Ключови фрази


12

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 26
София, 26.01.2022 година

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3638 от 2021 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. П. И. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. А. Т. от САК, срещу решение № 10268, постановено на 24.03.2021 г. от Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав по в.гр.д.№ 3625/2019г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете на И. П. И., предявени против А. К. С. и М. А. С. по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване правото на собственост на И. П. И. на основание договор за покупко-продажба от 24.10.2002 г., оформен с н.а. №..... г. върху апартамент №..., намиращ се на 3 жилищен етаж на кота +8.70 в секция ... в жилищна сграда в [населено място] на [улица], 22, 24 и [улица], както и на гаражна клетка №...., разположена в сутерена на същата жилищна сграда на кота -3.10, в който договор привидно е посочен като купувач А. К. С., а не действителният купувач И. П. И., което е признато за установено с влязло в сила решение №3324 от 25.05.2018 г. по гр.д.№12025/2016 г. по описа на СГС, ГО, 19 състав; отхвърлени са исковете на И. П. И., предявени против А. К. С., М. А. С. и „Алфа Банк“ АД (с правоприемник „Юробанк България“ АД) по реда на чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД и чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 167, ал. 3 ЗЗД за прогласяване нищожност поради противоречие със закона на договор за учредяване на договорна ипотека, сключен на 23.04.2007 г., оформен с н.а.№ .... сключен между „Алфа Банк“ АД като кредитор, „АС Комерс“ ЕООД като кредитополучател (заличен търговец) и ипотекарни длъжници А. С. и М. С. като собственици на недвижимите имоти, върху които е била учредена ипотеката за обезпечаване на вземанията на банката по сключен договор за кредит с „АС Комерс 2005“ ЕООД; признато е за установено по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на И. П. И., А. К. С. и М. А. С., че М. Я. М. и В. Г. М. са собственици на основание постановление за възлагане от 08.03.2010 г. след проведена публична продан по изп.д.№ 20098500400147 на апартамент №...., намиращ се на 3 жилищен етаж на кота +8.70 в секция .... в жилищна сграда в [населено място] на [улица], 22, 24 и [улица], както и на гаражна клетка №..., разположена в сутерена на същата жилищна сграда на кота -3.10 и А. К. С. и М. А. С. са осъдени да предадат владението на тези недвижими имоти по реда на чл. 108 ЗС на М. Я. М. и В. Г. М..
В изложението се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК.
Според касатора е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса има ли правно основание лице, придобило собствеността на недвижим имот вследствие на прикрита сделка, да сключи договор за учредяване на ипотека на имота с трето лице.
Поддържа, че след като договорът, с който ответниците А. и М. С. са закупили имота, е нищожен като привиден, а нищожният договор не поражда изобщо правните последици, целени от страните, то въззивното решение противоречи на постановеното по този въпрос решение №34 от 23.03.2015 г. по гр.д.№ 7201/2013 г. на III г.о. на ВКС, като в случая договорът за покупко-продажба от 24.10.2002 г. е прогласен за нищожен с решение от 25.05.2018 г., постановено по гр.д№ 12025/2016 г. на СГС, ГО, 19 състав.
Поддържа, че по аргумент от чл. 170 ЗЗД договорът за ипотека, учредена от лице, което не е титуляр на вещното право на собственост върху ипотекирания имот, е нищожна поради противоречие със закона и по-конкретно с разпоредбата на чл. 167, ал. 3 ЗЗД, като въззивното решение е постановено в противоречие със становището по този въпрос, дадено в решение № 114 от 21.04.2016 г. по гр.д.№ 4370/2105 г. на IV г.о. на ВКС.
Според касатора в случая следва да се приложи специалното правило на чл. 167, ал. 3 ЗЗД, изискващо принадлежност на вещното право на собственост на учредителя на ипотеката, като въззивното решение противоречи на постановеното по въпроса решение № 34 от 23.03.2015 г. по гр.д.№7201/2013 г. на III г.о. на ВКС.
По отношение на уважените искове по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в решение №33 от 02.03.2011 г. по т.д.№417/2010 г. на ВКС и на определение № 734 от 20.07.2009 г. по гр.д.№ 678/2009 г. на ГК на ВКС.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответниците по касационна жалба М. Я. М. и В. Г. М., чрез процесуалния си представител адв. Е. С. С. от САК, изразяват становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба „Юробанк България“ АД чрез процесуалния си представител юрисконсулт Н. К., изразява становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:
И. П. И. е предявил срещу А. К. С. и М. А. С. по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК иск за признаване за установено, че той е собственик на процесните недвижими имоти на основание договор за покупко-продажба, оформен с н.а. №..... г., а срещу А. К. С., М. А. С. и „Алфа Банк“ АД (с правоприемник „Юробанк България“ АД) по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 167, ал. 3 ЗЗД иск за прогласяване поради противоречие със закона на нищожността на договор за учредяване на ипотека от 23.04.2007 г., оформен с н.а. №..... Поддържа, че на 24.10.2002 г. с н.а.№....е придобил правото на собственост върху процесните недвижими имоти чрез подставеното лице А. К. С., за което С. издал обратно писмо, с което декларирал, че при придобиването на имотите е действал като подставено лице на И. П. И., след което на 23.04.2007г. с н.а. №.... А. К. С. и М. А. С. учредили в полза на „Алфа Банк“ АД договорна ипотека върху тези имоти. Счита договора за учредяване на ипотеката за нищожен, тъй като С. не са били собственици на имотите, върху които е учредена ипотеката. Поддържа също така, че е предявил против С. иск за прогласяване недействителността на договора за покупко-продажба от 2002 г. като симулативен.
Ответниците А. К. С. и М. А. С. не са подали отговор срещу така предявените искове.
В срока по чл.131 ГПК ответникът „Алфа Банк“ АД е оспорил предявените искове, вкл. и представеното с исковата молба обратно писмо, позовавайки се на чл. 17, ал. 2 ЗЗД и твърдейки, че към 2007 г. банката не е знаела, че С. не са собственици на имотите, а ипотеката е учредена преди вписването на исковата молба по предявения иск за прогласяване недействителността на договора за покупко-продажба.
По реда на чл. 255 ГПК в производството са встъпили главно М. Я. М. и В. Г. М., като са предявили срещу първоначалните страни установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, както и ревандикационен иск по реда на чл. 108 ЗС срещу А. К. С. и М. А. С.. Поддържат, че са придобили правото на собственост върху процесните недвижими имоти на публична продан, извършена на 23.02.2010 г. по изп.д.№147/2009г., като са заплатили продажната цена в размер на 250 000 лв. и с две постановления от 08.03.2010 г. процесните имоти са им възложени от ЧСИ.
В срока по чл. 131 ГПК И. П. И. е оспорил предявения от М. Я. М. и В. Г. М. иск.
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено следното: На 24.10.2002 г. с договор за покупко-продажба (н.а.№.... г.) „Прострой 2002“ ЕООД е продало на А. К. С. по време на брака му с М. А. С. процесните недвижими имоти – апартамент №..., находящ се на трети жилищен етаж на кота +8.70 в секция ... в жилищната сграда на [улица], 22, 24 и [улица] [населено място] и гаражна клетка №... в сутерена на същата жилищна сграда на кота -3.10.
На 23.04.2007 г. е сключен договор за учредяване на ипотека ( н.а.№....) между кредитора „Алфа Банк“ АД, кредитополучателя „АС Комерс 2005“ ЕООД, представлявано от управителя М. А. С. и ипотекарните длъжници А. К. С. и М. А. С., с който С. като собственици на апартамент №....и гаражна клетка №...са учредили в полза на банката договорна ипотека за обезпечаване на вземанията ѝ по договор за кредит, сключен с „АС Комерс 2005“ ЕООД.
По искане на „Алфа Банк“ АД през 2009 г. е образувано изп.д.№147 с длъжник „АС Комерс 2005“ ЕООД и ипотекарни длъжници А. К. С. и М. А. С., като на 31.03.2009г. по отношение на процесните имоти е вписана възбрана, след което по изпълнителното дело е обявена и проведена публична продан на тези имоти като наддавателни предложения са постъпили от И. П. И. и М. Я. М..
С протокол от 22.10.2010 г. за купувач на имотите е обявен И. П. И., но поради невнасяне в срок на предложената продажна цена с постановление от 08.03.2010 г. процесните имоти са били възложени на М. Я. М. по време на брака му с В. Г. М.. Постановлението е влязло в сила на 17.06.2010 г.
Въвзивният съд е взел предвид, че в производството по делото е представен документ, озаглавен „обратно писмо“, без посочена в него дата, с който А. К. С. е декларирал, че при закупуването на имотите, намиращи се в жилищната сграда в [населено място] на [улица],22, 24 и [улица] действал като подставено лице на И. П. И., както и че И. П. И. е действителният собственик на тези имоти. Въз основа на заключението на изслушаната по делото съдебно-графична експертиза е прието, че подписът върху документа „обратно писмо“ е положен от А. К. С..
Взето е предвид също така, че в решение №3324 от 25.05.2018 г., постановено по гр.д.№12025/2016 г. на СГС по исковете на И. П. И., предявени срещу А. К. С., М. А. С. и „Прострой 2002“ ЕАД по реда на чл.26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД е прогласена нищожността на договора за покупко-продажба от 24.10.2002 г. като привиден и на основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД е признато за установено, че действителният купувач на имотите по договора за покупко-продажба е И. П. И.. Посочено е, че исковата молба, по която е образувано гр.д.№12025/2016 г. е депозирана в съда на 03.10.2016 г. и е разпоредено нейното вписване.
Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че предявените от И. П. И. искове са неоснователни, както и че собственици на процесните недвижими имоти към настоящия момент са главно встъпилите лица М. А. М. и В. Г. М..
Взето е предвид, че производството е образувано по предявен положителен установителен иск за собственост с предмет правото на собственост на ищеца И. П. И., т.е. че спорът, който ще се реши със сила на пресъдено нещо е дали И. П. И. е собственик на процесните недвижими имоти, но е посочено, че при това не може да не бъде съобразено, че трети за този спор лица претендират да са носители на правото на собственост върху същите имоти, както и че тези лица са встъпили главно и са предявили срещу И. П. И. положителен установителен иск за собственост, а срещу ответниците С. – осъдителен иск по чл. 108 ЗС. Изложени са съображения, че чрез тези искове, предявени от главно встъпилите лица, като предмет на делото се въвежда материалното право, което встъпващите лица претендират за себе си и ще се разреши спорът дали те са собственици на процесните имоти. Взети са предвид разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.9б на ТР №1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., според които главното встъпване е процесуална фигура, при която се съединяват за общо разглеждане и безпротиворечиво решаване в едно и също исково производство предявен иск с исковете, които претендиращото главно встъпване лице предявява против ищеца и ответника по първоначално предявения иск и с които то претендира за себе си изцяло или отчасти същото гражданско право, което е предмет на първоначалния иск. Прието е, че чрез предявяване на искове срещу ищеца и ответника главно встъпилото в процеса лице претендира самостоятелни права върху предмета на спора и има правен интерес както да получи защита по предявените от него искове, така и да осуети уважаването на вече предявения иск, предявявайки самостоятелни права върху предмета на спора и претендирайки за себе си спорното право. В съответствие с разясненията, дадени в т.9б на ТР №1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС са изложени съображения, че самостоятелността на правото на главно встъпилото лице се състои в несъвместимостта му с претендираното от първоначалния ищец право, така че уважаването на иска на главно встъпилото лице да може да осуети уважаването на първоначалния иск и да обуслови неговото отхвърляне.
Взето е предвид, че с влязло в сила решение от 25.05.2018 г. на СГС по гр.д.№12025/2016 г. е установена симулативността на сключения на 24.10.2002 г. договор за покупко-продажба и на основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД е признато в отношенията между спорещите страни, че действителният купувач на имотите, придобити с договора от 2002 г. е И. И., но като с оглед обстоятелството, че М. М. и В. М. не са били страни в производството по гр.д.№12025/2016 г. е прието, че същите не са обвързани от силата на пресъдено нещо, формирана с постановеното по това дело решение. Взето е предвид също така и обстоятелството, че исковата молба, с която И. И. е предявил срещу С. исковете по чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 17, ал. 1 ЗЗД, е подадена на 03.10.2016 г., като липсват точни данни кога е вписана, като е прието, че от събраните по делото доказателства става категорично ясно, че същата е вписана повече от 6 години след като на 08.03.2010 г. М. вече са станали собственици на спорните недвижими имоти.
Взето е предвид, че според чл. 17, ал. 1 ЗЗД в случай, че страните прикрият сключеното между тях съглашение с едно привидно съглашение, прилагат се правилата относно прикритото, ако са налице изискванията за неговата действителност, като в чл. 17, ал. 2 ЗЗД е посочено, че правата, които трети лица са придобили добросъвестно от приобретателя по привидното съглашение, се запазват, освен ако се отнася до права върху недвижими имоти, придобити след вписване на иска за установяване на привидността. Прието е, че по аргумент за противното правата върху недвижими имоти, придобити добросъвестно от трети лица преди вписването на исковата молба се запазват и могат да бъдат противопоставени на действителния собственик на вещта, като законът изисква като предпоставка за противопоставимостта и добросъвестност на приобретателя, т.е. едновременно с времевите предели на придобиване на правата му – преди вписване на исковата молба, последният следва и да не е знаел, че праводателят му се легитимира като собственик по силата на привидно съглашение. Взето е предвид, че в случая не се твърди, нито са ангажирани доказателства, установяващи обстоятелството, че главно встъпилите лица – М. М. и В. М., са знаели за симулативността на договора, сключен на 24.10.2002 г., поради което исковете, предявени от И. И. по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК против А. и М. С. са приети за неоснователни, а искът на М. М. и В. М., предявен против И. И. по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК – за основателен.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на практиката на ВКС, вкл. на посоченото от въззивния съд решение №333 от 23.04.2010 г. по гр.д.№526/2009 г. на I г.о. на ВКС и посочените в определение № 461 от 29.05.2009 г., постановено по същото дело, актове на ВКС.
За основателен е приет и предявеният от главно встъпилите лица по реда на чл. 108 ЗС иск срещу А. С. и М. С..
За недоказано е прието твърдението на И. И., че той владее процесните имоти. Въз основа на представените по делото уведомление на ЧСИ Б., адресирано до А. и М. С. и удостоверение с изх. №45595 от 31.07.2012 г. на ЧСИ Б. по изп.д.№147/2009 г. е прието за установено, че владението на процесните недвижими имоти не е било предадено на купувача М. Я. М., както и че имотите се владеят от С..
За неоснователен е приет предявеният от И. И. иск за прогласяване нищожността на договора за учредяване на ипотека от 23.04.2007 г.
Взето е предвид, че с влязлото в сила съдебно решение от 25.05.2018 г., постановено по гр.д. №12025/2016 г. от СГС договорът от 24.10.2002 г. за покупко-продажба, представляващ придобивното основание на А. С. и съпругата му М. С., е прогласен за нищожен като привиден и е признато, че действителният купувач на имота е И. П. И., но е прието, че това съдебно решение обвързва само страните по гр.д.№12025/2016 г. – И. П. И., А. и М. С., както и техните правоприемници при настъпило правоприемство в хода на делото и след това. Взето е предвид също така, че „Алфа Банк“ АД с правоприемник „Юробанк България“ АД не е била конституирана и не е участвала в производството по иска за нищожност, поради което в отношенията ѝ с ипотекарните длъжници С. именно те са собственици на ипотекираните имоти, тъй като банката не е обвързана от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, постановено по гр.д.№12025/2016 г.
Изложени са съображения, че силата на пресъдено нещо има субективни предели (чл. 298, ал. 1 – ал. 3 ГПК), очертаващи кръга на лицата, които не могат да оспорват, че съдебно потвърденото право съществува, нито да твърдят, че съдебно отреченото право съществува, а са длъжни да съобразят своето поведение с установеното от съда правно положение, но този кръг от лица не е неограничен и СПН не важи спрямо всички, доколкото само страните са имали възможност да въздействат със своите процесуални усилия върху съдържанието на решението. Посочено е, че всички лица, които не са имали качеството страна по делото (независимо какъв вид) са трети лица, с изключение на наследниците и правоприемниците на страните, както и по исковете за гражданско състояние, и затова не са обвързани от СПН.
Изложени са също така и съображения, че на кредитора са непротивопоставими решения по дела, започнати от или срещу длъжника относно имот след учредяване на ипотеката, поради това, че кредиторът не е обвързан от СПН, с която е установено, че правото не принадлежи на длъжника. Взето е предвид, че съгласно чл. 167, ал. 3 ЗЗД ипотечното право е производно от правото на собственост, поради което е прието, че кредиторът ще бъде обвързан от решението за прогласяване на нищожността на разпоредителната сделка, от която длъжникът черпи правото си на собственост, ако ипотеката е била учредена по време на висящото исково производство или след като страните по него вече са били обвързани от силата на пресъдено нещо на постановеното по спора решение. Но ако учредяването на ипотеката е предшествало предявяването на иска за прогласяване нищожността на разпоредителната сделка, от която длъжникът черпи правото си на собственост, според въззивния съд кредиторът няма да бъде обвързан от силата на пресъдено нещо на постановеното по спора решение.
Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, вкл. посочената в обжалваното решение. Както ВКС приема в своята практика, адресати на силата на присъдено нещо са насрещните страни в исковото производство и именно те са обвързани от нейното действие. По силата на чл. 298, ал. 2 ГПК силата на присъдено нещо се разпростира и върху наследниците на страните, както и върху техните право приемници, независимо от това дали са общи или частни такива. От двете разпоредби е видно, че за да се считат обвързани от силата на присъдено нещо правоприемниците по чл. 298, ал. 2 ГПК правоприемството следва да е настъпило след като съдебното решение вече е било влязло в сила и е обвързало техния праводател. Постановеното съдебно решение няма сила на присъдено нещо по отношение на трети лица, които не са участвали в производството, по което то е постановено. Изключение от това правило е установено с разпоредбата на чл. 226, ал. 3 ГПК, при която правоприемството настъпва в хода на висящо съдебно производство, при което участващата в него страна става процесуален субституент на своя правоприемник. В този смисъл решение №114 от 17.09.2018 г по гр.д.№ 1950/2018 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 98 от 27.04.2017 г. по гр.д.№ 60379/2016 г. на IV г.о. на ВКС, според което банката не е обвързана от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, с което е прогласена нищожността на придобивната сделка, легитимираща ипотекарния длъжник като собственик на ипотекирания имот, тъй като съдебното решение обвързва само страните по делото, както и техните правоприемници в хода на производството по делото и след това. И ако банката не е била конституирана и не е участвала в производството по иска за нищожност, следва да се приеме в отношенията й с ипотекарния длъжник, че той е бил собственик на ипотекирания имот.
В обжалваното решение е прието, че субективните права на ипотекарния кредитор са охранени и от защитно-противопоставимото действие на вписването на исковата молба, с която се предявява искът за прогласяване нищожността на сделка поради нейната привидност, като в случая ипотечното право на банката се запазва по силата на специалната норма на чл. 17, ал. 2 ЗЗД, тъй като учредяването на ипотеката на 23.04.2007 г. значително предхожда по време (с около 9 години) вписването на постъпилата на 03.10.2016 г. в съда искова молба за разкриване на привидността на договора за покупко-продажба на имотите, върху които е била учредена ипотеката. И доколкото добросъвестността на ипотекарния кредитор не е оспорена от ищеца и не са навеждани твърдения и ангажирани доказателства в тази насока и с оглед обстоятелството, че в полза на банката са вписани възбрани върху имотите още на 31.03.2009 г. (преди подаване на исковата молба, по която е образувано настоящето производство), е прието, че е налице и предвиденото в чл. 17, ал. 3 ЗЗД изключение и установената по съдебен ред симулативност на договора от 24.10.2002 г. е непротивопоставима на ответната банка и не засяга придобитите от нея ипотечни права по договора за учредяване на ипотека.
Тези съображения изцяло съответстват на трайно установената практика на ВКС, вкл. посочената по-горе.
Така постановеното въззивно решение не противоречи на посочените в изложението решения на тричленни състави на ГК на ВКС.
Действително трайно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че нищожният договор не поражда изобщо правните последици, целени от страните, вкл. и договорът, който е нищожен като привиден, в какъвто смисъл е и соченото от касатора решение № 34 от 23.03.2015 г., постановено по гр.д.№7201/2013 г. на III г.о. на ВКС. Приема се също така, че при персоналната симулация правото принадлежи на лицето, което се счита за приобретател според разкритото симулирано съгласие. В настоящия случай обаче това разрешение може да намери приложение само в отношенията между страните по привидната сделка, но не и по отношение на третите добросъвестни лица (М. Я. М., В. Г. М. и „Юробанк България“ АД), които са придобили права преди вписване на исковата молба за разкриване на симулацията и не са били конституирани като страни в производството по гр.д.№12025/2016 г. на СГС. В този смисъл са и изводите на въззивния съд, който е взел предвид обстоятелството, че сключеният на 24.10.2002г. договор за покупко-продажба е прогласен за нищожен като привиден и на основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД е признато за установено по отношение на ответниците С., че действителният купувач на имотите по договора за покупко-продажба е И. П. И., като в съответствие със соченото решение № 34 от 23.03.2015 г., постановено по гр.д.№7201/2013 г. на III г.о. на ВКС е прието, че в отношенията между сключилите договора от 24.10.2002 г. лица именно И. П. И. се легитимира като собственик на имота.
Непротиворечиво също така в практиката си ВКС приема, че договорът за ипотека, учредена от лице, което не е титуляр на правото на собственост върху ипотекирания имот, е нищожен поради противоречие със закона, в какъвто смисъл е и соченото в изложението решение № 114 от 21.04.2016г. по гр.д.№ 4370/2015г. на IV г.о. на ВКС. В настоящия случай обаче приложение намира специалното правило на чл. 17, ал. 3 ЗЗД, според което порокът е непротивопоставим на ипотекарния кредитор, както и на лицето, придобило правото на собственост въз основа на надлежно проведена публична продан в хипотеза, при която ипотеката е учредена преди вписване на исковата молба за прогласяване недействителността на договора като привиден, в какъвто смисъл е и трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 17, ал. 3 ЗЗД, вкл. посочената по-горе.
Поради това не може да бъде споделена тезата на касатора, че правилото на чл. 167, ал. 3 ЗЗД следва да намери приложение в настоящия случай в смисъла, изразен в соченото в изложението решение №34 от 23.03.2015г. по гр.д.№7201/2013 г. на III г.о. на ВКС, тъй като разгледаната в това решение хипотеза е съвършено различна от настоящата и по приложението на чл. 17, ал. 3 ЗЗД тричленният състав на III г.о. на ВКС в това решение не се е произнасял.
Поставеният от касатора въпрос дали има правно основание лице, придобило собствеността вследствие на прикрита сделка да сключи договор за учредяване на ипотека на имота с трето лице следователно не съответства на данните по настоящето дело, доколкото основният въпрос по делото касае правата на третите лица, придобили собствеността преди предявяването на иска за разкриване на симулацията, както и правата на ипотекарния кредитор в хипотеза, при която договорът за учредяване на ипотеката е сключен преди предявяването на този иск, респ. преди вписването на исковата молба. А по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС.
Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение противоречи на соченото в изложението решение №33 от 02.03.2011 г. по т.д.№417/2010г. на ТК на ВКС, според което при иск по чл.108 ЗС ищецът следва да докаже правото си на собственост и факта, че ответника владее или държи имота към датата на предявяване на иска. В съответствие с това решение на състав на ТК на ВКС въззивният съд е изложил съображенията си, въз основа на които приема релевантните за спора факти, а именно принадлежността на правото на собственост към патримониума на главно встъпилите лица и упражняваното от ответника владение, за доказани. Поставянето на този въпрос по естеството си изразява поддържаната от касатора защитна теза в процеса, която обаче не е била споделена от въззивния съд и в този смисъл представлява оплакване за неправилност на изводите на съда, което обаче представлява касационно оплакване за неправилност по смисъла на чл. 281 ГПК и не би могло да обуслови наличие на основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.
Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно. По реда на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК въззивното решение може да бъде допуснато до касационно обжалване само ако неговата неправилност е видна от самия прочит на този съдебен акт, каквато хипотеза в случая не е налице. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е приложил отменен закон, нито закон, който да е неприложим към спорното правоотношение, съобразил е практиката на ВКС по приложението на относимите към спора разпоредби на ГПК и ЗЗД, съобразявайки при това правилата на формалната житейска логика, като освен това няма спор, че при постановяване на решението въззивният съд е взел предвид и преценил правното значение и последици на всички установени по делото и относими към спора факти и обстоятелства.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 10268, постановено на 24.03.2021 г. от Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав по в.гр.д.№ 3625/2019 г.
ОСЪЖДА И. П. И., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на „Юробанк България“ АД (правоприемник на „Алфа Банк“ АД) сумата 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението е окончателно.
Председател:

Членове: