Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 464
гр. София, 22.07.2022 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми март през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1098 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Технострой – Инженеринг 99” АД, представлявано от адв. О. Ш., срещу решение № 87 от 19.01.2021г. по в.т.д. № 178/2020г. на Апелативен съд – Бургас, ТО, с което е потвърдено решение № 18 от 10.07.2020г. по т.д. № 85/2019г. на Ямболски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против "Дойч Инвест" ЕООД осъдителен иск за заплащане на сумата 27 388.16 лв., като платена от въззивника без основание по фактура № [ЕГН] от 27.01.2017 г. за 10 000лв. аванс и по фактура № [ЕГН] от 20.02.2017 г. за 17 388.16 лв. за ремонт на автомобил Porshe, Модел: CAYENNE S HYBRID, шаси № WP1ZZZ92ZBLA93502 на „Дойч Инвест" ЕООД, както и предявеният иск за заплащане на сумата 7 027.84 лв., представляваща законната лихва върху сумата 10 000 лв. за периода от 27.01.2017г. до предявяване на иска и законната лихва върху сумата 17 388.16 лв. за периода от 20.02.2017г. до предявяване на иска.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушения на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Поддържа, че решението е постановено при необективно и едностранно обсъждане на събраните доказателства и неправилно прилагане на правилата за доказателствена тежест; необосновано е, тъй като са направени в отклонение от действителното правно положение правни изводи за конверсия на представения от ответника нищожен „договор за наем” в договор за заем за послужване, както и за валидност и наличието на достоверна дата на последния; постановено е при неправилно приложение на разпоредбите на чл.26, ал.1, ал.2 и ал.4 ЗЗД, тъй като в случая договорът, в който според въззивния съд е конвертиран нищожният договор за наем, също е нищожен, както и е сключен поради накърняване на добрите нрави, тъй като изпълнителният директор на дружеството е договарял сам със себе си. В изложението си по чл.284, ал.3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Следва ли съдът при постановяване на съдебния акт в мотивите си към него да обсъди всички доводи и аргументи на страните, които са изложени в хода на производството и да даде отговор защо не приема едни от тях и защо дава вяра на други? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 208 от 12.03.2021г. по гр.д. № 983/2020г. на ВКС, ГК, IV г.о.
2. Може ли да се извърши конверсия на един нищожен договор за наем, при който липсва елемент от фактическия му състав, с друг нищожен договор за заем за послужване, при който липсва основание, защото заетата вещ се ползва от представляващия заемателя на друго валидно правно основание и ползването реално не е било предоставено на заемодателят като служебен автомобил?
3. Следва ли сделката, с която се извършва конверсия с нищожна част от договор, да е действителна?
4. Валиден ли е договор за заем за послужване, при който реално се предоставя ползване на вещ, собственост на заемодателя, и заемателят никога не е осъществявал фактическото ѝ държане, а само плаща разноски по поддръжката ѝ?
5. Допустима ли е конверсия на нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД договор, сключен в противоречие с добрите нрави, когато нищожността на отделни части не е заместена по право от повелителни правила на закона, както и когато сделката не би била сключена въобще без недействителните ѝ части?
Касаторът се позовава на решение № 145 от 19.11.2010г. по т.д. № 889/2009г. на ВКС, ТК, II т.о.
Ответникът „Дойч Инвест” ЕООД, представлявано от адв. П. С., оспорва касационната жалба. Възразява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като по първия процесуалноправен въпрос не е налице противоречие с практиката на ВКС; посочената във връзка с формулираните материалноправни въпроси практика е неотносима, въпросите са решени в съответствие с трайната практика на ВКС и не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявените права като такава по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е неправилна и че предявеният иск следва да бъде квалифициран като такъв по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Приел е, че погрешно дадената от първостепенния съд правна квалификация не е довела до постановяване на решение по непредявен иск, съответно – и до недопустимост на решението, тъй като искът е разгледан на предявеното основание, като е изследван посоченият в исковата молба общ фактически състав, от който се твърди, че е настъпило обогатяване на въззиваемия за сметка на въззивника със сумата 27 388.16 лв.
Въззивният съд е приел за установени следните фактически обстоятелства:
Считано от 28.03.2008 г. до 25.02.2019 г. управител и представляващ „Технострой – Инженеринг 99 " АД е бил Д. Д. Д., който до 22.05.2019 г. е бил едноличен собственик на капитала и управител на „Дойч Инвест“ ЕООД. От представените 2 бр. свидетелство за регистрация е видно, че „Дойч Инвест“ ЕООД е бил ползвател на лек автомобил, марка: Porshe, Модел: CAYENNE S HYBRID, шаси № WP1ZZZ92ZBLA93502 в периода 17.01.2014г. - 23.01.2019г., тогава – собственост на „Уникредит Лизинг - клон Бургас" ЕАД, „Дойч Инвест“ ЕООД е собственик на същия автомобил от 23.01.2019г. За този лек автомобил между страните е бил сключен договор в писмена форма, наименуван „договор за наем на МПС“, съгласно който „Дойч Инвест“ ЕООД – наречено в договора наемодател, е предоставил на „Технострой – Инженеринг 99 " АД – наречено в договора „наемател“, временно ползването на лекия автомобил, като от своя страна наемателят е поел задължения да полага за вещта грижата на добрия стопанин; да заплаща разходи за гориво, ремонт, поправки и други такива свързани с ползването; да върне вещта след изтичане на срок по договора; да предупреждава „наемодателя“ за посегателства върху наетата вещ и да обезщети последния за причинени от него вреди през време на ползването му.
По фактури с №[ЕГН] от 27.01.2017 г. за 10 000 лв., с посочено основание за плащане - „аванс“, и фактура №[ЕГН] от 20.02.2017 г. за 17 388.16лв. – с посочено основание „диагностика, монтаж и демонтаж двигател, окачване измерване, реглаж/заден мост, смяна съединител, демонтаж скоростна кутия, зареждане климатик, монтаж/демонтаж компресор климатик, монтаж/демонтаж вакуум помпа, монтаж/демонтаж ел. водна помпа, монтаж/демонтаж кабелна и-я двигател, както и за изброени набор от резервни части и консумативи за посочения във фактурата автомобил марка Porshe, CAYENNE S HYBRID, от „Технострой – Инженеринг 99 " АД е било извършено плащане на сумата от общо 27 388.16 лв.
Според заключението по назначената ССЕ процесните две фактури - фактура № [ЕГН] от 27.01.2017 г. и фактура № [ЕГН] от 20.02.2017 г., са отразени в счетоводството на ищеца като разход на дружеството, като с оглед договора за наем е следвало разходите по тези фактури да бъдат отразени в сметка 602 (разходи за външни услуги), а не по сметка 601 (разходи за материали).
Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелите, като е посочил, че свидетелката на ищеца М. Д. заявява, че фактурите са били осчетоводени при „Технострой – Инженеринг 99 " АД по указание на „Технострой – Инженеринг 99 " АД, което дружество не е осчетоводявало разходи за гориво на този автомобил. Посочил е, че според показанията на свидетеля Д. Й., който е работил при „Технострой – Инженеринг 99 " АД като шофьор на изпълнителния директор от 2000г. до 2019г., автомобилът е бил ползван от изп.директор Д. Д. за служебни цели от началото на 2015 г. до края на 2016 г.; при пътуване до София в края на м. декември 2016г. за служебни цели на това дужество, на автомагистрала „Тракия” автомобилът аварирал, с пътна помощ бил придвижен до специализиран сервиз на Porshe в София, където е била диагностицирана повредата, и в края на януари 2017 г. са били поръчани новите части; горивото за автомобила е било зареждано на бензиностанция ОМАКС, по ведомост на „Технострой – Инженеринг 99 " АД и за тяхна сметка; ведомостта се подписвала от свидетеля и в нея са се съдържали името на лицето, което зарежда, регистрационният номер на автомобила, името на шофьора и подпис. Въззивният съд е преценил като несъстоятелни възраженията за дискредитиране показанията на този свидетел, тъй като липсвала причина процесният договор да се представя при проверки поради обстоятелството, че е ползван от Д. Д. и като управител и едноличен собственик на капитала на „Дойч Инвест“ ЕООД, като е посочил, че показанията на свидетеля са за случаите, в които водач на автомобила е бил самият свидетел, който е работил като шофьор при „Технострой – Инженеринг 99 " АД, а не при „Дойч Инвест“ ЕООД.
При така установените обстоятелства въззивният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен. Посочил е, че възражението на въззивника е за недействителност на договора за наем поради липсата на постигнато съгласие за съществена уговорка между страните, каквато е наемната цена по дефиницията на чл. 228 ЗЗД, и е приел, че липсата на съгласие за заплащане на наемна цена налага извод само за нищожност (поради липса на съгласие) на самата клауза, в който случай, съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД договорът е нищожен, само ако страните не биха сключили същия без нищожната клауза. Намерил е, че нищожната клауза в случая е липсваща клауза, поради което ad hoch следва да се приеме, че страните са изразили изрично волеизявление за обвързване от сключения договор и без клауза за заплащане на цена за ползването на вещта, като това поставя въпроса за извършването на конверсия, която следва да се разкрие тъкмо чрез тълкуване предполагаемата воля на страните. Приел е, че предвид изрично изразеното съгласие в договора страните да бъдат обвързани от последиците на конвертираната сделка, която изпълва съдържанието на договор за заем за послужване, последният поражда действието си. Намерил е, че начинът на осчетоводяването на плащанията по издадените процесни фактури за задължения към трето лице е без значение, като евентуално неправилният счетоводен запис не променя извода, че сумите са платени за ремонт на процесния лек автомобил. Поради това въззивният съд е приел, че във връзка със спора относно наличието на основание за заплащане на сумата от 27 388.16 лв. за извършени ремонти на предоставената за ползване вещ, ползвателят, какъвто несъмнено е бил въззивникът - ищец, би могъл да се защити на договорно основание, а не чрез субсидиарния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че в отговора на исковата молба практически липсва възражение за недействителност на договора в хипотезата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД – поради договаряне от управителя и на двете дружества Д. Д. сам със себе си и подвеждането от първостепенния съд на възражението в отговора на исковата молба под тази квалификация - за нищожност на договора на това основание, няма за последица въвеждането му като предмет на спора. За пълнота на изложението е посочил, че изрично с т. 2 на Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 3/2013 г., ОСГТК е прието, че към органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от едно и също лице, като органен представител по силата на закона на две търговски дружества, забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД не намира приложение.
С оглед показанията на св. Й. въззивният съд е приел за опровергано възражението на въззивника за антидатиране на договора и за създаването му единствено за целите на процеса, тъй като от тези показания несъмнено следва, че договорът е бил сключен и е съществувал в писмена форма преди 27.01.2017 г. и 20.02.2017 г., когато са били платени сумите за извършения ремонт на автомобила, и страните са били обвързани от него към момента на извършване на плащанията.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, е релевантен. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/201 Зг. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/201 Зг. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1 11/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посоченото от касатора решение. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай, противно на твърдението на касатора, въззивният съд, е обсъдил доводите му за нищожност на представения договор за наем поради липса на елемент от фактическия му състав; за липса на основание за сключване на реален договор за заем за послужване; за сключване на договора в противоречие с добрите нрави поради договарянето „сам със себе си”; за липса на достоверна дата на договора; за липса на счетоводно отразяване на договора , а несъгласието на касатора с изводите на съда представлява оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективни стадий на касационното производство.
Останалите въпроси по начина, по който са формулирани, не съответстват на данните по делото и на мотивите на въззивния съд. Въпросите са предпоставени от възприемане на съдържащите се в тях твърдения, че договорът за заем за послужване, в който е конвертиран нищожният договор за наем, също е нищожен /втори въпрос и трети въпрос/, че заемателят никога не е осъществявал фактическото държане на автомобила /втори и четвърти въпрос/, че договорът за наем е нищожен поради противоречие с добрите нрави и че сделката между страните не би била сключена без недействителните ѝ части /пети въпрос/. Противно на тези твърдения, въззивният съд е приел, че договорът за заем за послужване е действителен, че заемателят е ползвал предоставената му с договора вещ и че страните са изявили воля да бъдат обвързани от договора и без отсъстващата уговорка за наемна цена и не е приел, че договорът е нищожен поради противоречие с добрите нрави. Следователно формулираните въпроси не са обсъждани от въззивния съд и поради това не удовлетворяват изискването на чл.280, ал.1 ГПК да имат характера на правни въпроси, обусловили решаващата му воля. Несъгласието на касатора с посочените изводи на въззивния съд не е основание за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 1500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 87 от 19.01.2021г. по в.т.д. № 178/2020г. на Апелативен съд – Бургас, ТО.
ОСЪЖДА „Технострой – Инженеринг 99” АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на "Дойч Инвест" ЕООД, ЕИК[ЕИК] сумата 1500 лева /хиляда и петстотин лева/ - разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: