Р Е Ш Е Н И Е № 318 Гр. София, 30 септември 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора М. Михайлова като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 940/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 2 и сл. от НПК. Образувано е по касационна жалба на служебния защитник на подс. А. В. Д. против въззивна присъда № 11/21. 05. 2015 год., постановена по в. н. о. х. д. № 181/2015 год. по описа на Окръжен съд – гр.Шумен. В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на постановения съдебен акт. Твърди се, че не е извършено пълно и всестранно изследване на събраните по делото доказателства и не са обсъдени противоречията между тях. Поддържа се, че избирателно са възприети само онези, които подкрепят обвинението и са игнорирани доказателствата, оневиняващи подсъдимия. Изразено е несъгласие с изводите на съда за съставомерност на деянието по чл. 170, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, като защитникът счита, че същото е следвало да бъде квалифицирано по чл. 170, ал. 4 от НК, за което престъпление е изтекла абсолютната давност. С оглед тези съображения е направено искане за отмяна на въззивната присъда. В съдебно заседание служебният защитник поддържа жалбата по изложените в нея съображения, като акцентира върху доводите за неправилно приложение на материалния закон. Счита, че деянието е несъставомерно, тъй като не е установено кое от лицата, влезли в дома на пострадалата, е упражнило насилие – подсъдимият или осъденият Х. К.. Счита, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като по един и същ въпрос са налице два акта на въззивната инстанция. Пледира въззивната присъда да бъде отменена. Подс. А. Д. не изразява лично становище относно законосъобразността на въззивния съдебен акт. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна и пледира присъдата на Шуменския окръжен съд да бъде потвърдена. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 19/12. 06. 2013 год. по н. о. х. д. № 224/2012 год. Районният съд – Велики Преслав е признал подс. А. В. Д. за невиновен в това на 13. 10. 2010 год. в [населено място], в съучастие като съизвършител с Х. Г. К. да е влязъл нощем в чуждо жилище, находящо се на [улица] – собственост на Т. А. С., като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 170, ал. 2 вр. ал. 1 от НК. С решение № 96/02. 10. 2013 год. по в. н. о. х. д. № 336/2013 год. Шуменският окръжен съд е отменил присъдата и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Образуваното след връщането на делото н. о. х. д. № 424/2013 год. по описа на Районен съд – Велики Преслав е приключило с присъда № 25/16. 06. 2014 год., с която подс. Д. отново е бил оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 170, ал. 2 вр. ал. 1 от НК. С въззивна присъда № 25/24. 11. 2014 год., постановена по в. н. о. х. д. № 316/2014 год. Окръжният съд – гр.Шумен е отменил присъда 19/12. 06. 2013 год. по н. о. х. д. № 224/2012 год. Районният съд – Велики Преслав и е признал подс. Д. за виновен в извършването на престъпление по чл. 170, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, като го е осъдил на шест месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип. Със същата присъда на основание чл. 68 от НК е приведено в изпълнение и наказанието от три месеца лишаване от свобода, наложено с присъда по н. о. х. д. № 947/2009 год. Въззивната присъда е била проверена по касационен ред и с решение № 114/26. 03. 2014 год. по к. н. д. № 7/2015 год. на второ наказателно отделение ВКС е отменил съдебния акт и е върнал делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. С присъда № 11/21. 05. 2015 год. по в. н. о. х. д. № 181/2015 год., Шуменският окръжен съд е отменил изцяло присъда № 25/16. 06. 2014 год. по н. о. х. д. № 424/2013 год. по описа на Районен съд – Велики Преслав, като е признал подс. А. В. Д. за виновен в това на 13. 10. 2010 год. в [населено място], в съучастие като съизвършител с Х. Г. К. да е влязъл нощем в чуждо жилище, находящо се на [улица] – собственост на Т. А. С., като употребил за това сила и деянието е извършено нощем и от две лица, поради което и на основание чл. 170, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 58 а, ал. 4 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на пет месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяването му в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 68, ал. 1 от НК окръжният съд е привел в изпълнение и наказанието в размер на три месеца лишаване от свобода, наложено с присъда по н. о. х. д. № 947/2009 год. на Шуменски районен съд, като е определил първоначален строг режим на изтърпяването му в затворническо общежитие от закрит тип. Касационната жалба против така постановения съдебен акт е неоснователна. Преди всичко следва да бъдат разгледани доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, доколкото от основателността им зависи обсъждането на аргументите на защитата за неправилно приложение на материалния закон. Не могат да бъдат споделени съображенията, отнасящи се до аналитичната дейност на въззивната инстанция, тъй като те не отчитат реда, по който се е развило първоинстанционното производство, а той от своя страна е дал отражение и върху дейността на окръжния съд. Подсъдимият е признал всички факти, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и е поискал делото да бъде разгледано по реда на чл. 371, т. 2 и сл. от НПК, а съдът е приел, че са налице предпоставките за провеждане на съкратено съдебно следствие, тъй като признанието е подкрепено от доказателствата, събрани в хода на досъдебното производство. От своя страна въззивната инстанция е подложила на проверка тази констатация и след като сама е достигнала до извод, че са налице законоустановените предпоставки за разглеждане на делото по реда на Глава двадесет и седма от НПК, е постановила обжалвания съдебен акт. В тази насока са били съобразени обясненията на другия извършител Х. К. и взаимно допълващите се показания на свидетелите-очевидци и участници в конфликта Т. С., С. Г., Х. Х., П. П., С. Ж. и Х. К., както и заявеното от полицейските служители Ж. Ж. и Д. Д., за които гласни доказателства е прието, че в съвкупност потвърждават направеното от подсъдимия признание в отделните негови части. С основание инстанциите по фактите са приели, че признатото от Д. обстоятелство, че двамата с К. се придвижили до дома на свид. С. с намерение да се разправят със свидетелите Х. и П., се подкрепя от обясненията на осъдения К. и показанията на свид. К.; това, касаещо неуспешен опит да се прехвърлят през оградата – от заявеното от свид. Ж.; изблъскването на свид. С. и събарянето и върху дървата под навеса – от твърденията на последната; проникването в жилищната част на имота – от показанията на свидетелите С., П., Г. и Х., а упражнената спрямо свид. С. физическа принуда при влизане в кухнята – от заявеното от самата нея. Долустоящите инстанции са интерпретирали посочените доказателствени източници съобразно действителния им смисъл и съдържание и законосъобразно са приели, че досежно тези факти свидетелските показания са еднопосочни и непротиворечиви, като всеки от очевидците е възпроизвел само онази част от инцидента, в която е участвал лично и която е възприел непосредствено, като същевременно като контролно доказателство са послужили показанията на свидетелите Д. и Ж., пред които участниците в конфликта са разказали за случилото се. Следва да се подчертае, че съгласно ТР № 1/2009 год. на ОСНК разпоредбата на чл. 372, ал. 4 от НПК не изисква всички доказателства, събрани и проверени в хода на досъдебното производство, да подкрепят самопризнанието. Необходимо е единствено те да са достатъчни за установяване по несъмнен начин на признатите от подсъдимия съставомерни факти, а в настоящия случай, както е посочено и от районния, и от окръжния съд, свидетелските показания удовлетворяват това изискване като обем и качество на съдържащата се в тях информация. От друга страна, за законосъобразното протичане на диференцираната процедура по Глава двадесет и седма е ирелевантно наличието на противоречия в доказателствата и доказателствените средства касателно несъставомерни обстоятелства, макар последните да са описани в обстоятелствената част на обвинителния акт. С оглед това принципно положение и предвид факта, че престъплението по чл. 170, ал. 1 от НК е довършено с проникване във вътрешността на имота, несъответствията в гласните доказателства, свързани с действията на подсъдимия и свидетелите след избутването на свид. С. от вратата на стаята и след влизането на Д. и К. в жилището на пострадалата не могат да доведат до отмяна на въззивната присъда. Във връзка със съдържанието на мотивите към въззивната присъда и доводите в жалбата, че не са обсъдени доказателствата, оневиняващи подсъдимия, следва да се отбележи, че съгласно чл. 373, ал. 3 от НПК в случаите по чл. 372, ал. 4 от НПК, какъвто е и настоящият казус, съдът в мотивите приема за установени обстоятелствата, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се позовава на направеното самопризнание и на доказателствата, събрани в хода на досъдебното производство, които го подкрепят. Предвид цитираната разпоредба и след като е направил законосъобразен извод, че самопризнанието се подкрепя убедително от събрани по надлежния ред гласни доказателства, съдът не е бил длъжен изрично да обсъжда дали и доколко съществуват такива, които не са в унисон с признанието на подсъдимия. Неоснователно се поддържа от защитата, че е допуснато съществено нарушение на принципа non bis in idem, тъй като по отношение на подсъдимия са налице два акта на въззивната инстанция, касаещи едни и същи фактически обстоятелства. Нарушение на забраната за неколкократно преследване и наказване за едно и също деяние, намерила израз в разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК, ще е налице само ако по отношение на един и същ обвиняем или подсъдим съществува повече от едно наказателно производство с идентични факти, независимо от правната им квалификация. Проследяването на процесуалното развитие на делото, направено по-горе, както и внимателният прочит на материалите по същото води до извод, че първата въззивна присъда – тази с № 25/24. 11. 2014 год., постановена по в. н. о. х. д. № 316/2014 год., е била отменена от ВКС с решение № 114/26. 03. 2014 год. по к. н. д. № 7/2015 год. на второ наказателно отделение, след което делото е върнато за ново разглеждане на Окръжен съд – гр.Шумен. Фактът, че след връщането му делото е образувано под нов номер, не води до висящност на повече от едно наказателно производство. Налице е едно-единствено такова – това, образувано по внесен обвинителен акт по ДП № 28/2012 год., пр. пр. № 70/2012 год. на Районна прокуратура – гр.Велики Преслав. Несъстоятелни са и възраженията в касационната жалба, касаещи приложението на материалния закон. С отмяната на първоинстанционната оправдателна присъда и с признаването на подс. Д. за виновен въз основа на същите фактически положения въззивният съдебен състав е коригирал незаконосъобразните правни изводи на първостепенния съд, че деянието не осъществява състава на престъпление по чл. 170, ал. 2 вр. ал. 1 от НК. В съответствие със закона и доказателствата по делото е прието от Шуменския окръжен съд, че признатите от подсъдимия факти, съдържащи се в обстоятелствената част на обвинителния акт, очертават обективна и субективна съставомерност на деянието на А. Д. именно по чл. 170, ал. 2 вр. ал. 1 от НК. Изблъскването на свид. Т. С. и събарянето и върху дървата за огрев под навеса правилно са оценени като употреба на сила по смисъла на цитираната разпоредба. Въззивният съд е съобразил, че физическото насилие е предшествало проникването в имота на пострадалата и е послужило като средство, начин за осигуряване на безпрепятствен достъп не само до двора на къщата, но и до вътрешността на жилищните помещения, при влизане в които отново е употребена сила – намиращата се в непосредствена близост до вратата свид. С. Г. била хваната за раменете от Х. К. и била изтласкана към другия край на стаята. Именно обстоятелството, че Д. и К. не са ограничили действията си единствено до дворната част на имота, а са преминали под навеса и са проникнали в кухнята, намираща се на първия етаж на къщата, е дало основание на контролираната инстанция да приеме, че е осъществено изпълнителното деяние на престъплението по чл. 170, ал. 1 от НК, а фактът, че това е станало след полунощ на 13. 10. 2010 год. е поставен в основата на законосъобразен извод относно наличието на квалифициращото обстоятелство по чл. 170, ал. 2 от НК. Неоснователно се поддържа от защитата, че деянието е несъставомерно, тъй като не е установено по делото именно подсъдимият да е упражнил сила спрямо свидетелките С. и Г.. Престъплението по чл. 170, ал. 1 от НК е двуактно. В коментираната хипотеза, свързана с използване на физическо насилие, първият акт от изпълнителното деяние се изразява в употребата на сила, която предшества или съпътства проникването в имота и представлява метод, средство, начин за преодоляване на несъгласието на собственика или обитателя на жилището да допусне извършителя във вътрешността му, а вторият акт е самото влизане в жилищните помещения. Това обстоятелство предопределя и особеностите на престъплението, когато същото е извършено от няколко лица в съучастие. В правната доктрина и в съдебната практика еднозначно е прието, че за да е налице съучастие под формата на съизвършителство не е необходимо всеки от съизвършителите да участва непосредствено в принудата и в проникването в жилището. Достатъчно е всеки от тях да осъществи поне един от двата акта при наличие на съзнание, че действат заедно за постигане на резултата от общата им дейност, какъвто е и настоящият случай. Не могат да бъдат споделени и доводите, че извършеното от подс. Д. съставлява престъпление по чл. 170, ал. 4 от НК. Подобно възражение е било поддържано пред въззивния съд и е получило законосъобразен отговор на л. 21 от в. н. о. х. д. № 181/2015 год. За да бъде осъществен съставът на престъплението по чл. 170, ал. 4 от НК, е ирелевантно по какъв начин деецът е получил достъп до вътрешността на имота – това може да е станало по начин, различен от изчерпателно посочените в чл. 170, ал. 1 от НК (например влизане през отворена или незаключена врата) или дори да е резултат от покана на собственика или обитателя на жилището. Същественото е, че изначално или от един момент нататък присъствието на дееца в имота е нежелано и към извършителя е отправена изрична и недвусмислена покана да напусне, която той отказва да изпълни. Когато обаче проникването в жилищните помещения е предшествано или съпътствано от употреба на сила, какъвто е и коментираният казус, или е осъществено по един от останалите начини, визирани в ал. 1, деянието не може да бъде квалифицирано по по-леко наказуемия състав по ал. 4. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 4 от НПК и въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 11/21. 05. 2015 год., постановена по в. н. о. х. д. № 181/2015 год. по описа на Окръжен съд – гр.Шумен. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.