/07.03.13 г.по образувано по жалба на М. В.Н.Д. 375/12 г., АС-Варна /ВнАС/ е потвърдил цитираната присъда. Срещу този съдебен акт е постъпила жалба от подсъдимата чрез упълномощения от нея защитник, в която са посочени и трите касационни основания по чл.348,ал.1,т.1-3 НПК. Иска се решението да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане. В съдебно заседание пред ВКС М. не се явява, редовно призована. Пълномощникът й поддържа жалбата с изтъкнатите в нея основания. Прокурорът изразява мнение за неоснователност на жалбата. Същото е изтъкнато в изпратеното писмено становище на представителя на конституирания граждански ищец-МФ, главен юрисконсулт на ТД на НАП-Варна. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и отразените в нея аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното: Производството пред първоинстанционния съд е протекло по реда на чл.371, т.2 и сл.НПК и подсъдимата е признала изцяло фактите, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт, без да се събират доказателства за тях. Ангажирайки се с тази процедура, с липса на данни да не е разбирала какво прави или да не е дала доброволно съгласие, М. е приела материалите по досъдебното производство такива, каквито те са, както и изготвеният въз основа на тях обвинителен акт. Ето защо, след като първоинстанционният съд е направил своя самостоятелен извод /който при това е верен/, че самопризнанието на касаторката се потвърждава от събраните по делото доказателства, той директно се е произнесъл по виновността. Предвид формата на съкратената процедура, съдебният състав не е било нужно да взима отношение как са набирани доказателствата на досъдебното производство и дали обвинителният акт страда от толкова непреодолими пороци, както твърди вече при обжалване защитата, че да се накърнява съществено правото на защита на М. да разбере ясно, точно и конкретно в какво е обвинена, за да може адекватно да се защитава. В контекста на казаното трябва да се обърне внимание на няколко обстоятелства. Съдията-докладчик е първият, който прави преценка дали обвинителният акт отговаря на правилата на чл.246 НПК. В конкретния случай подобна преценка е направена /и правилно/ и след като не са открити негови пороци,делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание. Ако подсъдимата и нейният защитник са имали съмнение в годността на обвинителния инструмент, е следвало да повдигнат възражение в тази насока, каквото липсва. Още по-интересен обаче, предвид признанието на фактите от страна на касаторката, е проблемът каква фактология тя е признала по реда на чл.371,т.2 НПК, която след постановяване на осъдителната присъда срещу й, вече да счита за отразена в несъобразен с процесуалните правила обвинителен акт. В крайна сметка с искането си за преминаване на разглеждане на делото в споменатата процедура, М. е ангажирала и себе си, и прокурора, и гражданския ищец, и не на последно място, доколкото той прави преценка за налични предпоставки- съда. Както е отразил в мотивите си въззивният съдебен състав, последващо оттегляне на направено признание е недопустимо. Затова е неоснователно оплакването на М. за нарушено право на защита поради непълно събрани доказателства и негодност на обвинителния инструмент. Съвсем отделен е въпросът, свързан с приета фактология, която е в полза на подсъдимата и за която защитата не спори, въпреки че и тя е възприета върху работата на разследващите органи и представителя на държавното обвинение, срещу действията на които защитата възразява. Този въпрос трябва само да бъде маркиран като забелязан служебно от касационната инстанция, без възможност за ревизия. Касаторката е оправдана от първостепенния съд да е извършила инкриминираното й деяние за определен период от време и за определена сума. Това е сторено с обмисляне на конкретна основа, доказателствени източници за която не са били представяни в съдебно заседание, предвид процедурата от една страна, а от друга- представляват признати от М. факти. Ако решаващият орган е имал съмнение за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимата в определена част, е следвало да стигне до извод, че доказателствата по делото не подкрепят самопризнанието на касаторката и да пристъпи към провеждане на пълноценен съдебен процес, в рамките на който да събира пред себе си доказателства и да се произнася по тях. След като това не е сторено, е следвало да не оправдава подсъдимата, доколкото не се касае за факти по обвинителния акт, сами по себе си необосноваващи престъпно наличие. Присъдата в оправдателната част не е атакувана, влязла е в сила и е ненужно по-нататъшно нейно обсъждане. На следващо място, в светлината на възведеното касационно основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК, има общо оплакване за немотивираност на второстепенния съдебен акт, поради липса на отговор на изложени аргументи във въззивната жалба и доводите, развити в открито съдебно заседание пред ВнАС. По този начин се изисква достигане до заключение за налично съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните- такова по чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Казаното не отговаря на процесуалната действителност. Видно от мотивите на атакуваното решение, с пестелив, но категоричен изказ, ВнАС е дал отговор на всички важни и стойностни възражения на пълномощниците на подсъдимата, защитавайки позицията си по всеки пункт. Отправените пред него възражения се повтарят и пред ВКС, като се настоява на определена теза, удобна за защитата, без да се излагат някакви противоречия и неясноти по позицията на долустепенния съд. Казаното се отнася и за несъгласието с приемане въобще на граждански иск за разглеждане в настоящото производство. Първата инстанция е взела отношение по допустимостта на предявения граждански иск в съдебно заседание на 26.11.12 г.,а втората, обсъждайки производството пред наказателен съд и такова по ДРА, на практика е дала отговор на възведения от защитата аргумент за недопустимост на обсъждания граждански иск. Вярно е, че не е посочено основанието на последния, но доколкото се съди физическо лице за установено негово виновно противоправно вредоносно поведение по НК, при всички случаи се касае за деликт по смисъла на чл.45 ЗЗД. Обстоятелството, че има влязъл в сила ДРА, не обвързва наказателния съд с недопустимост на предявен граждански иск от страна на представител на фиска, защото основанието за изготвяне на ДРА и дължимите по него суми, е различно от деликтното в настоящото производство. Събираемостта на публично вземане по ДРА, и такова за непозволено увреждане, действително могат да се конкурират, когато става дума за едни и същи суми, относими към избегнати данъчни задължения, дължими на различни основания. Но възражение за повторно плащане би могло да се прави в рамките на съответно изпълнително производство, при поставяне на въпроса дали фискът не събира два пъти тези суми. Всъщност, видно от посочените в касационната жалба решения на ВКС, в които според защитата имало засягане на третирания въпрос, въобще не се приема недопустимост на граждански иск за престъпления по чл.255-257 НК, каквато е основната защитна теза по настоящото дело. И това е така, тъй като реализирано наказателно-правно поведение в случаи като процесния винаги представлява деликт и активира отговорност по чл.45 ЗЗД. На последно място, основателно е оплакването на защитата, че първоинстанционният съд е присъдил на МФ иск за неимуществени вреди и това несъмнено трябва да бъде признато. Същевременно обаче, в споменатото вече съдебно заседание на 26.11.12 г. ВнОС е приел за съвместно разглеждане иск на МФ за имуществени вреди. Видно от мотивите към присъдата на първостепенния съдебен състав, която като всеки такъв акт съставлява единство от диспозитив и мотиви, иде реч за присъдено обезщетение за имуществени вреди. Очевидно е, че то е такова и по второстепенния съдебен акт. Категорично следователно не може да се говори допуснатото процесуално нарушение да е толкова флагрантно и объркващо за подсъдимата, че да не може тя да реализира правото си на защита. Предвид изложеното, настоящата инстанция намира, че не са допуснати нито съществени нарушения на процесуалния закон, нито на материалния такъв с осъждането на М.. Няма нужда да бъде обмисляно дало правилно е приложена нормата на чл.58 А НК в актуалната й редакция при престъпление, извършено през 2009 г., не само защото няма въздигнато възражение в тази насока, а и защото в крайна сметка наложеното наказание лишаване от свобода от две години е под минимума на лишаването от свобода, визиран в санкционната част на разпоредбата на чл.255,ал.3 НК. Макар и в касационната жалба да е отправен довод за явна несправедливост на наложеното наказание, липсва каквото и да е обосноваване на същия, поради което висшата съдебна инстанция по наказателни дела не намира за нужно да го обсъжда. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 39/07.03.13 г.,постановена от АС-Варна по В.Н.Д.375/12 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/