Р Е Ш Е Н И Е № 380 Гр. София, 13.11.2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря К. ПАВЛОВА и след становище на прокурора от ВКП А. ГЕБРЕВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 1071/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационна жалба на упълномощеният защитник на подсъдимия Х. Г. А., адв. Б., срещу решение № 60 на Пловдивски апелативен съд, НО, постановено на 04.05.2015 г. по внохд № 355/2014 г. В касационната жалба се релевират всички касационни основания, по чл.348 ал.1 т.1-3 от НПК. Развита е тезата, че подсъдимият е бил поставен в ситуация на неизбежна отбрана, при която е и действал, с оглед грубо агресивното поведение на пострадалия при навлизането в училището, чрез преодоляване на заключената входна врата и поставената пред нея преграда, където са се намирали майката и сестрата на подсъдимия . Навежда се и довод относно наличие на хипотезата на чл.12 ал.3 от НК, с оглед установеното по делото, че пострадалият е проникнал в местодомуването на подсъдимия с взлом, като е упражнил и насилие спрямо него и останалите обитатели . Твърди се неправилен отказ на съда за допускане на трасологична експертиза и превратно оценяване на свидетелските показания по делото относно липсата на взлом при проникването в сградата . Наложеното наказание се оценява като явно несправедливо, с оглед наличният превес на смекчаващи вината обстоятелства. Уваженият граждански иск се оспорва като прекомерно завишен. По делото е постъпила и касационна жалба от частните обвинители и граждански ищци, чрез техният повереник, адв. Е., с касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК . В жалбата се оспорва приетата от съда правна квалификация на деянието, която частните обвинители считат, че е по чл.115 от НК и е налагала изменение на обвинението по реда на чл.287 ал.1 от НПК от прокурора по делото, като съдът неправилно е оставил без уважение искането на частните обвинители, по реда на чл.288 ал.1 т.1 от НПК Алтернативно, правят искане за изменяване на атакуваното решение с увеличаване на размера на наложеното наказание до максимално предвидения в закона, като намират определеното наказание от три години лишаване от свобода за несъответно на изключително високата степен на обществена опасност на деянието и на личността на подсъдимия. В гражданската част на решението се прави искане същото да се измени, като обезщетението за вреди се присъди в рамките на пълните граждански претенции и предявените гражданските искове се уважат в пълен размер за всички граждански ищци. В заключение се иска да се отмени въззивното решение и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, като се измени гражданската му част и се уважат изцяло гражданските претенции. В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подсъдимия, адв. Б., поддържа изцяло жалбата, като акцентира върху липсата на предпоставките на чл.12 ал.2 от НК и поддържа тезата, че е налице хипотеза на неизбежна отбрана по смисъла на чл.12 ал.3 от НК, поради осъщественото проникване в сградата чрез взлом, при което са били застрашени близките на подсъдимия. Отделно от това намира, че е налице и хипотезата на чл.12 ал.4 от НК, с оглед заключението на съдебнопсихиатричните експертизи за подсъдимия, допуснати в съдебно заседание пред окръжния и апелативен съд, относно припокриването на понятията стрес, страх и уплаха. С оглед изложеното, моли за оправдаване на подсъдимия, алтернативно, прави искане за намаляване на размера на наложеното наказание. Определя жалбата на частните обвинители и граждански ищци като неоснователна. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци, адв. Е., пред касационната инстанция поддържа изцяло жалбата на доверителите си. Оспорва доводите на защитата за състоянието на бравата на входната врата на помещението, както и изложените относно психичното състояние на подсъдимия, като намира, че е налице хипотеза на извършено умишлено убийство с нож, което определя квалификацията на деянието по чл.115 от НК. Преценява действията на подсъдимия при извършване на деянието като целенасочени и счита, че същите не обективират състояние на страх и смущение. Наложеното наказание определя като прекомерно занижено и явно несправедливо. Счита, че предявените граждански искове следва бъдат уважени изцяло за справедливо възмездяване на доверителите му. Намира, че жалбата на подсъдимия и неговата защита е неоснователна и следва да се остави без уважение. Частните обвинители и граждански ищци П. К. П. и И. И. П. / син / поддържат заявеното от упълномощеният повереник, като П. настоява за справедливост. Представителят на Върховна касационна прокуратура застъпва становище, че касационните жалби на упълномощеният защитник на подсъдимия и тази на частните обвинители и граждански ищци са неоснователни и счита, че следва да бъдат оставени без уважение. Счита, че съдебните състави, разгледали делото, са направили прецизен доказателствен анализ, въз основа на който са достигнали до верни правни изводи и материалният закон е приложен правилно, като съдът е отговорил изчерпателно на възраженията на защитата за наличието на неизбежна отбрана. Оценява гражданските искове за уважени в справедлив размер . Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и в рамките на законовите си правомощия по чл.347 ал.1 от НПК, намира за установено следното: Въззивното производство по делото, приключило с атакуваното решение, с което е потвърдена присъдата на окръжния съд е второ по ред, след като първата постановена присъда е била отменена с въззивно решение и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на първия съд. При новото разглеждане на делото, същото е приключило с присъда № 53 от 30.06.2014 г., постановена по нохд № 1842/2013 г. по описа на Окръжен съд-гр. Пловдив, с която подсъдимият Х. Г. А. е признат за виновен относно това, че на 13.04.2012 . в [населено място], област П., умишлено е умъртвил И. И. П., като деянието е извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана, поради което и на осн. чл.119 вр. чл.115 от НК и чл.54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три години, което наказание съдът е постановил да изтърпи при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На осн.чл.59 ал.1 от НК при изтърпяване на наказанието е приспаднато предварителното задържане на подсъдимия, считано от 14.04.2012 г. до 04.10.2012 г. Със същата присъда, подсъдимият А. е осъден да заплати в полза на гражданските ищци М. П. /съпруга / , И. П./ син/ и П. П. / дъщеря/, обезщетение за неимуществени вреди от процесното деяние в размер на по 60 000 лв. за всеки един от тях, ведно със законните последици, считано от датата на деянието, 13.04.2012 г., като е отхвърлил предявените граждански искове до пълните предявени размери от по 150 000 лв. за всеки един от гражданските ищци. Подсъдимият А. е осъден да заплати и обезщетение в размер на по 50 000 лв. в полза на родителите на подсъдимия, гражданските ищци М. П. и И. П., като предявените от тях граждански искове са отхвърлени до пълните предявени размери от по 100 000 лв. Обезщетенията са присъдени ведно със законната лихва от датата на деянието, 13.04.2012 г., до пълното изплащане на главницата. Подсъдимият е осъден да заплати и направените по делото разноски и съответни държавни такси в полза на държавното и частно обвинение. С присъдата съдът се е произнесъл и относно веществените доказателства по делото. С въззивно решение № 60 от 04.05.2015 г., постановено по внохд № 355/2014 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, НО, присъдата на Окръжен съд-Пловдив, № 53 от 30.06.2014 г. е била потвърдена изцяло, като подсъдимият е осъден да заплати направените пред въззивния съд разноски и държавни такси. По касационната жалба на частните обвинители: Оплакването в жалбата относно допуснато нарушение на материалния закон касае приетата от съда правна квалификация на деянието, която се оспорва като неправилна, тъй като се намира в разрез с доказателствата по делото и приетите за установени от съда, релевантни факти. Извършеното деяние се преценява като умишлено убийство, съответно, приложимата квалификация – тази по чл.115 от НК, което обуславя и искането за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. Обхватът на цитираното искане налага преценка за допустимостта на същото от гледна точка на отправилия го субект, частни обвинители , и съобразно стадия, на който се намира наказателното производство, в контекста на предходното развитие на делото, при наличното двукратно разглеждане от съда като първа и въззивна инстанция, както и при отчитане на тежестта на обвинението, за което подсъдимият е предаден на съд с внесеният срещу него обвинителен акт. Правното положение на частните обвинители ограничава възможността им да определят правните рамки на обвинението, което е предоставено в изключителните правомощия на прокуратурата. Въззивният съд е изложил съображения относно липсата на процесуална възможност за изменение на обвинението по искане на частните обвинители, както и такава за прекратяване на съдебното производство по делото по инициатива на съда, извън хипотезата на чл.288 от НПК, която в случая е неприложима. Преценката на съда също е ограничена в рамките на обвинението, което прокуратурата е формулирала, като при липса на активност от нейна страна за промяна на същото, при установени различни от първоначално инкриминираните факти, съдът е длъжен да постанови решението си при съобразяване с обвинението, във вида в който същото е повдигнато. От друга страна, изменение на обвинението е допустимо да се извърши само на фаза първоинстанционно производство, като в хода на въззивното производство правомощията по чл.287 от НПК за прокурора се преклудират. Искането за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, винаги представлява влошаване на положението на подсъдимия. В тази връзка изменение на обвинението е допустимо да се направи само при спазване на принципа за reformatio in peius, който включва забрана за такова влошаване, при липса на направено изрично искане за това от оправомощен субект, което за въззивната инстанция, в действащият НПК е инкорпорирано в текста на чл.335 ал.4 от НПК, чрез изискването за съответна жалба от частните обвинители / протест в случая липсва/. Следователно, възможността за частните обвинители да искат промяна на квалификацията на деянието в по-тежка е преклудирана с първата въззивна жалба, като при новото разглеждане на делото въззивният съд е бил длъжен да съобрази решението си със съдържанието на първоначалното оплакване на частните обвинители, инкорпорирано във въззивната им жалба срещу присъдата на Окръжния съд при първото разглеждане на делото, което съдът е направил. По изложените съображения, релевираното оплакване за неправилно приложение на материалния закон, разгледано съобразно изложеното по-горе за правомощията на частните обвинители като страни в процеса и съответната първа въззивна жалба, която същите са депозирали срещу присъдата на Окръжния съд, следва да се отхвърли като недопустимо и неоснователно. Независимо от изложеното относно допустимостта на тази касационна жалба, правомощията на ВКС като инстанция по правото, която се произнася относно правилността на присъдата, респективно решението на въззивната инстанция, само в рамките на приетите фактически положения, налагат изясняване на въпроса с приложимото право спрямо релевантните факти. Въззивният съд е извършил проверката на атакуваната пред него присъда, при спазване на изискванията на чл.339 ал.2 от НПК. Формирането на вътрешното убеждение на контролираната инстанция е осъществено чрез изследване в пълнота на доказателствените източници относно тяхната обективност и процесуална годност и оценката на доказателствата е извършена при отчитане на действителната им стойност и тежест. Фактическата обстановка по делото, установена с присъдата на първия съд е възприета във въззивното решение, като апелативният съд е намерил, че същата е правилна и съответна на събраните доказателства. Изводът на въззивния съд не е голословен, а почива на обективно и пълно доказателствено изследване. Релевантните по делото факти са възприети въз основа на правилна оценка на доказателствата по делото, за които съдът е приел, че са процесуално годни да бъдат ценени, при вярна интерпретация на действителното им съдържание. Анализирана като поведение на участниците в конфликта, фактическата обстановка по делото не дава основание, действията на подсъдимия по умъртвяването на пострадалия да бъдат квалифицирани като осъществени в ситуация на неизбежна отбрана. Съобразно установените от контролираната инстанция факти първият удар е бил нанесен именно от подсъдимия спрямо пострадалото лице, който не е бил предшестван от предходни действия на пострадалия по реализирано нападение, или такива, обуславящи реална и непосредствена опасност от увреждане, които да са изисквали защита . Ситуация на неизбежна отбрана по смисъла на чл.12 ал.1 от НК възниква при наличие на непосредствено противоправно нападение, което изисква защита, като деянието, осъществено в рамките на необходимата защита не е обществено опасно. В случаите когато защитата не съответства на нападението възниква хипотезата на превишаване пределите на неизбежната отбрана. Съгласно ППВС № 12/1973 г. по н.д. № 11/73 г., неизбежната отбрана предполага нападение, което не е позволено от закона, поради което в случаите когато „ отбраняващият се” съзнателно провокира с активни действия нападение, с цел да лиши от живот или да причини телесна повреда, не може да се позовава на неизбежна отбрана, а ще отговаря на общо основание. Установените в решението факти относно поведението на участниците в конфликта, определят, че нанасянето на смъртоносния удар спрямо пострадалия от А. не е осъществено в ситуация на неизбежна отбрана, поради липсата на предходно нападение от пострадалия, което подсъдимият да не е провокирал сам. Изложената правна оценка на съставомерните факти, в настоящият случай не е от естество да наложи промяна в правната квалификация на деянието, приета от контролираната инстанция, с оглед изложеното по-горе относно рамките на обвинението и оправомощените да ги променят субекти в процеса. Въззивният съд правилно е квалифицирал действията на подсъдимия в рамките на обвинението по чл.119 от НК, предвид процесуалните ограничения за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. В пределите на същото обвинение, съдът е реализирал и наказателната отговорност на дееца, като наказанието, което е определил за извършеното престъпление също е вместено в тази законова рамка. Съдът е определил на подсъдимия А. наказание в размер на три години лишаване от свобода, в рамките над средния законов размер / при липса на специален минимум на наказанието и максимум от пет години лишаване от свобода / , като е реализирал същото при условията на чл.54 от НК. Жалбата на частните обвинители в частта относно искането за увеличаване на наложеното наказание е процесуално допустима и подлежи на преценка за нейната основателност, с оглед наличието на съответно оплакване и в първата по делото въззивна жалба срещу присъдата на първия окръжен съд, разгледал делото като първа инстанция. Разгледана по същество, жалбата в тази част е неоснователна. Иска се увеличаване на наказанието до максимално предвиденото от закона, като наложеното се определя като несъответно на високата степен на обществена опасност на извършеното деяние и тази на подсъдимия като деец, изведена от данните относно предходните му осъждания. Настоящият касационен състав намери, че жалбата на частните обвинители е неоснователна и в частта относно размера на наказанието, като не са налице предпоставките за увеличаването му по размер. Съдът е приел завишена степен на обществена опасност на извършеното деяние, която е извел от изразеното неправомерно желание на подсъдимия да борави с нож. Тази характеристика на деянието не определя по-висока степен на обществена опасност, доколкото изпълнителното деяние е реализирано посредством нанасяне на удар с нож и това е оръдието на престъплението, поради което не може да се цени във вреда на дееца. Установено е, че както подсъдимият, така и част от останалите работници са били снабдени с ножове, които са използвали в дейността по обработка на масивите, поради което държането на хладно оръжие от негова страна не може да се цени като отегчаващ отговорността му факт. Степента на обществена опасност на деянието, според ВКС, следва да бъде оценявана в контекста на цялостната обстановка, при която е извършено процесното деяние. Независимо от отчетено, че подсъдимият не е бил поставен в ситуация на неизбежна отбрана от действията на пострадалия или на други лица при нанасянето на удара с нож, установеното по делото относно развитието на конфликта, предшестващ извършването на убийството, налага извод за това, че ситуацията като цяло е била застрашаваща за дееца и неговите близки. Подсъдимият е бил поставен в ситуация, в която спрямо него и останалите сезонни работници, включително и близките му лица, са били извършвани агресивни действия / определени видно от влязлата в сила присъда по нохд 4359/2013 г., по описа на Пловдивски районен съд, като хулигански / . Въззивният съд е преценил обективно обстоятелствата, от значение за реализацията на наказателната отговорност на подсъдимия, като по делото не са налице такива, които да са били пренебрегнати от контролираната инстанция и да не са били взети предвид при определянето на наказанието за А., поради което и претенцията за изменяване на същото в насока завишаването му по размер не съответства на тежестта на извършеното деяние. Мотивиран от горното касационният съд намери, че определеното наказание не се явява занижено и в този смисъл не е явно несправедливо. С оглед изложеното, оплакването по чл.348 ал.1 т.3 от НПК се намери за неоснователно. По жалбата на подсъдимият и неговият защитник: В касационната жалба на защитата се оспорва хипотезата на превишаване на пределите на неизбежната отбрана за подсъдимия, като се твърди, че същият е действал в рамките на необходимата защита и отбраната, която е реализирал е съответна на нападението, от което се е отбранявал. В отговорът на жалбата на частните обвинители се разгледа липсата на ситуация на неизбежна отбрана, която да се установява съобразно възприетите релевантни факти от контролираната инстанция. Оплакването на защитата включва и хипотезата на чл.12 ал.3 от НК, съгласно която при осъществено с взлом или насилие нападение, неизбежната отбрана винаги е правомерна. Възражението е било предмет на обсъждане от въззивната инстанция и съдът аргументирано го е отхвърлил, като е изложил подробни съображения в тази насока. Оплакването пред ВКС е през призмата на касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК, с оглед отказът на съда да допусне трасологична експертиза относно състоянието на входната врата на училището, с цел изследване на повредите по ключалката и техният произход, както и на намерения при огледа на местопроизшествието детайл от алуминиева дограма. Не е налице допуснато нарушение от страна на съда, като не е уважил това доказателствено искане. Не всеки отказ за събиране на доказателства по искане на страните може да се оцени като съществено процесуално нарушение, при положение, че вътрешното убеждение на съда по фактите е изградено при спазване изискването на чл.14 от НПК. Въззивният съд е изложил убедителни съображения в отговор на неоснователността на тезата на защитата, която се е позовала на Решение № 19 от 21.11.1997 г. на Конституционният съд на Р България по конст.д. № 13/97 г., в подкрепа на становището за приложение на чл.12 ал.3 от НК. Съдът е коригирал неправилният прочит на първата инстанция, при съобразяване с легалното тълкуване на понятието „жилище” / съгласно конституционното решение всеки обект за живеене/,за целите на текста на чл.12 ал.3 от НК, възприето в решението на Конституционният съд. Становището на контролираната инстанция, че проникването от страна на пострадалия в този обект, приравнен на жилище, не е било извършено при условията на ал.3 на чл.12 от НК– с насилие или взлом е изградено при спазване на изискванията на чл.339 ал.2 от НПК, като при проверката на присъдата въззивната инстанция аргументирано е защитила становището си, че липсва проникване с взлом . При формирането на този извод, изключващ действия от пострадалото лице по влизане с взлом, не се констатира допуснато нарушение при оценъчната дейност на съда относно събраните доказателства, въз основа на които е формирано становището му по фактите . Обстоятелството, че пострадалият е влязъл в училището при отворена входна врата е изведено от въззивната инстанция при съобразяване с показанията на свидетелите очевидци на това негово действие / свидетелите А. П. и И. П. /, като е отчетена кореспонденцията им с депозираните показания от свидетелят Т. П., който е преминал през същата врата, непосредствено преди пострадалия. Оценката на гласните доказателства е изключително подробна и добре аргументирана, като съдът не е тълкувал доказателствените източници превратно, а съобразно действителното им съдържание. В тази връзка показанията на свидетелите П. и И. П., в частта относно отворена входна врата при влизането на пострадалия вътре са преценявани относно тяхната обективност, както чрез изследване на вътрешната им устойчивост, така и при съпоставка с останалите доказателства за състоянието на входната врата преди инцидента. Категоричният извод на контролираната инстанция, че не е налице влизане с взлом от И. П. е направен при отчитане на комплексните данни от показанията на свидетелите и данните от огледния протокол по делото. Показанията на свидетелят Ц. са оценени съобразно действителното им съдържание, с оглед заявеното от същия, за липса на преки впечатления от състоянието на входната врата при влизането на пострадалия в сградата. Съдът е формирал извода си относно фактите касателно поведението на пострадалия при влизането му в сградата, въз основа на правилна интерпретация на свидетелските показания, при всестранно и пълно изследване на значимите обстоятелства по делото, които е оценил обективно. При установеното за състоянието на входната врата на училището, която е била отворена, съдът не е имал задължение да изследва и повредите по ключалката или дограмата, доколкото дори и такива да са били причинени през процесната вечер, това не е било в резултат на действията на пострадалия при влизането му в училището. Проникване с насилие също не може да бъде изведено от приетите за установени и доказани факти. Относно възражението за несъобразяване с влязлата в сила присъда по нохд 4359/13 г. на Районен съд-Пловдив за престъпление по чл.325 от НК, извършено от свидетели по настоящото дело, с която със силата на присъдено нещо са установени нападателни действия от осъдените по това дело лица, същото е неотносимо към поведението на пострадалия, което не е било предмет на делото и не е част от установените по него факти, поради което и не обвързва съда в преценката му по настоящото дело, което е за убийство на лице, което не е било осъдено с цитираната присъда. С оглед изложеното, изводът на въззивната инстанция, че не е налице хипотезата на чл.12 ал.3 НК спрямо извършеното от подсъдимия е направен при спазване на законовите изисквания относно събирането и проверката на доказателствата, поради което не е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК и касационната жалба в тази и част е неоснователна. Доводът относно неправилна оценка на психичното състояние на подсъдимия при извършване на деянието, като съдът е приел, че същото не попада в хипотезата на уплаха и смущение е неоснователен. Въззивният съд е поставил в основата на преценката си по фактите относно състоянието на психиката на подсъдимия при извършване на деянието, специалните знания на експертите психиатър и психолог, изготвили съдебно-психиатричните експертизи за дееца, като с оглед тяхната обоснованост, компетентност и пълнота, не е имал законово основание да отхвърли направеното заключение. Въззивният съд е дал обоснован и аргументиран отговор защо не приема защитната теза, че състоянието на стрес, в което се е намирал подсъдимия, се припокрива с понятието уплаха, като аргументацията почива на вярна интерпретация на експертното заключение. Съдебната практика е категорична, че за психичното състояние на дееца се съди от обективните му действия, а не от вербалните изявления, които са били предмет на специализирано висококвалифицирано изследване и са оценени от вещите лица комплексно и в съответствие със заобикалящата го среда и обстановката, при която е действал. Заключението е изготвено при отчитане на всички обективни и субективни фактори, относими към поведението на подсъдимия, което е определено като целенасочено и адекватно, а деецът като способен да компенсира ситуацията и да овладее чувствата и емоциите си, което изключва приложението на чл.12 ал.4 от НК спрямо него. По изложените съображения законът е приложен правилно, поради което не е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК. Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание също е неоснователно. В рамките на приетата квалификация по чл.119 вр. чл.115 от НК наказанието е определено над средния законов размер, при превес на отегчаващите вината обстоятелства. Наказанието на подсъдимия се обсъди по-горе в контекста, на жалбата на частните обвинители за неговото увеличаване, което се отхвърли като неоснователно. ВКС намира, че не са налице законови предпоставки и за редуциране по размер на същото, предвид отчетената и от въззивната инстанция завишена степен на обществена опасност на подсъдимия като деец. При определяне на съответното наказание контролираната инстанция е мотивирала високата степен на лична обществена опасност на подсъдимия с данните от приложеното свидетелство за съдимост на същия относно влезли в сила една присъда и две споразумения, по отношение на които не е настъпила реабилитация. С необходимата тежест е отчетен и фактът, че едното от тях е за престъпление против личността. Наказанието на А. е правилно индивидуализирано, като наличните смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства са оценени обективно, като липсват такива, които да не са отчетени. Възражението на защитата за превес на смекчаващите вината на подсъдимия обстоятелства не намира доказателствена опора в материалите по делото и не може да бъде споделено. Определеното наказание е съобразено в пълна степен с касаещите вината на дееца обстоятелства като вид и относителна тежест, като съдът е отчел, както създадената преди инцидента обстановка, в която е осъществено процесното деяние, така и поведението на подсъдимия по нанасянето на удара с нож, което е извършено при овладяно стресово състояние и след обективна оценка на обстановката. По изложените съображения не е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК. Жалбата на частните обвинители е основателна в частта, с която се атакува гражданската част на решението . Присъдените обезщетения за вреди са занижени и не отчитат тежестта на претърпените от съпругата, децата и родителите на пострадалия болки и страдания . Справедливи по размер се явяват обезщетения в рамките на по 100 000 лв. за съпругата и децата на пострадалия и в рамките на по 80 000 лв. за неговите родители. Лишен е бил от живот жизнен и трудоспособен мъж, глава на семейство и опора на своите родители, които са претърпели тежко загубата му и са били лишени от неговата морална и материална подкрепа. По изложените съображения, решението на Пловдивският апелативен съд следва да се измени в гражданската му част, като се увеличи размера на присъденото обезщетение за вреди, съобразно изложеното по-горе. В тежест на подсъдимия следва да бъде възложена и държавната такса върху увеличените граждански искове. В останалата част решението следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл.354 ал.1 т.1 и ал.2 т.5 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 60 на Пловдивски апелативен съд, НО, постановено на 04.05.2015 г. по внохд № 355/2014 г. в гражданско-осъдителната му част, като УВЕЛИЧАВА размера на обезщетенията за неимуществени вреди на гражданските ищци П. К. П., М. И. П. и И. И. П. / син / на по 100 000 / сто хиляди / лв. за всеки един от тях и на гражданските ищци М. И. П. и И. И. П. / баща / на по 80 000 / осемдесет хиляди / лв. за всеки един от тях. Осъжда подсъдимият Х. Г. А. да заплати държавна такса в размер на 7 200 / седем хиляди и двеста / лв. върху присъденото увеличение на размера на гражданските искове ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част . Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.