Ключови фрази


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
София, 10.05.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на петнадесети април две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1287/2021 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 260608/16.10.2020 г. по в. гр. д. № 7103/2019 г. Софийският градски съд, Г. О., ІІІ-В състав, потвърдил решение № 47355/21.02.2019 г. по гр. д. № 90540/2017 г. на Софийския районен съд, Г. О., 125-ти състав, с което е признато за установено по отношение на С. Г. К., Е. Г. К., Д. К. Н. и Г. К. К., че „Давекс“ ЕАД [населено място] е собственик на основание апорт в капитала на имот с площ от 391 кв. м. с идентификатор.............., находящ се на [улица] /с предишно наименование [улица]/, район „С.“, Столична община, [населено място], който съставлява имот стар пл. № ... от кв. ..., местност „Подстанция „И.“, и се намира в рамките на УПИ ... от кв. ...., повдигнат с черно и означен с цифри: 14-15-16-17-14 по комбинираната скица на вещото лице Р. П..
Касационна жалба срещу въззивното решение са подали ответниците по исковете, които се позовават на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.
От ответника по касация - ищец по делото, е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
Ищецът „Давекс“ ЕАД твърди, че е собственик на спорния имот по силата на приватизационна сделка от 1994 г. и последващото му апортиране в капитала на дружеството през 2000 г. Като евентуално е въвел твърдение за придобиване правото на собственост на основание придобивна давност, която е започнала да тече от 09.06.1994 г. до вписването на апорта, а от вписването на апорта и понастоящем владението се упражнява от ищеца.
Ответниците са оспорили исковете, като са заявили собствени права върху имота, придобити на основание наследствено правоприемство и реституция по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС въз основа на влязло в сила решение от 16.06.1993 г. по адм. д. № 162/1993 г. на Софийския градски съд, А. О., ІІІ-Б състав.
По делото е установено, че по реда на ЗПИНМ /отм./ през 1961 и 1971 г. са отчуждени имоти, сред които и собственият на наследодателя на ответниците /сега касатори/ Г. К., за нуждите на Д. „П. произведения и търговска база“. За одържавените имоти с обща площ 46 000 кв. м. със застроена площ 3 000 кв. м., е съставен акт за държавна собственост № .........../25.03.1974 г. Имотът е предоставен за оперативно управление на ДП „Складово-експедиционна база“, чиито активи са преминали към ДФ „Книгоразпространение“, образувана със заповед от 1990 г. на министъра на икономиката и планирането, и регистрирана по Указ № 56 за стопанската дейност. Със заповед № РД-21-94/18.06.1993 г. на министъра на търговията е наредено приватизирането на ДФ „Книгоразпространение“. С договор за продажба чрез конкурс от 22.02.1994 г., сключен по реда на чл. 30 ЗППДОбП /отм./, министърът на търговията прехвърлил собствеността върху складова база на [улица], представляваща терен от 46 000 кв. м., в т. ч. застроена площ от 4 500 кв. м., на „Б.“ АД. При учредяване през 2000-та година на ищцовото дружество купувачът по приватизационния договор направил непарична вноска в капитала му на имот, съставляващ складова база в [населено място],[жк], местност „Подстанция „И.“, [улица], състояща се от 46 000 кв. м. терен и 4 500 кв. м. застроена стопанска площ, която включва 5-етажна складово-административна сграда, две едноетажни пристройки към нея, складови халета и съоръжения - сондажен кладенец, бункер, асфалтови площадки, бетонови алеи, находящи се в границите, обособени от съществуваща масивна ограда. Апортът е вписан в службата по вписванията на 10.02.2000 г.
С окончателно решение от 16.06.1993 г. по адм. д. № 162/1993 г. на Софийския градски съд по жалба на наследодателя на ответниците Г. К. против отказ на кмета на Столична голяма община да отмени заповед № 486/01.12.1971 г. на ИК на СГНС за отчуждаване на имота, отказът е отменен и е отменено и отчуждаването на имота.
Въззивният съд посочил, че при създалата се колизия на две групи права - тези, произтичащи от приватизационната сделка, и тези на правоимащите по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, приложение следва да намери разпоредбата на пар. 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./, сега пар. 11 от ДР на ЗПСК, която следва да се тълкува в смисъл, че при открита процедура по приватизация органът по реституция няма правомощието да издава решение за реално възстановяване на собствеността върху земи, включени в капитала на приватизиращото се предприятие, а следва да издаде решение за обезщетяване на предишните собственици. Ако бъде издадено решение, с което собствеността се възстановява реално, то ще е непротивопоставимо на купувача по приватизационната сделка, съответно - на приватизираното търговско дружество. Оттук въззивният съд заключил, че влязлото в сила решение от 16.06.1993 г. по адм. д. № 162/1993 г. на Софийския градски съд за отмяна на отчуждаването е непротивопоставимо на ищеца - то не е породило конститутивния си вещноправен ефект и не легитимира ответниците като собственици на процесния имот.
Въззивният съд приел и това, че в случая не са били налице и материалните предпоставки за възстановяване на правото на собственост върху процесния имот поради липса на материалноправните предпоставки за отмяна на отчуждаването. До този извод съдът достигнал при приложение разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК и след като приел, че решението по чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС не обвързва със сила на пресъдено нещо ищеца по настоящото дело, който не е участвал като страна в производството по отмяна на отчуждаването, поради което няма процесуална пречка в настоящото производство той да твърди и доказва обратното. Съобразно с представените по делото писмени доказателства и приетото заключение на техническа експертиза съдът приел, че мероприятието, за което е извършено отчуждаване на група имоти за държавна нужда - изграждане на складова база на Д. „П. произведения", е реализирано преди влизане в сила на реституционния закон, комплексно е по своя характер и включва изграждането на сгради и подходи /пътища/ към тях, подземна и надземна инфраструктура, необходими за функционирането им. Спорният имот с площ от 391 кв. м. се намира в рамките на УПИ ... от кв. ... - терен на складовата база за търговия на печатни произведения, и следователно представлява участък от терен, в който е проведено мероприятие, като обслужва функционално реализираното комплексно строителство. А след като имотът попада в реализиран комплекс от строителни дейности, то извършеното застрояване придава на земята характеристиката на вещ с несамостоятелно значение и изключва възможността теренът да бъде възстановен на предишните собственици. Така осъщественото мероприятие върху отчуждения имот представлява пречка за възстановяване на собствеността на земята.
Предвид крайния извод, че правото на собственост на ищеца на въведеното главно придобивно основание - приватизационна сделка и апортна вноска в капитала му, е доказано, поддържаното при условията на евентуалност придобивно основание - придобиване на спорния имот по давност, не е разгледано.
В касационната жалба касаторите се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК, а в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК - на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК.
В изложението касаторите поставят въпросите:
1. Може ли да бъде правно основание за добросъвестно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС реституционното решение за възстановяване правото на собственост от 16.06.1993 г. по адм. д. № 162/1993 г. на Софийския градски съд, имайки предвид неговото конститутивно действие и сила на пресъдено нещо - като съдебна практика по този въпрос касаторите сочат Постановление № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г. на Пленума на ВС.
2. Реституционното решение за възстановяване правото на собственост от 16.06.1993 г. по адм. д. № 162/1993 г. на Софийския градски съд постановено ли е в производство на пряк съдебен контрол; задължително ли е за държавата и органите ѝ; допустимо ли е /имайки предвид и разпоредбата на чл. 302 ГПК/ в производството по предявен установителен иск за собственост гражданският съд да упражни върху него косвен съдебен контрол за нищожност и материална незаконосъобразност; държавата в лицето на министъра на търговията обвързана ли е от съдебното решение за реституция - поддържа се противоречие на въззивното решение с ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС и решение № 136/2013 г. по гр. д. № 1523/2010 г. на ВКС, І-во г. о., като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В касационната жалба касаторите сочат, че съдилищата по същество са се произнесли свръхпетитум на заявеното с исковата молба, като игнорирали възраженията и доводите за защита на ответниците. Недопустимост при произнасяне свръхпетитум се поддържа и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Основанието очевидна неправилност се поддържа с изложени в касационната жалба оплаквания относно давността, приватизацията, приложението на чл. 17, ал. 2 ГПК и апорта така:
- във връзка с давността касаторите се позовават на окончателното решение за отмяна на отчуждаването и сочат, че с оглед изискванията на реституционния закон сумата 1 778 лева, платена при отчуждаването на имота, е върната. От 16.06.1993 г. упражняват фактическа власт и в тяхна полза е изтекла придобивна давност както по чл. 79, ал. 1, така и по чл. 79, ал. 2 ЗС, като за кратката придобивна давност притежават добросъвестност и юридическо основание. Позовават се и на решение № 128/09.01.2012 г. по адм. д. № 4764/2011 г. на АССГ, ІІ-ро отд., 36-ти състав, относно нанасянето на имота в кадастъра и сочат, че вземането на участие в правния спор е действие на управление от тяхна страна в качеството им на собственици. Сочат, че по въведеното от тях възражение за придобиване на имота по давност въззивният съд не се е произнесъл, с което правото им на защита е нарушено. Твърдят, че искът е погасен по давност. Позовават се на Постановление № 4/1978 г. на Пленума на ВС и на ТР № 4/2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС;
- във връзка с поддържаното от ищеца придобивно основание - приватизационна сделка и апорт, което въззивният съд е приел за доказано по делото, касаторите се позовават на обстоятелства, които не били съобразени в обжалваното решение, а именно, че към момента на влизане в сила на реституционното решение - 16.06.1993 г., разпоредбата на пар. 6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./ не е съдържала ал. 6, която въззивният съд е приел за приложима, както и, че заповедта за откриване на процедурата по приватизация следва решението за възстановяване на собствеността;
- очевидната неправилност по приложението на чл. 17, ал. 2 ГПК е мотивирана от касаторите с противоречие на въззивното решение на ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС и решение № 208/2019 г. по гр. д. № 3392/2017 г. на ВКС, ІV-то г. о., и сочат, че ищецът е пропуснал да оспори законосъобразността на акта по адм. д. № 4764/2011 г. на АССГ, ІІ-ро отд., 36-ти състав, завършило с решение за нанасянето на имота в кадастъра; от друга страна този факт е в пряка връзка с придобивната давност на касаторите.
- очевидната неправилност на въззивното решение във връзка с апорта касаторите обосновават с твърдението, че същият е недействителен, тъй като те са собственици на спорния имот и апортирането му в търговско дружество е в нарушение на чл. 72 и 73 ТЗ. Позовават се на решение № 276/2015 г. на ВКС, IV-то г. о.
По предпоставките за допускане на касационно обжалване ВКС, състав на I-во г. о., намира следното:
По основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК следва да се посочи, че както в жалбата, така и в изложението касаторите не са обосновали в какво според тях се изразява недопустимото произнасяне от съда в двете инстанции, а изхождайки от въведеното с исковата молба искане и постановеното от съда, не се констатира вероятност обжалваното решение да е недопустимо, което да налага допускане на касационното обжалване при основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК.
Не се установява и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК- очевидна неправилност. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото, на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Такъв явен, очевиден порок в случая не се установява.
Не се установява основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по първия поставен от касаторите въпрос /може ли да бъде правно основание за добросъвестно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС реституционното решение за възстановяване правото на собственост от 16.06.1993 г. по адм. д. № 162/1993 г. на Софийския градски съд, имайки предвид неговото конститутивно действие и сила на пресъдено нещо/. Този въпрос е неотносим към правния спор, разрешен с обжалваното решение, тъй като в защитата си по същество по предявените срещу тях искове за собственост касаторите /ответници по исковете/ не са се позовали на придобивна давност. В отговорите на исковата молба, подадени в срока по чл. 131 ГПК от Г. К. К. и Е. Г. К., както и от Д. К. Н., посочените ответници са въвели твърдение за намерение за своене на вещта, но не и за осъществявана от тях фактическа власт. Ето защо обсъждането на такова възражение е недопустимо като преклудирано и не е било и обсъждано от съда в двете инстанции. Като поставен извън предмета на делото, въпросът не е обуславящ за изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това и касационната инстанция не дължи произнасяне по него, както и по съответствието на въззивното решение с Постановление № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г. на Пленума на ВС, Постановление № 4/1978 г. на Пленума на ВС и ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Налице е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория поставен въпрос, уточнен от състава на ВКС според правомощията му по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС така: допустимо ли е в производство по установителен иск за собственост на недвижим имот, предявен от правоприемник на приватизирано търговско дружество /държавна фирма/, в активите на което е включен възстановеният имот, гражданският съд да упражни косвен съдебен контрол за материална законосъобразност върху съдебно решение за отмяна на отчуждаването по чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Касационното обжалване следва да се допусне за преценка съответствието на въззивното решение с ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че държавата е обвързана от съдебното решение за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСВГЗГФ и е недопустимо упражняването на косвен съдебен контрол за нищожност на административен акт за възстановяване на земеделски земи и гори по предявен иск за собственост от или срещу държавата, когато върху него е упражнен пряк съдебен контрол. Съобразно с това разрешение, в мотивите на тълкувателния акт е посочено, че ТР № 6/10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС е изгубило сила в частта по т. 4, с която е прието, че косвен съдебен контрол може да се упражни и върху съдебните решения за отмяна на отчуждаването по чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260608/16.10.2020 г. по в. гр. д. № 7103/2019 г. на Софийския градски съд, Г. О., ІІІ-В състав.
Указва на касаторите да внесат в едноседмичен срок по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационно обжалване в размер на 82.30 /осемдесет и два лв. и 30 ст./ лева и в същия срок да представят доказателства за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанията жалбата ще бъде върната.
След изпълнение на указанията делото да се докладва за насрочване в открито заседание.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: