Р Е Ш Е Н И Е № 9 София, 20 януари 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети януари 2012 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА СЕВДАЛИН МАВРОВ при секретаря ............ Р. ВИДЕНОВА......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........А. ГЕБРЕВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 3021/2011 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдения П. И. Т. за възобновяване на ВНОХД № 762/2011 г. по описа на Софийски градски съд и отмяна на решението му, с което е била потвърдена постановената от първоинстанционния съд присъда, както и производството по НОХД № 12148/2009 г. , по което е постановена присъдата, с която той е бил признат за виновен по обвинение по чл. 129 ал.1 от НК. В искането се изтъкват доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, предвид липсата на мотиви на съдилищата за некредитиране на показанията на свидетелите на защитата – Н. и П., необсъждане на съдебно-психиатричните експертизи по делото, както и липсата на отговор във въззивното решение на защитните доводи, изложени във въззивната жалба, които са основания за възобновяване съгласно чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК. Претендира се отмяна на решението на въззивния съд и на първоинстанционната присъда и връщане на делото за ново разглеждане на първата инстанция. Пред ВКС защитата на осъдения поддържа искането за възобновяване с изложената в него аргументация, като счита, че допуснатите съществени процесуални нарушения са нарушили особено съществено правото на защита на осъдения. Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, тъй като твърденията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила не намират опора в производството пред двете предходни съдебни инстанции, които са дали отговор на всички възражения на защитата, в резултат на което са били направени верни правни изводи. Предлага искането за възобновяване да бъде оставено без уважение. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: С присъда от 11.10.2010 г. по НОХД № 12148/2009 г. Софийският районен съд е признал подсъдимия П. Т. за виновен в това, че на 11.06.2008 г. в [населено място] причинил на Л. М. М. средна телесна повреда, поради което и на основание чл. 129 ал.2 вр. ал.1 от НК му е наложил наказание шест месеца лишаване от свобода, като е постановил на осн. чл. 66 от НК тригодишен изпитателен срок за изпълнението му. С присъдата подс. Т. е осъден да заплати на Л. М. сумата от 3000 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от престъплението ведно със законната лихва от датата на деянието. Въз основа на депозирана жалба от подсъдимия Т. е било образувано въззивно производство пред Софийски градски съд по ВНОХД № 762/2011 г., приключило с решение № 546/01.06.2011 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло. Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение, като искането за възобновяване на въззивното дело се явява подадено в изискуемия се 6 месечен срок по чл. 421 ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, същото е неоснователно. Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с начина на формиране на вътрешното убеждение на първата и на въззивната инстанции - неправилна и превратна оценка на събраните доказателства, които като цяло са довели до неправилно приложение на закона с осъждане на подсъдимия Т. по повдигнатото му обвинение, са изцяло неоснователни. За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда и след комплексен собствен анализ на доказателствените източници е потвърдил валидността на установените от първата инстанция фактически и правни положения. В съгласие с изискването по чл. 339 ал. 2 от НПК е отговорил подробно и мотивирано на всички възражения на защитата, съдържащи се във въззивната жалба и допълнението към нея, както и преповторени в съдебно заседание пред въззивния съд. Това важи и за тези, които понастоящем са възпроизведени в искането за възобновяване при аргументиране на доводите за допуснатите нарушения на процесуалния закон, каквито ВКС не констатира. Проверката на материалите по делото сочи, че първоинстанционният съд е извършил разпит на всички свидетели, които са имали отношение към предмета на доказване по делото, като пред него защитата на подсъдимия е правила допълнителни доказателствени искания, които са били изцяло уважени. Първоинстанционният съд законосъобразно е използвал процесуалната техника на чл. 143 от НПК, поставяйки в очна ставка свидетелите от формиралите се две групи гласни доказателствени източници, като по този начин е обезпечил максимално широка за конкретния казус доказателствената основа, върху която съдилищата са могли да изграждат вътрешното си убеждение. При проверката на същата не се откриват никакви нарушения при извеждане на правнорелевантните факти, на основата на които инстанциите по същество са приели обвинението срещу Т. за доказано. По въпроса за действията на осъдения, нанесъл удар с юмрук в лицето на пострадалия, от който той е получил съставомерното счупване на лявата яблъчна кост, доказателствената съвкупност като цяло е била противоречива, тъй като е била резултат от сформиралите се две групи доказателствени източници – за и против обвинението, изхождащи съответно от пострадалия и неговите близки и от подсъдимия и неговите близки. И двете съдебни инстанции са спазили правилата за анализ и оценка на доказателствата, като не са нарушили принципите на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Не е останало вън от оценъчната им дейност обстоятелството за наличие на заинтересованост във всяка от групите от свидетелите от изхода на делото. Затова и първоинстанционният съд е подходил изключително задълбочено в анализа на гласните доказателствени средства, изследвайки ги и съпоставяйки го до най - незначителните подробности, въз основа на което е приел достоверността на групата свидетели, включваща пострадалия и близките му. Не може да се отправи упрек към този съд в начина, по който е формирал вътрешното си убеждение относно фактите по делото. Вярно е, че съдът е посочил, че не дава вяра на показанията на св. Е. П., тъй като не си е спомнял подробности от фактическата обстановка, което е наложило прочитане на показанията му от досъдебното производство. Този аргумент обаче не противоречи на нормите на процесуалното законодателство, доколкото чл. 14 от НПК задължава съда да аргументира своето вътрешно убеждение въз основа на пълно, всестранно и обективно изследване на всички обстоятелства по делото. Мотивите към присъдата не страдат от този недостатък, който се твърди в искането за възобновяване, тъй като съдът е отделил изключително голяма част на анализа на всички доказателствени източници, едва след което е направил извод за недостоверност на показанията на св. П.. Изводите му не противоречат на процесуалната му дейност, а са напълно изводими от нея. На л. 36 от първоинстанционното дело защитата на подсъдимия е направила искане за прочитане на показанията на св. Е. П. от досъдебното производство с мотив, че „същият не си спомня доста подробности от случая”, в резултат на което показанията му са били прочетени изцяло. Същият подход защитата е имала и по отношение на св. В. М. /съпруга на пострадалия/, за която също е поискала прочитане на показанията от досъдебното производство /л. 37 от делото/, но само „относно обстоятелството кои лица са пътували в колата на съпруга й по време на инцидента”. След приобщаването им по реда на чл. 281 от НПК се е установило, че единственото противоречие касае присъствието на внучето на пострадалия, което тогава е било на две години. Фактът, че самата защита е констатирала липса на спомен у един свидетел относно съществени факти, касаещи предмета на доказване, а у друг въобще не е констатирала това, а само противоречие относно незначително обстоятелство, невлияещо на предмета на доказване, не може да не се отрази на изграждането на вътрешното убеждение на съда относно достоверността и добросъвестността на свидетелите. Не следва да бъде игнорирано обстоятелството, че некредитирането на показанията на св. П. не е единствения аргумент, послужил на съда да възприеме за установени фактите по деянието, основавайки се на доказателствените източници, изхождащи от групата на пострадалия. Поведението на свидетеля П., който е останал в колата, независимо, че приятелят му и подсъдим е бил /по негово твърдение и твърдение на Т./ застрашен с физическа разправа, физическото превъзходство и младата възраст на подсъдимия, която далеч надвишава тези на пострадалия Л. М., фактът, че именно подсъдимият е нервничел и негодувал от отнетото му предимство от страна пострадалия, са факти, които правилно съдебните инстанции са оценили в насока, че именно Т. е предизвикал инцидента и нанесъл удар върху пострадалия, докато той е бил в лекия си автомобил. При това очевидно несъответствие между обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите М., В. М., Н. М., В. И., както и установената ненадеждност на показанията на св. Е. П., обосновано и двете съдебни инстанции са отказали да кредитират доказателствените източници на подсъдимия и да обосноват с тях фактическите си изводи по делото. Другата група гласни доказателствени източници, недвусмислено сочещи на единствен извод относно механизма на престъплението, обосновано е послужила за неоспорима доказателствена основа за осъдителните изводи на съдебните инстанции относно фактите на престъплението и неговата квалификация. Никое от тези доказателствени средства не е било превратно тълкувано, нито пък да му е било придадено съдържание, което то да не е имало. Твърдението, изложено в искането, че първоинстанционният съд не е анализирал заключенията на трите съдебно-психиатрични експертизи за подсъдимия, действително намира опора в мотивите към присъдата. Този недостатък обаче е бил преодолян в производството пред въззивния съд, който в решението си е отделил изключително голямо внимание на заключенията на експертите, анализирал ги е, както в контекста на всички останали доказателствени източници, така и с оглед на изричния довод на защитата, съдържащ се в жалбата му и поддържан пред въззивния съд /л.33/. По този начин не може да бъде отправен упрек към въззивния съд, че не е изготвил съдебен акт, който да отговаря на изискванията на чл. 339 ал.2 от НПК. Задълбочените мотиви на въззивния съд са преодолели недостатъка на първоинстанционните такива, поради което процесуалното нарушение е било отстранено. При това положение, след като въззивната инстанция е извършила всеобхватен анализ на всички доказателствените източници, като е изложила подробни, ясни и убедителни съображения за това, поради какви причини намира установените от първата инстанция факти за потвърдени, а възраженията на защитата за неоснователни, ВКС намира, че липсва каквото и основание да се счита, че вътрешното й убеждение е било опорочено. Не е допуснато нарушение на принципа на чл. 14 от НПК при събирането и оценката на доказателствата по делото нито от първата, нито от въззивната инстанция. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените основания за възобновяване на наказателното дело – чл. 422 ал.1 т.5 вр. чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, поради което и искането за това следва да бъде оставено без уважение. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения П. И. Т. за възобновяване на производството по ВНОХД № 762/2011 г. по описа на Софийски градски съд и по НОХД № 12148/2009 г. по описа на Софийски районен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: