Р Е Ш Е Н И Е № 17 София, 16 февруари 2017 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 1308/2016 година. Производството е образувано по касационна жалба от адв.С. М. Ч. от АК-Стара Загора като защитник на подсъдимите С. М. И., М. М. К. и Т. М. К. против решение № 265 от 07.11.2016год., постановено по внохд № 412/2016год. на Пловдивския апелативен съд, с посочени основания за отмяна или изменяване по чл. 348, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 от НПК. В нея се твърди се, че обвинителния акт не отговаря на изискванията по чл. 246 от НПК и фактическото обвинение не сочи за осъществено от подсъдимите от обективна и субективна страна престъпно деяние по чл. 277а, ал. 3, във вр. ал. 1 от НК. Допуснатите от съдилищата процесуални нарушения са аргументирани от защитата с довод за неправилен и непълен доказателствен анализ на доказателствената съвкупност. Излагат се и доводи, че изграденото вътрешно убеждение на съдилищата не е подчинено на изискването за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, което е довело до неправилни изводи за доказана съставомерност на деянието, предмет на обвинението, срещу подсъдимите по чл. 277а, ал. 3, във вр. ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК. На следващо място, въззивният съд не е отговорил на всички възражения срещу законосъобразността на първоинстанционната присъда, с което е допуснал съществено процесуално нарушение, ограничило правото на защита на подсъдимите. По отношение на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК се поддържа, че определените наказания са явно несправедливи, тъй като съдът не е преценил правилното съотношение на отегчаващите и смекчаващите обстоятелства за всеки от подсъдимите при индивидуализиране на наказанието. В тази си дейност съдът е подценил здравословното състояние на подсъдимия И.- неговата инвалидизация и неправилно е приел за отегчаващи обстоятелства липсата на трудова заетост и обременено съдебно минало, въпреки, че е реабилитиран. По отношение на другите двама подсъдими-М. и Т. К. също се твърди, че неправилно е отчетено като отегчаващо обстоятелство факта, че са безработни, тъй като това им състояние се дължи на обективно съществуващите тежки икономически условия в страната. Прави се искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и оправдаване на подсъдимите, а при условията на алтернативност-връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или намаляване размера на определените на тримата наказания. Пред касационната инстанция подсъдимите, редовно призовани, не се явяват, без да сочат уважителни причини и не изпращат процесуален представител. Защитникът на подсъдимите писмено заявява, че след съгласувана позиция с подзащитните си, желае делото да бъде разгледано в негово отсъствие, като поддържа жалбата по изложените в нея основания и доводи. Представителят на ВКП намира, че присъдата на ПАС следва да бъде оставена в сила, тъй като не са налице релевираните в жалбата основания за отмяна или изменяване на обжалвания съдебен акт. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 29 от 04.07.2016год. по нохд № 51/2016год. на Старозагорския окръжен съд подсъдимите С. М. И., М. М. К. и Т. М. К. са признати за виновни в това, че на 21.08.2014год. в землището на [населено място], в местността „име”, в съучастие като съизвършители и със С. Г. Л./за когото производството е било прекратено поради одобрено на основание чл. 382, ал. 7 от НПК споразумение/, без съответно разрешение са търсили археологически обекти като при извършване на деянието са използвали технически средства, поради което на основание чл. чл. 277а, ал.3, предл. първо, във вр. ал. 1, вр. с чл. 20, ал.2 и чл. 54 от НК, са осъдени както следва: -подсъдимият С. М. И.- на две години лишаване от свобода и глоба в размер на шест хиляди лева; -подсъдимите М. М. К. и Т. М. К.-на по една година лишаване от свобода и глоба в размер на по пет хиляди лева. На основание чл. 66, ал.1 от НК съдът е отложил изпълнението на наказанието „лишаване от свобода” на подс. И. за срок от пет години, а на подсъдимите М. и Т. К.-за срок от по три години лишаване от свобода. На основание чл.112, ал.2 от НПК съдът е отнел в полза на Държавата веществените доказателства, предмет на престъплението, притежаването на които е забранено, а на основание чл. 53, ал. 1,б.”б” от НК е отнел веществените доказателства, принадлежащи на подсъдимите и предназначени или послужили за извършване на престъплението. Съдът се е произнесъл по направените деловодни и съдебни разноски и съразмерно за всеки един от подсъдимите ги е възложил в тяхна тежест. С решение № 265 от 07.11.2016год. по внохд № 412/2016год. на Пловдивския апелативен съд присъдата е потвърдена. Като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки решението в пределите на чл. 347 от НПК, Върховният касационен съд намира жалбата на подсъдимитe за неоснователна. Не може да бъде споделен доводът, че в обвинителния акт съществува непоследователност и противоречивост между обстоятелствената част досежно формата на изпълнителното деяние и правната квалификацията на престъплението, формулирана в диспозитива, което е довело до неразбиране същността на обвинението и по този начин е било ограничено правото на защита на подсъдимите. В обстоятелствената част на обвинителния акт ясно е посочено извършеното от подсъдимите деяние, конкретизирано по местоизвършване, време и начин и са описани конкретните действия на всеки един от тях, изпълващи елемента от фактическия състав на престъплението по чл. 277а, ал. 1 от НК ”търсене на археологически обекти”, с квалифициращия признак по ал. 3, пр. 1, като в заключителната част /диспозитива/ е посочена правната квалификация на деянието, предмет на обвинението, така, както изисква чл. 246 от НПК и тълкуването му в т. 4.2 от Тълкувателно решение № 2 от 7.10.2002 г. на ВКС по т. н. д. № 2/2002 г., ОСНК. В тези задължителни за съда рамки на обвинението той се е произнесъл по авторството, вината на подсъдимите и формата им на съучастие в престъплението, като е ангажирал наказателната им отговорност, след като е счел обвинението за доказано. Доводът, че при потвърждаване на първоинстанционната присъда въззивният съд не е изпълнил задълженията си да отговори на всички възражения срещу нея, не може да бъде споделен. От мотивите на обжалваното решение е видно, че събраните по делото доказателства въззивната инстанция е подложила на собствен анализ, с който е потвърдила констатациите на първоинстанциония съд. Изложените с тях факти са възприети според точното им съдържание и вярна интерпретация. Не е допуснато нарушение на процесуалните правила, тъй като вътрешното убеждение на съдилищата е основано на правилна доказателствена проверка. Твърдението на защитата, че изобщо не е доказано обективна страна на изпълнителното деяние на престъплението, свързано с понятието “търсене на археологически обекти” без разрешение, намиращо се във връзка с посочените от обвинението конкретни разпоредби на чл.147, ал.1 и на чл.148 ал.1 и 2 от Закона за културното наследство, както и с термина “теренни проучвания”, които се извършват съгласно разпоредбата на чл.148, ал. 4 от ЗКН е било поддържано пред първоинстанционния и пред въззивния съд, които са му е дали убедителен отговор, защо не го възприемат като основателно. Съдът е кредитирал показанията на полицейските служители свид. Д. Д., Н. С., Б. В. и А. Й. за обстановката, при която са заварили, при разровения и осеян с парчета от древноримска керамика земен участък, тримата подсъдими и свидетеля С. Л. /снабдени с три металотърсача и земекопни инструменти-лопати и кирка/, да копаят на терен в местността „име” в землището на [населено място]. При извършения оглед на местопроизшествието на 21.08.2014год. техническите средства са били иззети, наред с намерените в черен пътен сак четири замърсени с пръст монети и острие от стара на вид стрела, поставен на земята, в непосредствена близост до направения изкоп. Тези веществени доказателства са съпоставени с други археологически обекти и технически средства за откриване на метал, открити при извършения на същата дата оглед на лекия автомобил с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от С. Л., с иззетите други такива при извършените претърсвания на жилищата на подсъдимите М. и Т. К. и на подсъдимия С. И. и с данните от изготвените ВДС придобити чрез експлоатиране на СРС, което е мотивирало съдилищата да отхвърлят като несъстоятелна версията на подсъдимите, че в момента на залавянето им не са извършвали търсене на археологически обекти, а са изпробвали възможностите и техническите параметри на металотърсачите, с оглед бъдещата им продажба. Въпросните доказателствени източници са обсъдени с нужното внимание и задълбоченост, както поотделно, така и в съвкупност помежду им, поради което доводът за неизпълнени от първоинстанционния съд задължения по чл. 305, ал. 3, респ. по чл. 339, ал. 2 от НПК от въззивния съд са неоснователни. Върховният касационен съд е имал повода и друг път да се произнесе по сходни случаи /Решение № 49 от 22.02.2012 г. на ВКС по н. д. № 3115/2011 г., III н. о., НК, Решение № 344 от 10.07.2012 г. на ВКС по н. д. № 1015/2012 г., II н. о., НК, Решение № 500 от 3.12.2013 г. на ВКС по н. д. № 1820/2013 г., II н. о./, че за съставомерността на деянието по чл. 277а, ал. 1 НК от обективна страна е от значение дали подсъдимите без съответно разрешение са търсили археологически обекти, а не дали в действителност на същото място съществуват такива и дали теренът попада в територията на недвижима културна ценност или в нейната охранителна зона, като последното е поставено под защита с квалифицирания състав на престъплението по ал. 2 на чл. 277а НК. Общият умисъл на подсъдимите в извършване на престъплението е изводим от обективно установените им действия - всеки от тях е участвал като съизвършител в деянието, съзнавайки общественоопасния му характер и вредоносни последици, чрез търсенето на археологически обекти без да притежават съответното разрешение, издадено по реда установен в Закона за културното наследство/ЗКН/. Ето защо, поведението на заварените от полицейските служители подсъдими на мястото на неизвестния до този момент на научните среди недвижим археологически обект от римската епоха правилно е квалифицирано като извършено със задружни действия престъпление по чл. 277а, ал. 3, пр. 1, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, насочено към търсене без съответно разрешение на археологически обекти чрез разкопки на земния терен с ползване на технически средства /металотърсачи и земекопни инструменти/. Макар и вън от конкретиката на обвинението, в отговор на възражението от страна на защитата за материалноправна незаконосъобразност с довода, че липсата на разрешения за теренно археологическо проучване обуславя друг фактически състав-този по чл. 277а, ал. 3, във вр. ал. 2 от НК, а не по чл. 277а, ал. 3, във вр. ал. 1 от НК, касационният състав следва да отбележи, че освен разрешителния режим за търсене на археологически обекти и/или извършването на теренни археологически разкопки /при двете хипотезите на ал. 1 и 2 от чл. 277а от НК-на територията на недвижими културни ценности или охранителните им зони или вън от тях/, в разпоредбата на чл. 150, ал. 1 от ЗКН са поставени и изисквания за образователен, научен и професионален ценз към лицата, кандидатстващи за разрешение за извършване на теренно-археологическо проучване, каквито подсъдимите, очевидно, не притежават. По довода за явна несправедливост. Наложените наказания на всеки един от подсъдимите не разкриват придадените им от тях основания за явна несправедливост. Съдът е обосновал вида и размера на отделните санкции при преценка на всички индивидуализиращи предпоставки, като за И. е отчетено състоянието му на инвалидност; недоброто материално и семейно положение и на тримата подсъдими, а от друга страна- предходните осъждания на И. /представляващи лоши характеристични данни, въпреки настъпилата реабилитация/, водещата му роля при извършване на деянието и това, че е осигурил специалните технически средства и земекопни инструменти за извършване на престъплението. Правилен е доводът от страна на защитата, че липсата на трудова заетост на подсъдимите при съществуващите затруднения в икономическите условия в страната не може да се приеме за отегчаващо отговорността обстоятелство. Съдът обаче, не е оценил само по себе си това обстоятелство за отегчаващо, а, че постоянното и целенасочено занимание с незаконна иманярска дейност от тяхна страна се е превърнал в доходоносен „бизнес”, представляващ източник за придобиване на парични средства по престъпен начин, с който се накърнява защитеното от Закона историческо и културно наследство. Този начин за препитание не може да бъде приет от обществото като алтернатива на изискването за получаване на средства за живот чрез полагане на общественополезна трудова дейност, като при обективна невъзможност за това, държавата е осигурила подпомагане на неговите членове по съществуващите социални програми. Не са открити изключителни и многобройни смекчаващи обстоятелства, които да наложат приложението на института по чл. 55 от НК и поради това, двете решаващи по фактите инстанции са определили наказанията при отчитане на обстоятелствата по чл. 54 от НК. Санкциите са отмерени справедливо, съобразени с личността на всеки един от подсъдимите, при съобразяване тежестта на участие в извършеното от тях престъпление, с изискването за съответност по чл. 35, ал. 3 от НК и с целите по чл. 36 от НК, което не нарушава изискването по чл. 348, ал. 1. т. 3 от НПК и поради това, жалбите на касаторите и по това оплакване са неоснователни. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето н.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 265 от 07.11.2016год., постановено по внохд № 412/2016год. на Пловдивския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: