О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 137 гр. София, 05.04.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети февруари, две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА като изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 3966/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. О. Б., [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Г., срещу въззивно решение № 556/2021г. по гр.д. № 155/2021 г. на Софийски апелативен съд. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на въззивното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на правните си изводи да обсъди свидетелските показания в тяхната съвкупност, да ги съпостави с останалите доказателства по делото и релевираните от страните доводи като изложи мотиви кои факти приема за установени от гласните доказателства. Неизпълнението на това задължение представлява ли съществено процесуално нарушение; 2.Подлежат ли на доказване обстоятелствата, за които по делото са представени, приети и неоспорени от насрещната страна частни документи. Длъжен ли е съдът при постановяване на решението да вземе предвид фактите, които се установяват от тези частни документи; 3.Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за изхода на спора факти; 4.За допустимостта на гласните доказателства при доказване трансформацията на лични средства при иск по чл.23 СК. По поставените въпроси се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посочени от касатора решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Ответникът по касационната жалба С. С. М.,гр.С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат Д., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество -за неоснователност на жалбата. Претендира разноски в касационна инстанция. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С въззивното решение е отменено решение от 03.08.2020г. по гр.д. № 12915/2018 г. на Софийски градски съд. Постановено е друго, с което са отхвърлени предявените от Р. Б. срещу С. М. искове с правно основание чл. 23, ал. 1 СК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК да се признае за установено, че Б. е изключителен собственик на недвижим имот: апартамент в [населено място], находящ се в[жк], [жилищен адрес] вход Б, етаж 3, ап.23, с площ 75.31 кв.м., придобит с нотариален акт за продажба на недвижим имот № 134/2000 г., и с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението върху същия имот. Въззивният съд е приел, че с нотариален акт № 134/2000г. процесният апартамент е придобит на името на ищеца Б. с договор за покупко-продажба от 29.09.2000г. Видно от нотариалния акт, продажната цена на имота в размер на 25 700 лева е заплатена на продавачите преди подписване на договора от бащата на ищеца – О. Б.. Видно от нот.акт №90/01.06.2000 г., последният продал собственото си вилно място, съставляващо парцел V- *** кв. 4 по плана на [населено място], вилна зона К., за сумата 20 000 лева. Въззивният съд е посочил събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства, възпроизвел ги е, без обаче да ги обсъди. В обобщение е приел, че показанията на всички свидетели следва да се ценят през призмата на чл. 172 ГПК – с оглед възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото, като остава напълно неясно защо първоинстанционният съд е решил да кредитира показанията на свидетелите на ищеца, а не на ответника. Не може да се сподели виждането, че едните имали непосредствени впечатления от процесната сделка по закупуването на апартамента, а другите нямали. Първоинстанционният съд частично мотивирал решението си на недопустими доказателствени средства, тъй като е кредитирал показанията на ищцовите свидетели за сделка /договор за заем/ за сума над 5000 лева, сключена между О. Б. и Б. С.. Показанията на свидетелите са разноречиви, и са в посока на това, че пари за закупуването на процесния апартамент са давали близки и роднини, както на ищеца, така и на ответницата, без да са налице документи за това. За необоснован е приет изводът на първоинстанционния съд, че заплатената от бащата на ищеца цена на процесния апартамент е с дарствено намерение за ищеца, а не за семейството. Изложени са мотиви, че договорът е сключен само с участието на ищеца, но не и при участието на ответницата и вписваните в нотариалния акт договорки относно цената и от кого са предоставени средствата, не биха могли да се противопоставят на лицата, които не са участвали в сделката. В тази част нотариалният акт няма характер на официален удостоверителен документ с обвързваща за съда материална доказателствена сила относно самия факт на плащането, както и кой е дал парите. Той свидетелства по обвързващ начин единствено за направените пред нотариуса изявления от участниците в нотариалното производство за извършено преди подписване на договора плащане, съгласно чл.179, ал.1 ГПК, като в частта относно така подписаните от тях изявления нотариалният акт е с характер на частен свидетелстващ документ. Вписаното в тази част не обвързва ответницата. Освен това покупната цена /25 700 лв./ е близка до данъчната оценка на апартамента /25 690 лв./ и не съответства на пазарните цени за този тип имоти в съответния район на [населено място] към 2000 г., което прави твърде вероятно реалната цена по продажбата на апартамента да е различна от тази, която е посочена в нотариалния акт, макар и за това преки доказателства по делото да няма. Ищецът не е провел пълно и главно доказване по смисъла на чл. 154, ал. 1 ГПК, че средствата за покупката са изцяло на баща му, както и че е с дарствено намерение само за него, а не и за семейството му. Освен това свидетелските показания, в допустимата им част съгласно ограниченията в чл. 164, ал. 1 ГПК, сочат, че пари за апартамента са давали близки и роднини както на ищеца, така и на ответницата. Принос в придобиването на вещта имат и двамата съпрузи и не е доказана трансформация на лични средства по реда на чл. 23, ал. 1 СК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК. Ето защо е неоснователен и искът по чл. 108 ЗС. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, тъй като са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са налице допълнителни основания от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Въпросът следва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В конкретния случай касационно обжалване следва да се допусне за проверка съответствието с практиката на ВКС на даденото разрешение на релевантните процесуалноправни въпроси /обобщени и уточнени от настоящия състав съгласно приетото в т. 1 ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС/ относно дейността на въззивната инстанция и задължението ѝ да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, да обсъди защитните тези на страните, при преценката на свидетелските показания да установи налице ли е противоречие, както и основания за това да бъдат кредитирани някои от тях при съпоставка с останалите доказателства по делото. По тези въпроси следва да се прецени съответствието с константната практика на ВКС, обективирана и в посочените от касатора решения : №176/2011г. по гр.д.№759/2010г., ІІг.о.,№65/2014г. по т.д.№1656/2013г., ІІт.о., №210/2016г. по гр.д.№ 861/2016г., ІV г.о. , №62/2018г. по гр.д.№1840/2017г., Іг.о., и др. По останалите поставени въпроси, касаещи съществото на спора и съдържащи касационни оплаквания, касационната инстанция ще се произнесе в решението. С оглед горното следва да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. На касатора следва да се укаже необходимостта да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 260 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 556/2021г. гр.д. № 155/2021 г. на Софийски апелативен съд. УКАЗВА на Р. О. Б. да внесе в едноседмичен срок от съобщението държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 260 лева и да представи документ. В противен случай производството по делото ще бъде прекратено. След изтичане на дадения срок делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание или за прекратяване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: