Р Е Ш Е Н И Е № 8 гр.София , 25 февруари 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети януари две хиляди и петдесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП МАРИЯ МИХАЙЛОВА като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 1728/2014г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 420, ал. 2, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Постъпило е искане, подадено от упълномощения защитник – адв. И. Ш., на осъдения А. Л. А., за възобновяване на наказателното производство по нохд № 2941/2013г. на Пловдивския районен съд и внохд № 1010/2014г. на Пловдивския окръжен съд. В искането се съдържа позоваване на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК. Твърди се неправилно приложение на материалния закон, доколкото е неправилна правната квалификация на деянието, тъй като А. е реабилитиран, както и че деянието не е по хулигански подбуди, поради наличие на личен мотив. Оспорва се законосъобразността на определения режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. В подкрепа на оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се сочи обстоятелството, че недопустимо е бил назначен един служебен защитник на тримата осъдени, понеже те имали различно участие в изпълнителното деяние; че съдебните инстанции не са се произнесли за ефективността на служебната защита; че не са обсъдени противоречията в гласните доказателствени средства; че на осъдения не са му били разяснени правата му в наказателното производство. Прави се искане за възобновяване на производството и връщане на делото за ново разглеждане поради допуснатите процесуални нарушения. Постъпило е искане за възобновяване на същото наказателно дело и от упълномощен защитник на осъдените С. А. Т. и А. М. А. – адв. С. Л.. Навеждат се всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК. В подкрепа на оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при разглеждане на делото се посочва, че решаващите съдилища не са изпълнили задължението си обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, като не са изяснили степента на участие на всеки един от осъдените в осъществяване на деянието. Прави се и довод за това, че въпреки противоречивите интереси, трима от осъдените са били защитавани от един служебен защитник. По отношение на оплакването за нарушение на материалния закон, се твърди, че събраните по делото доказателства не могат да мотивират осъждане на С. Т. и А. А., че не са обсъдени доводите на защитата за ексцес на умисъла и липса на хулигански подбуди. Развиват се и доводи за явна несправедливост на наложените на тези двама осъдени наказания, понеже по отношение на А. наказанието е можело да бъде определено по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, а по отношение на Т. – неправилно е отказано приложението на условното осъждане. Искането е за отмяна на съдебните актове и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд за отстраняване на допуснатите нарушения на процесуалните правила, алтернативно – за намаляване на наказанието на осъдения А. и за прилагане на условно осъждане по отношение на осъдения Т.. В собственоръчна молба осъденият А. А. също прави искане за възобновяване на производството, като посочва, че съподсъдимите са били подведени от защитника си, както и че деянието е извършено само от осъдения С. А.. Искане за възобновяване на делото (макар и озаглавено „жалба”) е направил и осъдения А. П. Т.. В допълнение осъденият развива собствени възражения срещу постановените съдебни актове, които могат да бъда отнесени към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК. Конкретните оплаквания са за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на правото на защита на осъдения, за липса на пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Осъденият З. И. Г. също е депозирал искане за възобновяване на наказателното дело (неправилно озаглавено „жалба), като бъде отменен постановения съдебен акт и делото бъде върнато за ново разглеждане. В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на осъдения А. А. – адв. Ш., поддържа искането за възобновяване на наказателното дело, като преповтаря съображенията, изложени в него. Преупълномощеният от адв. Л. – адв. К. М., като защитник на осъдените С. Т. и А. А., поддържа искането за възобновяване на наказателното производство по изложените в него съображения. Назначеният в това производство служебен защитник на осъдения З. Г. – адв. Д. С., поддържа искането за възобновяване на наказателното дело, като развива доводи за допуснати съществени процесуални нарушения и за нарушаване на изискването за обективност и пълнота, довело да неизясненост на всички релевантни обстоятелства. Оспорва правната квалификация на деянието. Излага доводи за явна несправедливост на наложеното на Г. наказание. Назначеният пред настоящата инстанция служебен защитник на осъдения А. Т. – адв. Е. Я., поддържа искането на подзащитния си за възобновяване на делото. Прокурорът от ВКП счита исканията за процесуално допустими, но неоснователни. Подробно мотивира становище, че по делото не са допуснати процесуални нарушения, обосноваващи отмяна на съдебния акт. Намира правната квалификация за правилна. Счита, че определените наказания на осъдените са справедливи. Посочва, че единствено оплакването във връзка с неправилно определен режим на изтърпяване на наказанието, наложено на подс. А., е основателно. Осъденият А. А. поддържа заявеното от защитника си. Осъденият А. А. моли да бъде възобновено делото, за да се разбере истината. Осъденият З. Г. поддържа искането за възобновяване. Осъденият А. Т. моли делото да бъде върнато за ново разглеждане. Осъденият С. Т. не участва в производството. Върховният касационен съд провери данните по делото, съобрази становищата и доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Исканията за възобновяване са процесуално допустими. Техен предмет е акт от кръга на визираните в чл. 419 от НПК, който не е проверяван по касационен ред, като от съдържанието им се извеждат доводи за позоваване на основанията по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Всяко от исканията е направено в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. При разглеждане по съществото на исканията, в контекста на очертаната в тях аргументация, настоящата инстанция намира следното: С присъда № 102 от 17.03.2014г., постановена по нохд № 2941/2013г. по описа на Пловдивския районен съд, подсъдимият З. И. Г. е признат за виновен в това, че на 29.09.2010г. в [населено място], обл. /област/, в съучастие като съизвършител с А. Л. А., А. П. Т., П. И. Г., С. А. Т. и А. М. А. е причинил на И. С. И. средна телесна повреда, изразяваща се в контузия на главата със сътресение на мозъка, протекло с пълна загуба на съзнание, довело до разстройство на здравето временно опасно за живота, като деянието е извършено по хулигански подбуди, поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, вр. с чл. 54, ал. 1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Със същата присъда подсъдимият А. М. А. е признат за виновен в това, че на 29.09.2010г. в [населено място], обл. /област/, в условията на опасен рецидив, в съучастие като съизвършител със З. И. Г., А. Л. А., А. П. Т., П. И. Г., С. А. Т., е причинил на И. С. И. средна телесна повреда, като деянието е извършено по хулигански подбуди, поради което и на основание чл. 131„а”, пр. ІІ, вр. чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б.”а”, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал.1 от НК, вр. с чл. 54, ал. 1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от пет години, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Подсъдимият С. А. Т. е признат за виновен в това, че на 29.09.2010г. в [населено място], обл. /област/, в съучастие като съизвършител със З. И. Г., А. Л. А., А. П. Т., П. И. Г. и А. М. А. е причинил на И. С. И. средна телесна повреда, като деянието е извършено по хулигански подбуди, поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал.1 от НК, вр. с чл. 54, ал. 1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от две години, което да се изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Подсъдимият А. П. Т. е признат за виновен в това, че на 29.09.2010г. в [населено място], обл. /област/, в условията на опасен рецидив, в съучастие като съизвършител със З. И. Г., А. Л. А., П. И. Г., А. М. А. и С. А. Т., е причинил на И. С. И. средна телесна повреда, като деянието е извършено по хулигански подбуди, поради което и на основание чл. 131 „а”, пр. ІІ, вр. чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б. ”б”, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, вр. с чл. 54, ал. 1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от пет години, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Подсъдимият А. Л. А. е признат за виновен в това, че на 29.09.2010г. в [населено място], обл. /област/, в съучастие като съизвършител със З. И. Г., А. П. Т., П. И. Г., А. М. А. и С. А. Т., е причинил на И. С. И. средна телесна повреда, като деянието е извършено по хулигански подбуди, поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, вр. с чл. 54, ал. 1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от две години, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Подсъдимите З. И. Г., А. П. Т., П. И. Г., А. М. А., А. Л. А. и С. А. Т. са осъдени да заплатят солидарно на И. С. И. сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху горната сума, считано от 29.09.2010г. до окончателното й изплащане. Направените по делото разноски и държавната такса върху уважения граждански иск са възложени в тежест на подсъдимите. Присъдата е била проверена по реда на въззивното обжалване и с Решение № 228 от 02.10.2014г. по внохд № 1010/14г. по описа на Пловдивския окръжен съд е била потвърдена. І. По оплакванията в исканията, касаещи допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В депозираните искания за възобновяване на наказателното дело се развиват сходни доводи, относими към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, което е предвидено в закона като основание за възобновяване чрез препращането в чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. При преценката за наличието на това основание следва да се отчете, че възобновяването на наказателно дело е извънреден способ за контрол на влязлата в сила присъда и неговата цел е да установи наличието на предвидените в закона основания за възобновяване, имайки предвид стабилитета на влезлия в сила съдебен акт. Такива основания с оглед изводимото оплакване, биха били допуснати нарушения на процесуалните правила, от категорията на съществените, при постановяване на акта, които пороци да поставят под съмнение законосъобразността му. Извършената от настоящия състав проверка сочи, че такива нарушения не се констатират по настоящето дело. В исканията от осъдените А., Т. и А. в подкрепа на заявеното касационно основание като съществено нарушение на процесуалните правила се сочи това, че на трима от осъдените – Г., Т. и А., е бил назначен един служебен защитник, което според искателите, е било недопустимо поради различното им участие в изпълнителното деяние, водещо до противоречие в интересите им. Настоящият състав намира това възражение за неоснователно. Не може да бъде възприета изложената в исканията теза за наличие на противоречиви интереси на подсъдимите, което да обосновава недопустимост те да бъдат защитавани от един служебен защитник. Съобразно приетото в Постановление № 6/1978г. на ПВС, при решаването на въпроса дали е налице противоречие в интересите на обвиняемите, „следва да се изхожда от това, щото на всеки обвиняем да бъде предоставена пълна възможност за осъществяване правото му на защита. Интересите на обвиняемите са противоречиви, когато съществува противоречие в обясненията им (признание от единия за съвместната им дейност и оспорване от другия, когато единият изобличава другия и др.), а така също при противоречие, съществуващо и извлечено от самия характер на предявеното на всеки от тях обвинение.” Следователно, в едната хипотеза, интересите на обвиняемите/подсъдимите са противоречиви, когато са налице различни процесуални позиции на привлечените към наказателна отговорност. Такива са случаите когато те депозират обяснения, в които един друг се уличават в осъществяване на инкриминираното деяние, когато единият подсъдим отрича участието си, а другият прави пълни признания, когато подсъдимите изтъкват различен механизъм на осъществяване на изпълнителното деяние, когато те си противоречат относно индивидуалния им принос в съвместната престъпна дейност и т.н. В настоящето производство подсъдимите са се възползвали от правото си да не дават обяснения, като такива не са депозирани нито на досъдебната фаза, нито в съдебното производство. След като не са давали обяснения, не може да става въпрос за различни процесуални позиции, сочещи на противоречие в интересите им. В другата хипотеза, визирана в посоченото ППВС, става въпрос за противоречие, заложено в обвинението, което би било налице, когато обстоятелствената част на обвинението сочи на съществено различно участие на обвиняемите в извършеното престъпление, което да е от такъв характер, че да има значение за степента на вината на обвиняемите (напр. такъв би бил случаят, когато се касае до различни форми на съучастие, или при съизвършителство от обвинението се твърди водеща и особено активна роля на един от обвиняемите при осъществяване на деянието). Настоящият случай не е такъв, защото фактите по обвинението не диференцират съществено различно фактическото поведение на подсъдимите, а напротив – обвинителните твърдения са за това, че шестимата са нанасяли удари на пострадалия, а посоченото по фактите, че впоследствие трима са се оттеглили, не предпоставя противоречие, заложено в обвинението и водещо до противоречиви интереси, предвид инкриминираното предходно равностойно участие на всеки от подсъдимите в осъществяване на изпълнителното деяние. В допълнение следва да се посочи и че тезата за противоречие в интересите на подсъдимите с оглед на обвинението е и вътрешно противоречива, защото от една страна, в исканията се твърди, че обвинителната теза била за различна степен на съучастие, а от друга, се претендира, че нито в обвинителния акт, нито от решаващите съдилища е било изяснено каква е степента на участие на всеки един от подсъдимите. С оглед на изложените съображения за това, че при липсата на дадени от подсъдимите обяснения и при инкриминираните в обвинителния акт фактически обстоятелства не се установява противоречие в интересите на тримата подсъдими, то не е имало основание решаващите съдилища да преценяват наличието на хипотезата по чл. 94, ал. 1, т. 5 от НПК, нито са били налице забраните по чл. 91, ал. 3 от НПК. Следователно, не е налице твърдяното в част от исканията съществено нарушение на процесуалните правила с оглед на участието на един служебен защитник на трима от осъдените. Направеното оплакване в искането за възобновяване от защитника на подс. А. – адв. Ш., във връзка с нарушено право на защита на този подсъдим, свързано с назначаването на служебен защитник – един за трима подсъдими, е лишено от основание. Не може да бъде намерена връзка между така осъществяваната защита и нарушението на принципа на конфиденциалност във взаимоотношенията между защитаван и неговия защитник, което се претендира в искането. Изискването за конфиденциален характер на отношенията между адвокат и клиент е свързано със задължението на адвоката да пази тайната на своя клиент без ограничение във времето. А защитата от един служебен защитник на няколко съподсъдими не съставлява нарушение на това изискване, още повече, че от материалите по делото не се установява участвалият служебен защитник по някакъв начин да е разгласявал защитени от конфиденциалност обстоятелства. Тезата, развита в искането от адв. Ш., за това, че съдебните инстанции не са се произнесли за ефективността на служебната защита, осъществена по отношение на подс. А., както и че на този подсъдим не е била предоставена ефикасна адвокатска защита, е лишена от основание. Макар коректно да е посочена от защитника относимата практика на ЕСПЧ, касаеща изискване за ефективност на правната помощ, а не само формално назначаване на служебен защитник (в тази насока са решенията по дело Артико срещу Италия 1980г., дело Камазински срещу Австрия 1989г.), то не следва да се забравя, че решаващият съд не може да замества вътрешното убеждение на защитника по отношение на това, по какъв начин да осъществява защитата. Несъмнено съобразно чл. 6, пар. 3, б. „с” от ЕКПЧ подсъдимият има право на ефективна адвокатска защита. В тази връзка, единствено абсолютното неизпълнение от защитника на неговите задължения, приравнимо на практика към липса на защита, следва да се прецени като липса на ефективна адвокатска защита и да обоснове нарушено право на подсъдимия. Претендираната от защитата хипотеза не е налице в случая, защото назначеният служебен защитник пълноценно е участвал в събиране и проверка на доказателствата и не е имал поведение, злепоставящо интересите на защитаваните от него подсъдими. Тезата в същото искане за това, че съдържанието на обвинителния акт не отговаря на изискванията по чл. 246 от НПК, не може да бъде възприета, защото обстоятелствената му част съдържа дължимия обем фактически обстоятелства, значими за съставомерността на инкриминираното деяние, така че не може да се аргументира нарушаване на правото на защита на подс. А. и в частност на правото му да научи в какво е обвинен. Същото искане съдържа и възражения за нарушено право на защита на този подсъдим, поради това, че в двете фази на производството не му били разяснени правата, включително и последиците от отказа му да даде обяснения. Това възражение също не може да бъде възприето, защото, видно от протокола за разпит на А. като обвиняем след привличането му на досъдебното производство от 16.10.2012г., както и от съдържанието на протокола от съдебно заседание на 29.10.2013г., на привлечените към наказателна отговорност лица подробно и по изричен начин са били разяснени правата им в процесуалното им качество, сред които е и правото да дават или да откажат да дадат обяснения по обвинението. Както осъденият А., така и останалите осъдени са направили информиран избор за процесуалното си поведение, предвид заявеното в протоколите за разпит на досъдебното производство, удостовереното в протокола от съдебно заседание изявление чрез защитниците на подсъдимите, че към началото на съдебното следствие не желаят да дадат обяснения, а в съдебното заседание на 17.03.2014г., преди приключване на съдебното следствие, когато отново са поканени да упражнят правото си да дадат обяснения, лично са направили отказ. Така че няма основание да се претендира липса на изрично разясняване на права на осъдения А.. Освен това, не е налице задължение за органа на досъдебното производство и за съда да разяснява на обвиняемия/подсъдимия характера на обясненията като доказателствено средство и средство за защита, нито да разяснява последици от отказа да депозира обяснения, каквито твърдения се съдържат в искането. В исканията за възобновяване и от петимата осъдени се съдържат възражения срещу оценката на доказателствата, направена от решаващите съдилища, като се твърди, че не е изпълнено задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, с което се аргументира основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. С оглед на това, проверката, която касационната инстанция следва да извърши, е за правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващите съдебни състави при събирането и оценката на доказателствата и изпълнението на задължението по чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 от НПК. Следва да се има предвид, че оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда, като касационната инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на инстанциите по същество. Въззивната инстанция е изпълнила задължението си да провери изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, включително и по отношение на въпросите, свързани с наличието на надеждна доказателствена основа за осъждане на А., А., Т., Г. и А. по повдигнатото обвинение. Както в мотивите на първоинстанционната присъда, така и във въззивното решение е обективиран по ясен начин процеса на формиране на вътрешното убеждение в съдебните състави, като доказателствата и средствата за тяхното установяване са оценени при спазване на правилата на формалната логика, изложени са обосновани аргументи във връзка с кредитиране на определени доказателствени източници при констатирани противоречия между тях. Фактически възприетото за това, че първоначално и шестимата подсъдими са нанасяли безразборно удари в тялото на св. И., след което П. Г., Т. и А. се отдръпнали, а останалите продължили да удрят пострадалия, като събитието се развило за много кратко време, след което И. останал да лежи в безсъзнание на земята, са направени при дължимата оценка на доказателствената съвкупност. Правилно е дадено доверие на показанията на св. А., очевидка на събитието, доколкото не е имало основание същите да се дискредитират, предвид на тяхната последователност, категоричност в поименното посочване на участвалите в побоя лица, както и кореспонденцията с други доказателствени източници. Лишена е от основание тезата за противоречия в гласните доказателствени средства, защото в показанията си св. Каймакамов също говори за група младежи, за падане на пострадалия на земята, за много бързо развитие на събитието. Показанията на А. се проверяват чрез показанията на свидетелите А., Л., Г., Х., като също така те са съпоставени с констатираните увреждания на пострадалия и механизма на причиняването им, изводими от заключението на съдебномедицинската експертиза. Лишени са от основание доводите, че съдилищата не са изпълнили изискването за обективност и пълнота на изясняване на фактическата обстановка, като не са изяснили степента на участие на всеки един от осъдените и кой какви удари е нанесъл. Доказателствено обезпечени са изводите за това, че шестте лица (сред които петимата осъдени) са нанасяли удари на пострадалия св. И., в кратък период от време, за това колко и какви увреждания са му били причинени, като е несъмнено, че са нанесени минимум 5-6 удара, без да може експертно да се уточни тяхната поредност. Правилно е ценено заключението на вещото лице за това, че по лицето и главата на пострадалия са констатирани шест травматични увреждания, като са нанесени удари от различен ъгъл и посока, независимо, че не може да се конкретизира кой от ударите в главата е причинил загубата на съзнание. Така че именно установените факти за нанасяне на удари от всички осъдени съвместно и констатираното причиняване, в причинна връзка с тези удари, на увреждане с характеристики на средна телесна повреда, отговарят на изискването за обективност и пълнота на изясняване на обстоятелствата по делото и позволяват надлежно обосноваване на изводите по правото. При тези фактически изводи за това, че всички осъдени са нанасяли удари на пострадалия, не могат да бъдат възприети възраженията в исканията от осъдените А., Т. и А. за недоказаност на участието им в осъществяване на изпълнителното деяние. В собственоръчната молба от осъдения А. се съдържа оплакване, че осъдените били подведени от адвокатите, поради което не е била изяснена истината относно събитието. Това оплакване, освен че е голословно, не може да бъде ценено като нарушение на процесуалните правила, защото начинът и линията на защитата е избор на подсъдимия. Направеното оспорване от този осъден на възприетото по фактите, чрез посочване на нови факти, е недопустимо, понеже в това производство не може да бъде възприемана фактическа обстановка, различна от възприетата от инстанционните съдилища, а както беше посочено вече, не се констатират процесуални нарушения при нейното установяване. Искането за възобновяване от осъдения З. Г. не съдържа конкретни доводи в подкрепа на претенцията му за отмяна на съдебните актове и връщане на делото за ново разглеждане, на които да бъде даден отговор. Посочените в искането, депозирано от осъдения А. П. Т. възражения за нарушение на правата му при задържането му по ЗМВР не могат да бъдат предмет на касационната проверка, защото в това производство съдът не може да контролира законността на задържане на лицето по реда на ЗМВР. Изложените съображения мотивират изводите на настоящия съдебен състав за неоснователност на оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати при разглеждане на делото. Поради това и формулираното от осъдените искане за отмяна на въззивното решение и първоинстанционната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав е неоснователно. ІІ. По оплакванията в исканията, касаещи неправилно приложение на материалния закон. При правилно установени факти е приложен материалният закон, който е следвало да бъде приложен. Законосъобразно двете съдебни инстанции са приели, че и с действията си петимата осъдени в съучастие помежду си като съизвършители са реализирали състава на причиняване на средна телесна повреда на св. И.. Без основание е оспорването на степента и характера на причиненото от побоя най-тежко увреждане, обосноваващо квалификацията, защото несъмнено е установено, че се касае до сътресение на мозъка, протекло със загуба на съзнание и съставляващо разстройство на здравето, временно опасно за живота. Независимо, че не се установява кой от нанесените удари е довел до това увреждане, след като и петимата осъдени са нанасяли едновременно удари на пострадалия, като са му причинили констатираните телесни увреждания, то дейността на всеки един от тях е част от изпълнителното деяние за осъществяване на общия престъпен резултат – телесната повреда. В тази насока напълно се споделят подробните съображения, изложени от инстанциите по същество, според които, в хипотезата на задружно участие на осъдените в нанасянето на ударите за съставомерността на деянието, е без значение кой от тях е нанесъл увреждането на пострадалия, съставляващо средна телесна повреда. Без основание е оплакването в искането от защитника на осъдените Т. и А. за липса на отговор от решаващите съдилища на възраженията, касаещи по-тежката правна квалификация на извършеното като причиняване на телесна повреда по хулигански подбуди. Така, подробна аргументация на наличието на този квалифициращ признак се съдържа на л. 12-13 в мотивите на първоинстанционната присъда и на л. 66 от въззивното решение. Заявеното от св. А. досежно състоял се разговор в дома на А. за предходен конфликт с пострадалия И. и отправени в тази връзка закани от Г., не е обстоятелство, което да сочи несъмнено на наличие на личен мотив при извършване на деянието. Това е така, понеже липсва непосредствена причина за безпричинно агресивното поведение на осъдените спрямо И., липсва непосредствен личен мотив у всеки от тях да се разправи с него, а цялостното им поведение (включително и с действията спрямо автомобила, безпричинното нанасяне на побой, бързото оттегляне) аргументира наличието на хулигански подбуди. А и съобразно съдебната практика (цитирана в мотивите на присъдата), хулиганските мотиви не са несъвместими с „чисто личните”. Изложената в същото искане теза за ексцес на умисъла не е аргументирана по никакъв начин, а и не е основателна. За да се говори за ексцес на умисъла в хипотезата на съизвършителство, следва един от съизвършителите да извърши повече от това, което е уговорено и предприето. В случая установеното обективирано поведение на всички осъдени сочи на задружно едновременно нанасяне на удари на пострадалия, на участие на всеки осъден в самото изпълнение на престъплението, така че не може да се претендира извършване на нещо „в повече” от който и да е от тях. С оглед на изложените съображения настоящият състав не установи наличие на касацоинното основание по чл. 348, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 от НПК. ІІІ. По оплакванията в исканията за нарушение на материалния закон при определяне на наказанията и за явна несправедливост на наложените на осъдените наказания. В искането за възобновяване, направено от защитника на осъдения А. А., се твърди явна несправедливост на наложеното му наказание и неправилен отказ да бъде приложен чл. 66 от НК, като се развиват доводи, че неправилно решаващите съдилища са приели, че А. е осъждан. Развитите доводи, касаещи преценката дали А. е реабилитиран по предходните си осъждания, са основателни. Неправилно инстанционните съдилища са приели, че А. А. е осъждан. Видно от справката му за съдимост, на А. са наложени с отделни три присъди наказания, които са били групирани. Съгласно Тълкувателно решение № 54 от 1.VI.1961 г. на ОСНК, реабилитация по право може да настъпи както за лицата, които са осъдени с една присъда, така и за тези, които са осъдени с няколко присъди, но са налице условията за определяне на едно общо наказание. Това разбиране дава основание да се приеме, че когато наказанията по няколко присъди са групирани, е налице едно осъждане и за да настъпи реабилитация по право, е достатъчно да изтекъл срокът, предвиден в закона, за реабилитация по това осъждане. В случая, определеното по отношение на А. общо наказание е четири месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за изпитателен срок от три години. С изтичане на определения изпитателен срок от три години, в течение на който осъденият не е извършил друго престъпление, са заличени последиците от осъждането и той е реабилитиран по право. Деянието – предмет на настоящето производство, е извършено след изтичане на изпитателния срок. Оплакването на този осъден за явна несправедливост на наложеното му наказание две години лишаване от свобода за извършеното престъпление по чл. 131, ал.1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, не е основателно. Наказанието правилно е определено в хипотезата на чл. 54 от НК, доколкото не се констатират основания за определянето му под предвидения в закона минимум. Така определеното наказание е на предвидения в закона минимум, като са съобразени всички смекчаващи вината обстоятелства, както и степента на обществена опасност на деянието. Настоящият съдебен състав намира, че решаващите съдилища неправилно са отказали приложението на чл. 66, ал. 1 от НК по отношение на осъдения А., поради което възражението в искането за възобновяване в тази част има основание. Както вече беше посочено, А. е реабилитиран по право, и с оглед на размера на наложеното му наказание, са налице формалните предпоставки за прилагане на института на условното осъждане. Обосновава се и преценката, че за постигане целите на наказанието не е необходимо ефективното лишаване от свобода на А.. В конкретния случай, макар степента на обществена опасност на извършеното да е сравнително висока, то личността на дееца, предвид на настъпилата реабилитация, сочи, че целите на наказанието, и най-вече тези на индивидуалната превенция, могат да бъдат постигнати без изолиране на осъдения от обществото. Следва в тази връзка да се отчете и немалкия срок, изтекъл между извършване на престъплението и осъждането. Налице са, следователно, основания за изменение на атакувания съдебен акт в полза на осъдения, като изтърпяването на наложеното му наказание бъде отложено за изпитателен срок от четири години. Този размер на изпитателния срок е адекватен за възпиращо и поправително действие по отношение на осъдения. По отношение на оплакването за явна несправедливост на наложеното на осъдения А. А. наказание за извършено престъпление по чл. 131„а”, пр. ІІ, вр. чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б.”а”, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал.1 от НК, то не може да се възприеме като основателно. Искането за приложение на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е било обосновано отхвърлено от въззивния съд, защото не са налице многобройни или изключителни смекчаващи вината обстоятелства, които едновременно с това да обосноват извод, за значително по-ниска степен на обществена опасност на деянието и на дееца от типичната за този вид престъпления. Сочените в искането обстоятелства, свързани със социалния статус на осъдения А., не могат да бъдат ценени като многобройни такива, а срокът на наказателното производство, макар да се дължи на бездействие на компетентни органи, като абсолютна величина не е изключително дълъг и не може да обоснове определяне на наказание под минимума. Този срок е съобразен при съвкупната преценка на смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства по реда на чл. 54 от НК и определеното на предвидения в специалната норма минимум наказание пет години лишаване от свобода е в унисон с целите по чл. 36 от НК. По отношение на наказанието, наложено на осъдения С. А. Т. за извършеното престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК в размер на две години лишаване от свобода, то е определено на предвидения минимум и не се констатират основания за определянето му в хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Основателни са обаче доводите в искането, касаещи неприлагането на института на условното осъждане. С. Т. е неосъждан (реабилитиран), наложеното му наказание е две години лишаване от свобода, и се обосновава преценка, че неговото поправяне може да се осъществи без ефективно изтърпяване. Това е така, предвид преценката за невисока лична степен на обществена опасност на осъдения, при което отлагането на изтърпяването на наказанието би имало както превантивен, така и превъзпитателен ефект. Поради тези съображения искането за изменение на влязлата в сила присъда с приложението на чл. 66 от НК е основателно и изтърпяването на наложеното на Т. наказание две години лишаване от свобода следва да бъде отложено за изпитателен срок от четири години. Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание в искането, депозирано от осъдения А. Т., е само формално заявено, без посочени конкретни доводи. За извършеното от този осъден престъпление по чл. 131 „а”, пр. ІІ, вр. чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б. ”б”, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, му е наложено наказание на предвидения минимум – пет години лишаване от свобода. Не се сочат и не се констатират смекчаващи вината обстоятелства, които да обосноват наличие на основания за определяне на наказанието под предвидения минимум. Наложеното наказание е съответно на степента на обществена опасност както на деянието, така и не дееца. Формално заявеното в искането от осъдения З. Г. оплакване за явна несправедливост на наложеното му наказание две години и шест месеца лишаване от свобода за извършеното престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, не е основателно. Наказанието за това престъпление законосъобразно е определени в хипотезата на чл. 54 от НК. Правилно от решаващите съдилища са изведени обстоятелствата, влияещи върху отговорността, като е отчетена преценката за степента на обществена опасност на деянието с оглед на начина на извършването му, както и завишена лична степен на обществена опасност на осъдения. С оглед изложеното и като се има предвид, че определянето на наказанието е единен логически процес, при който се прави цялостна оценка на всички обстоятелства, влияещи върху отговорността, касационната инстанция намира, че наказанието на подс. Г. е индивидуализирано законосъобразно и правилно и е в унисон с целите по чл. 36 от НК. Не се констатират основания за допълнително смекчаване на наказателно правното положение на подсъдимия, като с оглед данните за личността му, така индивидуализираното наказание обслужва в пълна степен осъществяването на поправителен и превъзпитателен ефект върху него, а също и целите на генералната превенция. Предвид изложеното, касационната инстанция намира за основателни само исканията за възобновяване, направени от осъдените А. А. и С. Т., само в частта им относно неприлагането на института на условно осъждане. Водим от горното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 3 НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА наказателното производството по отношение на осъдените А. Л. А. и С. А. Т.. ИЗМЕНЯ въззивно решение № 228 от 02.10.2014г. по внохд № 1010/14г. по описа на Пловдивския окръжен съд, с което е била потвърдена присъда № 102 от 17.03.2014г. по нохд № 2941/2013г. по описа на Пловдивски районен съд, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК ОТЛАГА изпълнението на наложеното на А. Л. А. с ЕГН [ЕГН] наказание две години лишаване от свобода за изпитателен срок от ЧЕТИРИ ГОДИНИ и на основание чл. 66, ал. 1 от НК ОТЛАГА изпълнението на наложеното на С. А. Т. с ЕГН [ЕГН] наказание две години лишаване от свобода за изпитателен срок от ЧЕТИРИ ГОДИНИ. Оставя без уважение исканията на осъдените А. М. А., А. П. Т., З. И. Г. за възобновяване на наказателното дело, както и исканията на А. Л. А., С. А. Т. в останалите им части. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.