Р Е Ш Е Н И Е № 79 София , 15.04.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети март две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Татяна Кънчева Биляна Чочева при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело №.194/2019 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба от защитника на подсъдимата П. И. К. адвокат А. П. против решение № 529 от 24.12.2018 г. по внохд № 1435/2018 г. на Софийския апелативен съд. В жалбата се сочи, че решението е постановено при съществени процесуални нарушения, тъй като съдът не е изследвал обективно, всестранно и пълно обстоятелствата по делото и не е разкрил обективната истина. Изрично се изтъква, че съдебният акт не дава отговор на възраженията и доводите на защитата и е базиран на превратна оценка на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, предпоставила незаконосъобразни правни изводи за увеличаване на санкцията. Касаторът намира, че съдът е пренебрегнал критичното отношение на подсъдимата към стореното, искреното съжаление и дълбоко съжаление за причинените вреди, самопризнанията в двете фази на процеса, лошата социална среда и на последно място - ниския интензитет на употребената при грабежите сила. Определената санкция е оценена като прекомерно тежка и поради това – явно несправедлива. В заключение се отправя искане за намаляване на наложеното наказание или, алтернативно – за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на второстепенния съд. В съдебното заседание пред касационната инстанция защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът пледира решението на въззивната инстанция да бъде оставено в сила, тъй като не са налице касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното : Софийският градски съд, наказателна колегия, осемнадесети състав, с присъда № 193 от 26.09.2018 г. по нохд № 2628/2018 г. признал подсъдимата П. И. К. за виновна в това, че за времето от 30.09.2017 г. до 03.10.2017 г., при условията на опасен рецидив и продължавано престъпление – с две деяния, в съучастие като извършител със С. Н. Я., отнела чужди движими вещи на обща стойност 117. 50 лв. от владението на З. М. И. и Л. Д. Л. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребила за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. с чл. 198, ал.1 , вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 29, ал. 1, б.”а” и б.”б”, вр. с чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 и чл. 58а, ал. 1 от НК я осъдил на четири години и осем месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване със зачитане на времето, през което подсъдимата била задържана в изпълнение на мярка за неотклонение по настоящия процес. Със същата присъда подсъдимата С. Н. Я. била призната за виновна в това, че на 30.09.2017 г., около 14.30 часа в [населено място], на [улица], в съучастие с П. И. К. като съизвършител, отнела чужди движими вещи на стойност 8. 50 лева от владението на З. М. И. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребила сила, поради което и на основание чл. 198, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 58а, ал. 1 от НК я осъдил на две години и осем месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил съгласно чл. 66, ал. 1 от НК за срок от пет години от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимите съдът възложил и сторените по делото разноски. Софийският апелативен съд, наказателно отделение, пети състав, с решение № 529 от 27.12.2018 г. по внохд № 1435/2018 г. изменил първоинстанционната присъда, като увеличил наложеното на П. И. К. наказание на осем години лишаване от свобода. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна поради следните съображения: Производството пред първата инстанция протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК. Подсъдимата признала изцяло фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласила да не се събират доказателства за тях. Съдът констатирал, че самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебната фаза доказателства и постановил осъдителна присъда, с която определил наказание при условията на чл.58а от НК. Избраният от подсъдимата ред за разглеждане на делото изключва последващи възражения относно пълнотата на доказателствения материал и изследването на нови елементи от фактическата обстановка. Съгласявайки се на съкратено съдебно следствие подсъдимата се е отказала от общите правила на състезателния наказателен процес, но получила привилегията на чл. 373, ал. 2 от НПК относно размера на санкцията. След като е предпочела пътя на защита по глава двадесет и седма от НПК тя вече е длъжна да съобрази неговите ограничения, изключващи изменение на веднъж признатите обстоятелства. Ето защо твърденията на защитата, че съдът не е изследвал обективно, всестранно и пълно обстоятелствата по делото, по които вече е постигнат консенсус пред първата инстанция, не могат да се обсъждат в контекста на съществени процесуални нарушения. Неоснователно е и оплакването за пренебрегване на възраженията на защитата, тъй като те са получили ясен и изчерпателен отговор на стр.10 и стр.11 от атакуваното решение. Становището на съда не е бланкетно и повърхностно, както твърди защитникът. Напротив, то е ясно аргументирано и обвързано с конкретиката на казуса. Въззивната инстанция не е споделила тезата на подсъдимата за обхвата и характеристиката на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства и се е мотивирала с добросъвестно и логично позоваване на установените по делото факти. Пред касационната инстанция се повтарят изложените и в предходния стадий на процеса възражения относно индивидуализацията на наказанието, но вече аргументирани като упрек към разсъжденията на въззивната инстанция, послужили за увеличаване на тежестта на определената на подсъдимата санкция. Настоящият съдебен състав не споделя тезата на касатора. Апелативният съд правилно е преценил данните относно поведението на подсъдимата в досъдебната фаза. Безспорно е, че тогава К. е описала само един от грабежите и е отказала да участва в разпознаване. По този начин тя не е улеснила разследването до степен, позволяваща частичното самопризнание да се цени като смекчаващо отговорността обстоятелство при провежданата процедура по глава двадесет и седма от НПК. Последващото самопризнание по чл. 371, ал. 2 от НПК е намерило отражение в привилегированото намаляване на наказанието с една трета и не предпоставя допълнителна редукция на срока на лишаване от свобода. Законосъобразни са и изводите относно степента на обществена опасност на инкриминираното деяние. П. К. е извършила два грабежа, единият в съучастие, по идентичен модел - чрез набелязване на възрастни и немощни лица, с които влизала в контакт чрез лукави и експлоатиращи обичайните норми за общуване действия като молба за вода и посещение при съсед. Вярно е, че употребената при грабежите сила не е била с особен интензитет, но той не е бил необходим предвид възрастта и физическите сили на ограбените. Касационният съд не се съгласява със становището на защитата, че малката стойност на ограбеното е силно подценена в контекста на смекчаващите обстоятелства. На практика подсъдимата и нейната съучастничка са взели всичко, което са намерили в жертвите, а както е добре известно, обществената опасност на грабежа като типично съставно престъпление, не се определя единствено от паричната равностойност на отнетото имущество. Не подлежат на ревизия и изводите на съда относно степента на обществена опасност на подсъдимата К.. Тя е осъждана многократно за престъпления извън тези, обуславящи квалификацията на наказваното деяние като опасен рецидив. Въпреки градирането на тежестта на наложените санкции, включително продължителни срокове на лишаване от свобода, тя е показала резистентност към тяхната превъзпитателна и предупредителна функция. Впечатляващо е, че само няколко дни след излизането от затвора П. К. отново, за пореден път, се е върнала към обичайния ѝ криминален начин на живот. Очевидно е, че подсъдимата не е изградила критично отношение към извършваните престъпления, поради което заявеното пред съда съжаление не съдържа никакъв катарзисен потенциал. Лошата социална среда и тежко детство, посочени от защитника, нямат място сред смекчаващите отговорността обстоятелства в настоящия случай, тъй като се разглежда престъпление, извършено от лице на 49 години с произтичащи от тази възраст житейски опит и суверенна воля. Въззивният съд правилно е съзрял превес на отегчаващите обстоятелства и е определил санкция над средната, предвидена за този вид престъпления, но под легалния максимум. След увеличаване на срока на лишаване от свобода въззивната инстанция е постигната строгост, съответна на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и на целите на чл. 36 от НК, поради което не е налице основание за нейното смекчаване. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 529 от 24.12.2018 г. по внохд № 1435/2018 г. на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.