8 Р Е Ш Е Н И Е № 527 гр. Софэия, 23.02.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САВКА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора М. Велинова изслуша докладваното от съдия Чочева наказателно дело № 2472 по описа за 2011 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия С. Г. С., както и жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци В. П. В., А. Д. В. и гражданския ищец Т. С. Х., всички против въззивно решение № 123/11.08.2011 г. на Бургаския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 108/2011 г. В жалбата на подсъдимия се изтъкват доводи за явна несправедливост на наказанието поради недостатъчно съобразяване както на факта, че подсъдимият е допуснал само едно нарушение на правилата за движение (по чл. 37 ал. 1 от ЗДвП), така и на други смекчаващи по делото обстоятелства, взети предвид само при прилагането на чл. 66 от НК. Възразява се и срещу увеличените размери на присъдените обезщетения за неимуществени вреди на гражданските ищци В. и А. В. Претендира се изменение на въззивния акт и намаляване на наказанието и гражданските искове. В жалбата на гражданските ищци и частни обвинители В. П. В. и А. Д. В. се изразява несъгласие с размера на наказанието лишаване от свобода и този на изпитателния срок по чл. 66 от НК, които се отчитат за недостатъчни за постигане на целите по чл. 36 от НК, поради което се претендира увеличаването им. Гражданският ищец Т. Х. намира присъденото му обезщетение за неимуществени вреди за несправедливо и също иска увеличаването му до предявения исков размер. В с. з. пред ВКС изложените в жалбите оплаквания и направени искания се поддържат от съответните процесуални представители на страните, както и лично от явилия се подсъдим. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на двете жалби, поради което предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 499/14.12.2010 г., постановена по НОХД № 1410/2010 г., Бургаският окръжен съд е признал подсъдимия С. Г. С. за виновен в това, че на 26.05.2010 г., на път І-6 км. 482 + 1 Бургас – Айтос,на кръстовището с път ІІІ – 86009 за гр.Б., при управление на лек автомобил “Фолксваген Голф” с ДК [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение – чл. 37 ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Д. А. В., поради което и на основание чл. 243 ал. 1, б. “в”, вр. чл. 342 ал. 1, вр. чл. 58а ал. 1 от НК го е осъдил на 1 година и 8 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил по чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 3 години. На основание чл. 343г от НК е лишил подсъдимият от право да управлява МПС за срок от 2 години и 6 месеца. Осъдил е подсъдимия да заплати на гражданските ищци В. П. В. и А. Д. В. - родители на пострадалия, по 80 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, както и по 3480 лв. имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането, като е отхвърлил претенциите за разликата над уважените размери. С присъдата си Бургаският окръжен съд се е произнесъл и по гражданските искове на Т. С. Х., като е осъдил подсъдимия да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1500 лв. и такова за имуществени вреди – 517. 72 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането, като е отхвърлил претенциите за разликата над уважените размери. В тежест на подсъдимия е било присъдено заплащане на разноските по делото. С обжалваното въззивно решение Бургаският апелативен съд е изменил първоинстанционната присъда, като е увеличил размерите на присъдените на В. И А.В. обезщетения за неимуществени вреди от 80 000 лв. на 100 000 лв. за всеки един от ищците, както и на разноските. Потвърдил е първоинстанционния съдебен акт в останалата му обжалвана част. По доводите за явна несправедливост на наказанието: Такива доводи, макар и с различна насоченост, са изтъквани в жалбата както на подсъдимия, така и в тази на частните обвинители В. Потвърждавайки присъдата в оспорваната част за размера на лишаването от свобода, отмерено на 1 година и 8 месеца след редукцията, както и за срока по чл. 66 от НК, определен на 3 години, въззивният съд правилно е съобразил значението и относителната тежест на всички релевантни и доказани обстоятелства, включени в обхвата на чл. 58а ал. 1, вр. чл. 54 от НК. Противно на соченото в жалбата на подсъдимия, макар същият да е допуснал само едно нарушение на правилата за движение – по чл. 37 ал. 1 от ЗДвП, по своя характер то е достатъчно тежко и неговото значение е било правилно отчетено. Не са били пренебрегнати други обстоятелства със смекчаващ характер, между които чистото му съдебно минало, трудова ангажираност и съдействие за разкриване истината по случая на ДП, а също и проявено критично отношение. Затова, в посочения размер от 2 години и 6 месеца, намалени с 1/3 и равняващи се на 1 година и 8 месеца, наказанието лишаване от свобода е справедливо и липсва основание за намаляването му. Правилно е определен и размера на лишаването от права по реда на чл. 343г от НК, в каквато посока липсва оплакване в жалбата и ВКС не намира за нужно да го обсъжда. Неоснователни са възраженията на частните обвинители досежно размера на лишаването от свобода и този на изпитателния срок по чл. 66 от НК. По същество оплакването е мотивирано единствено с високата степен на обществена опасност на деянието и невъзможност целите по чл. 36 от НК да бъдат постигнати по този начин. Следва обаче да се припомни, че обществена опасност на деянието, визирано в състава на чл. 343 1, б. “в” от НК, е взета предвид от законодателя при фиксиране пределите на наказанието, които с оглед липсата на минимум са от 3 месеца до посочения максимум от 6 години лишаване от свобода. Лишаването от свобода преди редукцията с 1/3 по реда на чл. 58а ал. 1 от НК е отмерено на 2 години и 6 месеца, като индивидуалната тежест на деянието, предопределена от допуснатото едно, макар и сериозно по тежест, нарушение на правилата за движение, е добре съпоставена с обема и значението на установените по делото обстоятелства по чл. 54 от НК, сред които смекчаващите са имали превес. Правилно е определен и размера на изпитателния срок по чл. 66 от НК – на 3 години, който е достатъчен за поправянето на дееца. Наред с това не може да бъде пренебрегнато значението и на кумулативното наказание по чл. 343г от НК за срок от 2 години и 6 месеца, което в съчетание с основното наказание, макар и условно, повлиява преценката за постигане на съответствие между деянието и строгостта на наказването му. По доводите, касаещи размерите на гражданските искове: Оплакванията на подсъдимия за несправедливо увеличаване размерите на присъдените обезщетения за неимуществени вреди – по 100 000 лв. на всеки един от родителите на пострадалия, са неоснователни. За да увеличи размерите на присъдените от първата инстанция обезщетения за неимуществени вреди, въззивният съд правилно е преоценил важимите обстоятелства за ангажиране на гражданската отговорност на подсъдимия. Близката степен на родство и мъчителното изживяване на нелепата му и ненавременна смърт с основание са предопределили извод за увеличаване на размерите на гражданските искове до предявените размери от по 100 000 лв. По този начин е постигнат справедливия баланс между претърпените вреди в резултат на деликта и паричното измерение на нуждата от обезвреда, респ. спазен е принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, както и тенденциите в съдебната практика при подобни случаи. Затова, липсва необходимост от намаляване. В последния аспект, заявен в жалбата на подсъдимия, само следва да се маркира, че при определяне размера на обезщетението за морални вреди, семейното и имотно състояние на дължащия паричното възмездяване не подлежи на обсъждане. Съобразно чл. 45, вр. чл. 52 от ЗЗД, в тежест на виновното лице е да компенсира всички вреди, в случая неимуществени, които са пряка и непосредствена последица от деликтното му поведение, изразено в конкретното деяние, като размера се определя по справедливост. Неоснователно е оплакването на гражданския ищец Т. Х. по повод размера на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено му от първата инстанция и потвърдено от въззивния – 1500 лв., ведно със законната лихва, считано от 26.05.2010 г. Преди всичко ВКС констатира, че причинената му с деянието лека телесна повреда, поначало е несъставомерна последица съобразно обвинението по чл. 343 ал. 1, б. „в” от НК, като такава е и имуществената вреда, за която е бил възмезден. Доколкото обаче подсъдимият е признал всички факти по обвинителния акт, в който са фигурирали обстоятелства по тези въпроси, като гражданските искове на Х. са били приети за разглеждане, то понастоящем тези въпроси не подлежат на преразглеждане. За да определи размера на моралните вреди първоинстанционният съд, последван от въззивния, правилно са отчели характера и тежестта на телесните наранявания, времето за тяхното преодоляване, респ. понесените в този период болки и страдания, като в размера от 1500 лв. присъденото му обезщетение се явява справедливо и не се налага увеличаването му. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. По жалбата на подсъдимия срещу обезпечението на гражданските искове на В. В. и А. В.: Извън касационните жалби, обсъждани дотук, ВКС е бил сезиран и с жалба на подсъдимия, вкл. чрез съпругата му М. С., срещу допуснато от въззивния съд обезпечение, извършено с определение от 31.08.2011 г. по ВНОХД № 108/2010 г. От материалите по делото е видно, че след постановяване на въззивното решение, предмет на касационното производство, повереникът на гражданските ищци В. – адв. Д., е депозирал молба на 23.08.2011 г. с искане за допускане на обезпечение на уважените и съответно увеличени с решението граждански искове, посочвайки обаче правното основание по чл. 73 ал. 4, вр. ал. 2 от НК, вр. чл. 390 ал. 1 от ГПК, които са съотносими към обезпечаване на бъдещ иск в съдебното производство. Бургаският апелативен съд, в състав, различен от постановилия въззивното решение, се е произнесъл положително, като е допуснал исканото обезпечение за сумите от по 100 000 лв. и разноските по делото, присъдени на А. и В. Врешкови, чрез налагане на обезпечителната мярка „възбрана” върху апартамент от 62. 40 кв. м., находящ се в гр.Б.,[жк], [жилищен адрес] вх. „б”, ет. 7, ап. 36, собственост на подсъдимия. Доколкото процедурата за обезпечаването на граждански искове в наказателния процес е по реда на ГПК, определението е подлежало на обжалване пред ВКС в едноседмичен срок, считано от съобщаването, което с оглед обезпечителната мярка е станало от съобщаването на вписването на възбраната. От приложените материали е видно, че жалби са подали и двамата съпрузи, тъй като възрбаненият имот е съпружеска имуществена общност. Междувременно ВНОХД № 108/2011 г. вече е било изпратено на ВКС и вместо жалбите също да бъдат препратени, Бургаският апелативен съд е ”върнал” същите, тъй като „такова определение, с което да е възложил възбрана, не било постановявано. Впоследствие всички материали са изпратени на ВКС, вкл. жалбите срещу връщането. В с. з. пред ВКС подсъдимият е поискал отмяна на постановеното определение, с което е допуснато обезпечението, като това е мотивирано с липсата на основания за това, вкл. недостатъчност на доказателствата, относими към преценката за съразмерността му. Изтъкнато е и че имотът е бил изцяло възбранен, въпреки че същият е СИО и частта на подсъдимия е само до размера на ½ от него. Повереникът на гражданските ищци е изразил становище в писмен отговор, в който по същество се иска потвърждаване на определението. Прокурорът от ВКП е изразил становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия. ВКС намира, че определението от 31.08.2011 г. по ВНОХД № 108/2011 г., с което е допуснато обезпечение на допълнително увеличените от Бургаския апелативен съд граждански искове, предявени от В. и А. В., е незаконосъобразно. Съвсем ясно е, че основанието, поради което е поискано, а впоследствие е било допуснато обезпечението чрез налагане на възбрана върху имот СИО на подсъдимия и съпругата му, изобщо не би могло да се съотнесе към предвиденото по чл. 73 ал. 4, вр. 2 от НПК, вр. чл. 390 от ГПК – предявяване на бъдещ иск. Исковете на родителите на пострадалия са били не само вече предявени, но и уважени, вкл. увеличени с акта на въззивната инстанция. Съответно, в случая на необходимост от обезпечаването им, процедурата не би могла да бъде по друг ред, освен по предвидения в чл. 389 от ГПК (обезпечение на предявен иск). Съгласно чл. 389 ал. 1 от ГПК обаче, това е възможно във всяко положение на делото „до приключване на съдебното дирене във въззивното производство”. Макар НПК да не урежда изрично възможността за обезпечаване на вече предявен граждански иск, то доколкото за цялото производство по обезпечението са валидни правилата на ГПК, е разумно да се отчете, че дори да е имало нужда от обезпечение, то е могло да бъде поискано до приключване на производството пред Бургаския апелативен съд и то до фазата на събиране на доказателства. Както вече се посочи, определението е било постановено на 31.08.2011 г. по молба на адв. Д. от 23.08.2011 г., като всичко това е направено след постановяване на въззивното решение от 11.08.2011 г., респ. след „приключване на съдебното дирене” по смисъла на чл. 389 ал. 1 от ГПК. Затова ВКС намира, че Бургаския апелативен съд, в състава, различен от този, който е разгледал въззивното производство, изобщо не е имало основание да се произнася по искането на адв. Д.. Съответно, определението за допускане на обезпечението (по което е постановена и обезпечителна заповед от 01.09.2011 г. (неприложена към ВНОХД № 108/2011 г.), следва да бъде отменено и производството по същото да бъде прекратено. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 123/11.08.2011 г. на Бургаския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 108/2011 г. ОТМЕНЯВА определение от 31.08.2011 г. на Бургаския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 108/2011 г., с което е допуснато обезпечение на гражданските искове на В. П. В. и А. Д. В. срещу подсъдимия С. Г. С. чрез налагане на „възбрана” върху недвижим имот И ПРЕКРАТЯВА производството по искането за обезпечение по реда на чл. 73 ал. 4, вр. ал. 2 от НПК, вр. чл. 390 от ГПК. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.