Р Е Ш Е Н И Е № 423 гр. София, 25 март 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на седемнадесети октомври две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора Кр. Колова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 1407 по описа за 2012 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия И. Ф. В. против въззивна присъда № 125/09.03.2012 г. на Благоевградския окръжен съд, постановена по ВНОХД № 453/2010 г. В жалбата и представеното в срока по чл. 351 ал. 3 от НПК допълнение, поддържани в с. з. пред ВКС от защитника на подсъдимия, се изтъкват мотивирани доводи за допуснати нарушения на процесуалния и материален закон, които са касационни основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Претендира се отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия В. или връщане на делото за ново разглеждане на окръжния съд. Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна, поради което предлага въззивната присъда да бъде оставена в сила. Частният обвинител и граждански ищец, както и подсъдимият Х., редовно призовани, не се явяват в с. з. пред ВКС. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 2033/21.06.2010 г., постановена по НОХД № 1125/2007 г., Гоцеделчевският районен съд е признал подсъдимия И. И. Х. за виновен в това, че на 20.04.2002 г., около 21.20 ч., в м. „Д.” в района на с.Б., се съвкупил с А. А. И., на 24 години, като я принудил към това със заплашване, поради което и на основание чл. 152 ал. 1, т. 2 от НК му е наложил наказание 2 години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил по реда на чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 3 години. Оправдал е същия по обвинението по чл. 152 ал. 3, т. 1, вр. чл. 20 ал. 2 от НК да е извършил деянието в съучастие като съизвършител с подсъдимия И. Ф. В.. Осъдил е подсъдимия Х. да заплати на гражданския ищец обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2 000 лв., считано от датата на предявяване на иска – 28.01.2008 г., като е в останалата част е отхвърлил претенцията за неоснователна. С посочената присъда Гоцеделчевският районен съд е признал подсъдимия И. Ф. В. за невинен по повдигнатото му обвинение по чл. 152 ал. 3, т. 1, вр. чл. ал. 1, т. 2, вр. чл. 20 ал. 2 от НК, както и е отхвърлил предявения срещу него граждански иск в размер на 20 000 лв. Недоволен от осъждането, подсъдимият И. Х. е депозирал жалба пред Благоевградския окръжен съд, оспорвайки присъдата в осъдителната й наказателна и гражданска част. Въззивният съд е бил сезиран и с протест срещу оправдателната част на присъдата, както и с жалба от гражданския ищец и частен обвинител срещу същата тази част и гражданско отхвърлителната. С понастоящем обжалваната пред ВКС въззивна присъда Благоевградският окръжен съд е отменил изцяло първоинстанционната. Вместо това е признал двамата подсъдими за виновни по повдигнатото им обвинение, че на 20.04.2002 г., около 21.20 ч. в м. „К.” в района на с.Б., в съучастие като съизвършители се съвкупили с А. И., като я принудили към това със заплашване и на основание чл. 152 ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 20 ал. 2, вр. чл. 54 от НК е наложил на всеки един от тях наказание по 3 години лишаване от свобода. По отношение на подсъдимия Х. е бил приложен чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 4 години. На подсъдимият В. е било определено да изтърпи наказанието при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, както и на основание чл. 68 ал. 1 от НК е било приведено в изпълнение отложеното наказание от 6 месеца лишаване от свобода по НОХД № 271/1999 г. на Гоцеделчевския районен съд, търпимо при същия тип и режим. Двамата подсъдими са били осъдени да заплатят солидарно на А. И. 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, считано от датата на деянието 20.04.2002 г., както и направените по делото разноски. Касационната жалба на подсъдимия е основателна: Оплакванията за допуснати процесуални нарушения, мотивирани със съществени непълноти и противоречия в мотивите на въззивната присъда, липса на анализ и обсъждане на противоречиви доказателствени източници, всички те касаещи изясняването на важни фактически обстоятелства, значими за правилното разрешаване на въпросите за осъществената спрямо пострадалата заплаха при съвкуплението и общността на умисъла на дейците, са основателни. ВКС намира, че комплексът от допуснати нарушения обуславя констатацията за реализиране на касационното основание по чл. 348 ал. 3, т. 2 от НПК – липса на мотиви, което предпоставя невъзможност да се извърши проверка относно правилното приложение на материалния закон и изисква цялостна отмяна на въззивния съдебен акт по реда на чл. 354 ал. 3, т. 2 от НПК и връщане на делото за ново разглеждане на Благоевградския окръжен съд. Прегледът на извършената от Благоевградския окръжен съд процесуална работа и изложените от него мотиви демонстрира неизпълнение на задълженията му като въззивна инстанция при постановяване на нова присъда по реда на чл. 336 ал. 1, т. 2 от НПК и съобразяване на изискванията по чл. 339 ал. 3, вр. чл. 305 от НПК. Формално, в мотивите си въззивният съд е отразил, че възприема установената от първата инстанция фактология, вкл. се солидаризира с направения анализ на доказателствата, като единственото, което му дава основание за промяна касае приложението на правото в аспекта за интерпретацията за общността на умисъла на подсъдимия В. като един от изпълнителите на престъпното съвкупление с употребата на заплаха. В тази връзка е заявено, че този умисъл се извежда от обективните данни по делото – че „подсъдимият В. е участвал при изгонването на св. К., както и че той е бил лицето, което освен заплаха е упражнил насилие спрямо пострадалата, като я ударил през лицето”. И още, че „всичко това, с оглед доказаните заплахи и от двамата, че ще изпълнят декларираните си намерения за противозаконно съвкупление с И., безусловно навежда, че е съзнавал липсата и на съгласие за осъществяването на полов акт”. Елементарното сравнение с мотивите на първата инстанция (в които съвсем очевидно липсва какъвто и да е анализ на доказателствените източници, послужили за построяване на фактическата обстановка, а само най-общо посочване – вж. л. 215 гърба от НОХД) демонстрира, че оправдаването на подсъдимия В. е било обвързано с липсата на знание за осъществената от другия подсъдим Х. заплаха при осъществяване на половия акт помежду им, неустановеност на факта кога В. е ударил шамар на И. – дали преди или след половия акт, както и това, че тя му е помогнала да се възбуди, без което съвкуплението не би било извършено от него, тъй като бил много пиян. Въпреки отделни противоречия с приетите факти, като цяло районният съд явно е считал, че подсъдимият В. не е взел участие в инкриминираната форма на принуда – заплаха, а само в съвкуплението, което е било доброволно, нито е знаел, че другия подсъдим Х. е заплашвал св. И. преди или по време на съвкуплението. Точно обратното е приел въззивният съд без обаче да мотивира това свое заключение въз основа на конкретно установени детайлно отразени факти, почиващи на обективен и пълен анализ на доказателствените източници и непозволяващи различна интерпретация. Така, макар да е отразил във фактическата част (на л. 131 ВНОХД), че Х. заплашил св. К. (по какъв начин неясно) да изостави пострадалата, както и че св. К. тръгнал да излиза от колата и казал на В. да излязат отвън да се разберат (неясно за какво, като още по-малко ясно е и какво е било поведението на В. тогава), впоследствие окръжният съд е акцентирал върху участието на В. при изгонването на св. К., без да мотивира значението на тези данни в контекста на реализиране на заплахата като елемент от състава на престъплението спрямо св. И.. Още по-малко въззивният съд е мотивирал в какво се изразяват „доказаните заплахи и от двамата” (на л. 132 гърба от ВНОХД), че ще изпълнят намеренията си за съвкупление, откривайки място за разнообразни интерпретации въз основа на някои отразени данни във фактическата част. Без съмнение е, че за съизвършителството към изнасилване не е нужно всеки един от дейците да участва в принудата и съвкуплението, а само в една от тези съставки, но съдът е длъжен да поясни във фактически и правен план съдържанието на инкриминираната форма на принуда, времето, мястото и начина на реализирането й, конкретните условия, при които е осъществена, за да може да се формира и правилно заключение за общността на умисъла им. За целта е нужно всички доказателствени източници, предлагащи информация по тези въпроси внимателно и детайлно да бъдат обсъдени и проверени по надлежен процесуален начин, което очевидно не е направено. Затова и в крайна сметка не става ясно дали подсъдимият В. пряко е участвал в заплашването на св. И. или само е съзнавал, че Х. върши това, улеснявайки по този начин последователно извършеното от двамата съвкупление, което формално не изключва общността на умисъла им. На следващо място, макар насилието като удрянето на шамар поначало да е съотносимо към принуда под формата на сила, каквото обвинение подсъдимите не са имали, въззивният съд, обратно на първоинстанционния, е приел, че подсъдимият В. е ударил шамар на пострадалата при осъществяване на съвкуплението. В мотивите обаче отсъства какъвто и да е анализ на доказателствата, които да подкрепят това фактическо положение, което е очевидно новоприето, а и въз основа на него са правени изводи в контекста на виновността на подсъдимия В., а впоследствие и при наказанието. На последно място, в мотивите си въззивният съд изобщо е изключил от фактическото си изложение приетото от районния съд относно извършените от св. И. дейности по възбуждане на подсъдимия В., което е послужило като аргумент за извеждане на доброволност на половия акт и оправдаването му. Съответно, във фактически план са игнорирани оправдателни обстоятелства, на което е градила доводи и защитата, преповторени и в касационната жалба. Липсата им не може да бъде запълнена от коментарите на л. 133 от ВНОХД, където съдът е обявил за несъстоятелни доводите за проявено съгласие на св. И. към полово сношение. Отделно от това, напълно неверни са аргументите, че дори в първоинстанционните мотиви било отразено, че св. И. категорично изразила нежеланието си за полов акт с В. – всъщност районният съд е приел точно обратното. Изложените дотук съображения ясно очертават непълнотите и противоречията в мотивите на въззивния съд, който макар формално да се е съгласявал с установеното от първата инстанция, практически е въвел нови обстоятелства или е интерпретирал други превратно и без да изясни въз основа на кои доказателствени източници е направил това, като такава дейност не е провел и първоинстанционния. При постановяването на нова присъда по реда на чл. 336 ал. 1, т. 2 от НПК въззивната инстанция е задължена да съобразява стриктно правилото по чл. 339 ал. 3 от НК, която препраща към текста на чл. 305 от НПК. Правилното разрешаване на казуса в правен аспект винаги е в зависимост от детайлното и точно установяване на всички значими за съставомерността на деянието обстоятелства съобразно правилата по чл. 13, 14, 18 и чл. 107 от НПК. Очевидно е, че по делото е имало противоречива информация относно отделни етапи от развитието на деянието, вкл. за прекия автор на заплахите спрямо св. И. и отношението на В. към тях в контекста на намерението за извършване на последователно съвкупление, за конкретните обстоятелства около прогонването на св. К. и влиянието на този факт върху изпълнението на престъплението, за поведението на двамата подсъдими към пострадалата преди и по време на половите актове, вкл. за това дали и кога В. й е ударил шамар, независимо, че това не се отнася към инкриминиран съставомерен признак. Изясняването на всички тези въпроси е изисквало въззивният съд да прояви активност и събере допълнителни доказателства чрез повторен разпит на св. И. и св. К., като провери достоверността на заявеното от всеки един от тях, използвайки и способите за проверка по чл. 281 (вкл. ал. 4)от НПК (ДВ. бр. 32/2010 г.), след което да съпостави информацията с тази в обясненията на двамата подсъдими, като при необходимост се приложи и чл. 279 ал. 2 (ДВ. бр. 32/2010 г.), което не е било сторено. Поради неизпълнение на тези присъщи на въззивната инстанция задължения за цялостна проверка на присъдата и онези, съотносими към изготвянето на мотиви към въззивната присъда, се е стигнало и до реализиране на касационното основание по чл. 348 ал. 3, т. 2 от НПК. Затова се налага съобразно чл. 354 ал. 3, т. 2 от НПК въззивната присъда да бъде отменена и делото да се върне за ново разглеждане на Благоевградския окръжен съд. С цел отстраняване на допуснатите нарушения въззивният съд следва преди всичко да проучи внимателно материалите по делото и след като проведе разпоредително заседание с призоваване на страните съгласно чл. 327 ал. 1, пр. 2 от НПК (изм. Дв. Бр. 93/2011 г.), като съответно изслуша становищата им, да допусне допълнителен разпит на св. И. и св. К., като същевременно даде възможност и на подсъдимите да депозират обяснения. Съобразно съдържанието на показанията им и при наличие на предпоставките по чл. 281 и чл. 279 от НПК следва да бъдат приобщени всички дадени от тях на досъдебното производство, като след прочитането на всеки разпит отделните свидетели, респ. подсъдимите, да конкретизират кои от тях поддържат и поради какви причини се отклоняват от тях. Възможните противоречия да бъдат отстранени чрез допълнителни въпроси и при необходимост очни ставки. Събирането и проверката на посочените гласни доказателства има предназначението да изясни самостоятелно и в съвкупност с други доказателствени източници, всички обстоятелства, при това в най-малките детайли, които имат решаващо значение за правилното решаване на делото съобразно повдигнатото обвинение. При новото разглеждане следва да се съобрази и твърде дългата продължителност на наказателното производство (започнало на ДП на 21.04.2002 г. и приключило на тази фаза на 25.07.2007 г. с неясни промеждутъци на бездействие, продължили с години, допълнителното време в съдебната фаза – близо 3 години на първа инстанция и 2 години на въззивна, дължащо се и на загубване на тома с ДП), която изисква действия по преодоляване и компенсиране на забавата. На последно място, при новото разглеждане и в случай, че се постановява нова присъда въззивният съд следва да отстрани несъответствието за мястото на извършване на престъплението, в каквато връзка е допуснато изменение на обвинението (в с. з. на 08.01.2010 г. – л. 179 НОХД) – м. „Д.” вместо м. „К.”, както е в понастоящем отменената въззивна присъда. Съобразно чл. 347 ал. 2 от НПК отмяната на въззивната присъда е в полза на необжалвалия подсъдим Х., доколкото същият е бил оправдан по обвинението по чл. 152, ал. 3, т. 1, вр. чл. 20 ал. 2 от НПК. От друга страна, отмяната разпростира действието си и в гражданската част, тъй като основанието за ангажиране отговорността на подсъдимите е в зависимост от тяхната виновност по предявеното обвинение за извършено престъпление при съучастие от две лица, които са били осъдени солидарно да заплатят обезщетение на гражданската ищца. Предвид изложените съображения и на основание чл. 354 ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА изцяло въззивна присъда № 125/09.03.2012 г. на Благоевградския окръжен съд, постановена по ВНОХД № 453/2010 г. И ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд от друг състав от стадия на разпоредително заседание с призоваване на страните по допускане на доказателства по чл. 327 ал. 1, пр. 2 от НПК (изм. ДВ., бр. 93/2011 г.). Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: