Р Е Ш Е Н И Е №447 гр.София, 30.12.2010 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в съдебно заседание на дванадесети октомври две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА със секретар Зоя Якимова изслуша докладваното от председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ гражданско дело под № 333/2010 година Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 679 от 25.06.2010 год. по гр.дело № 333/2010 год. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение от 30.11.2009 год. по гр.дело № 2184/2004 год. на Софийския градски съд, ІІ-в гражданско отделение, с което е оставено в сила решението от 18.03.2004 год. по гр.дело № 8942/2003 год. на Софийския районен съд, 40-ти състав за отхвърляне на предявения от Н. В. Н., И. В. Г., В. Н. В. и Е. Н. В. иск срещу С. община за признаване за установено правото на собственовст върху недвижим имот с площ 3.300 дка, при граници: ул.”И. ш.”, имот пл.№ 464, улица и имот пл.№ 506, съставляващ част от УПИ ІХ от кв.1 съгласно ЧИЗРП на местността НПЗ”К.І част”, одобрен със заповед № РД-09-50-278 от 17.05.1999 год. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Според въззивния съд, неизплащането на обезщетение при извършено отчуждаване по реда на чл.39 ЗПИНМ-отм. /в ред. преди изменението с в-к „И.”, бр.54 от 1956 год./, не е равнозначно на отнемане на имота без законово основание или на отчуждаване не по установения ред по смисъла на чл.2, ал.2 З.. Този извод противоречи на разрешението, дадено с решение № 1295 от 18.11.2008 год. по гр.дело № 4496/2007 год. на ВКС, ІV г.о., решение № 203 от 30.06.2009 год. по гр.дело № 1261/2008 год. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 217 от 23.03.2007 год. по гр.дело № 3163/2005 год. на ВКС, І г.о. по приложението на чл.39, ал.1 ЗПИНМ /в редакцията до 16.07.1956 год./ и на чл.74а ЗПИНМ/отм./, който урежда приложението на новия текст на чл.39, ал.1 ЗПИНМ/отм./ с прямо заварени улични регулации в зависимост от осъществяване на новите предпоставки – след заплащане на дължимото обезщетение. В жалбата се поддържат оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или уважаване на предявения иск. Преди да се произнесе по основателността на касационната жалба, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил отхвърлителното решение на първата инстанция, като е приел, че процесният имот, който е част от имот, собственост на наследодателя на касаторите, е бил отчужден за нуждите на М. със заповед № 427/1952 год., като оценката му е влязла в сила. Прието е, че съгласно чл.39 ЗПИНМ/преди измен.[населено място]., бр.54 от 1956 год./, действал към момента на отчуждаването, с отреждане на имот за дадено мероприятие по уличнорегулационния план, този имот се счита отчужден по силата на самата регулация. Според въззивния съд, обстоятелството дали наследодателят на касаторите е получил определеното обезщетение е ирелевантно, тъй като съгласно чл.55м ЗПИНМ/отм./ недвижимите имоти, отредени досега за държавно, обществено, групово и кооперативно жилищно строителство се считат за отчуждени, а ако собствениците не са обезщетени, те се обезщетяват съгласно този раздел. Прието е, че в случая е приложим ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, З. и ЗС, а не чл.2, ал.2 З. и след като е налице влязло в сила решение за потвърждаване на отказа на кмета на С. община да отмени отчуждаването, не бил настъпил реституционния ефект по приложимия според въззивния съд закон. Въззивният съд е приел, че неизплащането на обезщетение не е равнозначно на отнемане на имот без законово основание или отчуждаване не по установения ред от държавата, общините и от народните съвети, както с оглед разпоредбата на чл.55м ЗПИНМ/отм./, така и предвид възможността на отчуждения собственик да се снабди с изпълнителен лист на основание чл.81 ППИНМ/отм./. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че обжалваното решение е необосновано и противоречи на материалния закон. Въззивният съд е приел, че е налице влязла в сила оценка на отчуждения имот, без да е конкретизирал дали тази оценка се отнася за целия имот ПИ 4895, за частта от същия имот с площ от 2700 кв.м. или пък за частта с площ от 3400 кв.м. Прието е било, че първоначално имот пл.№ 4895 е бил оценен по 1,60 лева на кв.м. или 5950 кв.м. за 9 520 лева; впоследствие оценката била коригирана на 0,40 лева на кв.м. или е възлизала на 2 380 лева, а съгласно протокола от 14.04.1959 год. на комисията по чл.67 от ППИНМ по рег.преписка № 231/1952 год., за придаващото се по регулация към М. място сметките щели да се уредят за 2700 кв.м. по 0,40 лева, което се равнява на 1 080 лева. От мотивите на решението не става ясно дали останалата реална част от имот пл.№ 4895 е оценявана и дали за нея е било изплатено обезщетение. В същото време, при обсъждане заключението на вещото лице В. Т. Г. пред първата инстанция /л.л.33-36 от гр.дело № 8942/2003 год. на СРС, 40-ти с-в/, въззивният съд е възпроизвел и констатацията на експерта, че в списъка на изплатените имоти в м.”К." по рег.преп.№ 213/1952 год. няма данни за изплатен имот на В. Г. /наследодател на ищците-касатори/. На гърба на списък № 9, касаещ собствениците на отчуждени имоти /л.82 от делото пред СРС/, в който под пореден № 17 фигурира В. Г., е отпечатано ксерокопие от „Н." № 37854 от 19.12.1957 год. на Б. 1/101 до Д.”В.Л.”, в което е записано, че сумите следва да се изплатят, след като се получи повторно нареждане от началника на поделение 35150. От т.2 на заключението на тройната техническа експертиза на вещите лица П. С. А., В. Т. Г. и Д. В. П. /л.86-88 от въззивното дело/ е прието, че няма данни за получено повторно разпореждане на началника на военното поделение за изплащане на сумите за обезщетяване. В същото заключение, вещите лица са цитирали допълнителната сметка от 11.07.1959 год. по рег.преп.№ 213/1952 год. за имот пл.№ 4895 /л.18 от делото в СРС/, съгласно която /според експертите/ би следвало да се смята, че предходният протокол е отпаднал и е направена нова сметка за 2700 кв.м. х 0,40 лева = 1 080 лева. Въззивният съд не е посочил дали възприема и извода на експертите, че е налице частично отчуждаване на процесния имот, поради което не би могло да се приеме, че установените с решението фактически положения съответстват на събраните по делото доказателства. Независимо от това, решението е постановено и в противоречие с материалния закон. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира за правилна практиката, илюстрирана с представените с изложението на основанията за допускане на касационно обжалване решения по приложението на чл.39, ал.1 ЗПИНМ /в редакцията до 16.07.1956 год./ и на чл.74а ЗПИНМ/отм./, който урежда приложението на новия текст на чл.39, ал.1 ЗПИНМ/отм./ спрямо заварени улични регулации в зависимост от осъществяването на новите предпоставки. Общото между решение № 1295 от 18.11.2008 год. по гр.дело № 4496/2007 год. на ІV г.о.; решение № 203 от 30.06.2009 год. по гр.дело № 1261/2008 год. на ІІ г.о. и решение № 217 от 23.03.2007 год. по гр.дело № 3163/2005 год. на І г.о. отчуждителното действие на уличнорегулационния план зависи от превеждането на обезщетение, освен в случаите, когато имота е бил зает. След допускане на решението до касационно обжалване е постановено и решение № 459 от 02.07.2010 год. по гр.дело № 754/2009 год. на ВКС, І г.о., с което в производство по чл.290 ГПК отново е прието, че с нормата на чл.74а ЗПИНМ /ДВ, бр.54 от 06.07.1956 год./ е изяснено, че ако до влизане в сила на изменението от 1956 год., имотите не са завзети по установения ред и за тях не е изплатено обезщетение, ще се прилага новата редакция на чл.39, ал.1 ЗПИНМ. Следователно, приложение ще намира чл.2, ал.2 З., доколкото е налице предпоставка за реституция по чл.4, ал.1 З.-собствениците да не са били обезщетени чрез изплащане на обезщетение в брой или с друг равностоен недвижим имот. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. изцяло споделя разрешението, дадено с цитираните по-горе решения на ВКС, в т.ч. това, постановено в производството по чл.290 ГПК, което по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК съставлява задължителна съдебна практика. Ето защо, изводът на въззивната инстанция, че за случая е приложим ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, З. и ЗС е незаконосъобразен, което съставлява основание за отмяна на обжалваното решение. Предвид извода на въззивния съд, че е настъпил отчуждителния ефект на регулационния план, с обжалваното решение не е обсъждан въпроса дали е налице идентичност между претендираната реална част от бившия имот пл.№ 4895, която част попада в УПИ ІХ от кв.1 по ЧИЗРП на м.”НПЗ”К."-І ч. от 1999 год. и описания в нотариален акт № 45 от 26.02.1937 год. като нива от 3.4 дка в м.”Г.”, независимо от събраните за изясняване на това обстоятелство доказателства. В заключението на тройната техническа експертиза от 26.11.2007 год. /л.л.86-88 от гр.дело № 2184/2004 год. на СГС/ на въпроса е отговорено положително, като е посочено, че „с достатъчна точност може да се каже, че частта по контур АБВГ на скица № 2 /л.90 от същото дело/ съответства на имота по нот.акт № 45/1937 год., която част е предмет на предявения иск”. Задачата на тримата експерти по заключението, прието в заседанието на 30.10.2009 год. обаче не е обхващала и отговор на въпроса дали от тази част може да се обособи самостоятелен имот. Налице е разминаване между отразеното от вещите лица на скица № 2 към заключението от 26.11.2007 год. и на изготвената от тях скица № 3 към заключението от 01.12.2005 год. /л.33 от делото/ относно графичното ситуиране на имота. Необходимо е било на вещите лица да се възложи задача да изготвят комбинирана скица, на която да отразят както местоположението и границите на бившия имот пл.№ 4895 по кадастралния план от 1939 год. и от 1950 год. спрямо ситуацията в извадката от ЧИЗРП на м.”НПЗ”К.”-І ч. от 1999 год., така и да индивидуализират предмета на исковата защита чрез съответно оцветяване и буквено обозначение евентуално възможното обособяване на самостоятелен поземлен имот/имоти/, обект на право на собственост. В обобщение, налице са основанията по чл.293, ал.1, предл.второ, ал.2 и ал.3 ГПК за отмяна на обжалваното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд поради необходимостта от извършване на нови съдопроизводствени действия. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА решението от 30.11.2009 год. по гр.дело № 2184/2004 год. на Софийския градски съд, ІІ-в гражданско отделение. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ ЧЛЕНОВЕ: /п/